Решение № 11435 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8433/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи- Габрово (ОДМВР- Габрово), против решение 886 от 30.06.2025 г., постановено от Административен съд - Габрово по адм. дело 123/2025 г. Касационният жалбоподател счита, че решението на съда е неправилно и излага подробни съображения, релевантни към касационните основания по чл.209, т.3 АПК- противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът оспорва извода на първоинстанционния съд относно приложимостта на чл.67 от ЗУБ и развива тезата, че административният орган е извършил цялостен и обстоен анализ на установените по преписката факти, включително поведението на чужденеца на територията на страната. По изложените касационни основания претендира отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът Р. С. (Е.), гражданин на Израел, счита жалбата за неоснователна и моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура представя мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания, становището на ответника и заключението на прокурора във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба на директора на ОДМВР-Габрово е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно в срока, регламентиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед 264з-485/20.02.2025г., издадена от директора на ОДМВР Габрово, с която на основание чл. 42з, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ на Р. С. е наложена принудителна административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите- членки на ЕС, когато чужденецът не изпълни задължението за връщане", допълнена със заповед 264з- 993/04.04.2025г. на ВПД директор на ОДМВР Габрово, с която на основание чл. 24, §2, б. в от Регламент 2018/1861 на ЕП и на Съвета, е предвидено наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенската информационна система /ШИС/. С обжалваното решение Административен съд- Габрово е отменил оспорената заповед, мотивирайки се с обстоятелството, че същата е издадена в нарушение на чл.67, ал.2 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и в нарушение на основното право на личен живот на чужденеца по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е следната: При извършена през месец ноември 2024г. проверка от служители на МВР е установено, че Р. С., гражданин на Израел, с НП [заличен текст], със статут на краткосрочно пребиваващ чужд гражданин в Република България, живее заедно с други лица в [населено място], общ. Дряново. Установено е, че към момента на проверката лицето пребивава на територията на Република България от 235 дни, или 145 дни след срока, в който е бил длъжен да напусне страната (22.06.2024г.). Въз основа на направено предложение 264р-18398/21.11.2024г. от мл. полицейски инспектор в група Миграция при ОД на МВР Габрово по отношение на Р. С. е постановена заповед 264з- 3872/03.12.2024г. за налагане на принудителна административна мярка Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна . Фактическото основание за налагане на посочената принудителна административна мярка е обстоятелството, че Р. С., със статут на краткосрочно пребиваващ чужд гражданин в Република България, даващ му право на престой в страната до 90 дни в рамките на всеки 180 дневен период, е превишил този срок, като за два посочени периода същият е пребивавал в страната над допустимите 90 дни. На 09.12.2024г., в присъствието на преводач от руски език, С. е отказал да получи екземпляр от посочената заповед. Отказът е удостоверен с подписа на един свидетел. Тъй като в определения в тази заповед 30-дневен срок, изтекъл на 08.01.2025г., лицето не е изпълнило задължението си за доброволно връщане до страната на произход- Израел, със заповед 264з-485/20.02.2025г. на директора на ОДМВР Габрово на основание чл. 42з, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ на чужденеца е наложена принудителна административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите- членки на ЕС, когато чужденецът не изпълни задължението за връщане". Процесната заповед е допълнена със заповед 264з- 993/04.04.2025г. на ВПД директор на ОДМВР Габрово и на основание чл. 24, §2, б. в от Регламент 2018/1861 на ЕП и на Съвета, е постановено наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенската информационна система /ШИС/. Междувременно, съгласно представената от Държавната агенция за бежанците (ДАБ) преписка се установява, че на 26.03.2025г. лице, представящо се с имена Р. Е., е поискало международна закрила. Пред ДАБ той се е легитимирал с паспорт, издаден от Световно гражданско правителство, в които чужденецът е посочен с имената Р. Е.. В проведеното с него интервю по повод подадената молба за закрила чужденецът е заявил, че е израелски гражданин, роден е на [дата] в град Холон, Израел и има израелски паспорт с имена Р. С.. Освен това е посочил, че именно с националния си паспорт, издаден от властите на Израел, чужденецът се е легитимирал при влизането си в България. До настоящия момент по подадената молба за закрила не е взето решение. Въз основа на тази фактическа обстановка първоинстанционния съд е извел извод, че издадената заповед е незаконосъобразна, тъй като нарушава правото на личен живот на чужденеца. Настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно нормата на чл.42з, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, принудителна административна мярка (ПАМ) забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз се налага когато чужденецът не изпълни задължението за връщане. В конкретната хипотеза това основание е установено по категоричен начин. С влязла в сила заповед Р. С., чужд гражданин със статут на краткосрочно пребиваващ в Република България, е задължен да се върне в страната си на произход, но не е сторил това в определения 30- дневен срок. В тази връзка касационната инстанция намира за напълно необоснован изводът на първоинстанционният съд, че заповедта, с която на Р. С. е наложена мярка Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна не е връчена редовно на адресата. Напротив, отбелязванията на стр.3 от заповедта установяват по категоричен начин, че административният орган е направил опит да връчи препис от същата на адресата, при това в присъствието на преводач от руски език, който С. заявява, че владее, но последният е отказал да я получи. Отказът е удостоверен по съответния начин- с подписа на един свидетел, идентифициран с трите си имена. В производството по налагане на мярката административният орган не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и е приложил законосъобразно материалния закон. На чужденеца е била осигурена възможност да участва в административното производство като при това му е бил назначен и преводач от руски език. Материалният закон също е приложен правилно от административния орган. Следва да се отбележи, че при установеност на основанието по чл. 42з, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, административният орган действа в условията на обвързана компетентност, която е упражнил законосъобразно. Напълно неправилен е и изводът на съда, че заповедта за налагане на ПАМ е постановена в нарушение на чл.67, ал.2 от ЗУБ. На първо място съдът намира за неоснователно оплакването на касатора за недопустимост на жалбата, доколкото адресатът на заповедта е Р. С., а жалбата е подадена от Р. Е.. Както се изтъкна и по-горе, налице е идентичност на лицето, което се представя с две различни фамилни имена и това е заявено изрично от него. Производството за предоставяне на закрила по Закона за убежището и бежанците е започнало по молба на чужденеца, която е подадена след постановяване на процесната заповед за налагане на ПАМ. С нормата на чл.67 от ЗУБ законът въвежда гаранция за чужденците, забранявайки изпълнението на приложената принудителна административна мярка до приключване с влязло в сила решение по производството по предоставяне на международна закрила. Съобразно ал.2 на чл.67 от ЗУБ наложената мярка се отменя при придобиване на съответния статут (бежански или хуманитарен) от чужденеца. В настоящата хипотеза обаче производството по предоставяне на международна закрила не е приключило и разпоредбата на чл.67, ал.2 от ЗУБ е неприложима. Следва да се припомни още, че производствата по ЗУБ и ЗЧРБ са самостоятелни и не зависят едно от друго. По силата на чл. 67 от ЗУБ разрешаването на въпроса за предоставяне на закрила е от значение единствено за изпълнението на приложената спрямо лицето принудителна мярка, но не е относимо към въпроса за законосъобразността на акта, с който се налага ПАМ. Направените от първоинстанционния съд изводи в обратния смисъл са неправилни. В конкретната хипотеза не е налице и нарушение на основни човешки права по ЕКПЧ. По никакъв начин не е засегнато правото на личен живот на чужденеца. Съдът намира за необходимо да припомни, че в постоянната си практика приема, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма. Т.е., гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, включително и чрез съдебна защита. От данните по делото, а и от поведението на чужденеца в съдебно заседание се установява, че той заявява пълно незачитане към установения правов ред в Република България. Поради това наложената мярка е пропорционална на заплахата, създадена от поведението на чуждия гражданин и с нея не се засяга в недопустима степен правото му на личен и семеен живот, гарантирано от Конвенцията. Определеният срок на ПАМ е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и съответства на установените по делото факти. Наложеният максимален срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност. Поради това касационната инстанция намира изводът на съда в обратен смисъл е неправилен. По изложените съображения касационната инстанция намери, че решението на Административен съд- Габрово е неправилно като противоречащо на материалния закон и поради необосноваността му. Това налага неговата отмяна. Доколкото спорът е изяснен от фактическа страна, същият следва да бъде разрешен по същество с отхвърляне на предявената от Р. С. жалба по изложените по-горе съображения. Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2, предл.2 във връзка с чл.222, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,