Решение № 3981 от 29.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11367/2020 г.

Решение № 3981 от 29.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11367/2020 г., VIII о., докладчик съдията Станимира Друмева Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") - Пловдив при ЦУ на НАП против решение № 624 от 24.08.2020 г. на Административен съд - Пазарджик, постановено по административно дело № 659 по описа за 2020 г. на съда, с което е отменен ревизионен акт № Р-16001319005505-091-001/04.02.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден в обжалваната част с решение № 181/27.04.2020 г. на директора на дирекция "ОДОП" - Пловдив при ЦУ на НАП. Касаторът оспорва първоинстанционното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за правилни и обосновани констатациите и правните изводи в ревизионния акт, че ревизираното лице е получило доходи от отдаване на недвижимо имущество под наем, което представлява независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗДДС, но не е изпълнило задължението си да начисли ДДС за осъществените облагаеми доставки, поради което с ревизионния акт законосъобразно е доначислен ДДС в размер на 7 681, 64 лв. и са определени лихви за забава. Искането от съда е да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго по същество, с което да отхвърли жалбата против ревизионния акт в оспорената част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и платената държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Моли да се има предвид, в случай, че се претендира възнаграждение за един адвокат над минимума по Наредба № 1/09.07.2004 г., то на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК и чл. 161, ал. 2 от ДОПК същото да бъде намалено до минимално определения размер. Ответната страна - ЕТ "Я. Д. - Я. - 92", чрез пълномощника адвокат Б., оспорва касационната жалба като неоснователна и моли съда да остави в сила първоинстанционното решение като правилно и обосновано. Претендира присъждане на направените по делото разноски за касационното производство съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК, договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалвания пред Административен съд - Пазарджик ревизионен акт № Р-16001319005505-091-001/04.02.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден в обжалваната част с решение № 181/27.04.2020 г. на директора на дирекция "ОДОП" - Пловдив при ЦУ на НАП, са определени задължения на ЕТ "Я. Д. - Я. - 92" за данъчните периоди от м. 04. 2015 г. до м. 05. 2019 за ДДС в общ размер на 7 681, 64 лв. и лихви в общ размер на 2 014, 97 лв. С оспореното решение съдът е отменил ревизионния акт в частта, с която на ревизираното лице са установени допълнително задълженията по ЗДДС. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи по приходите, в изискуемата форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в ревизионното производство, които да са ограничили правото на защита на ревизираното лице. От фактическа страна съдът е установил, че едноличният търговец е регистриран по ЗДДС на 27.01.2003 г. и дерегистриран на 27.05.2019 г., като от 2012 г. ревизираното лице не упражнява дейност с регистрирания ЕТ "Я. Д. - Я. - 92". Обект на облагане са приходи от отдаване под наем на недвижимо имущество. Двата недвижими имота са били собственост на починалия съпруг на жалбоподателката и наемните договори от 31.07.2013 г. и от 6.04.2012 г. са сключени от него като физическото лице с предмет възмездното предоставяне за ползване на недвижими имоти в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). За изплатените суми от наеми дружествата - наематели не са получавали фактури от ревизираното лице. За получените доходи от наеми собственика на едноличния търговец - Я. Д., е подавала декларации по ЗДДФЛ за всяка от процесните години. Първоинстанционният е отчел, че имотите не са включени в предприятието на ЕТ "Я. Д. - Я. - 92". При преценката относно материална законосъобразност на ревизионния акт съдът е приел, че физическото лице и едноличният търговец не са различни правни субекти, но в нарушение на материалния закон приходните органи са посочили, че регистрацията на едноличния търговец е достатъчно основание да се приеме, че отдаването под наем на имоти - лична собственост или СИО, попада в обхвата на независима икономическа дейност на търговеца и обуславя начисляване на ДДС върху получените наеми. Изложил е мотиви защо намира за неправилни и необосновани изводите на ревизиращите органи, че отдаването под наем на имотите изключва несъмнено използването на същите за лични нужди на лицето, като тази дейност е свързана с формирането на регулярни доходи и отговаря на изискването за независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗДДС. Решение е правилно. По делото е безспорно установено, че договорите за наем са сключени от името на съпруга на физическото лице Я. Д. и се отнасят до имоти - СИО. След смъртта на титуляра по договорите през 2015 г. като негов правоприемник встъпва съпругата му. Доходите от наем са декларирани по реда на ЗДДФЛ и е платен данък върху тях. Не е спорно, че недвижимите имоти не са заведени като актив в предприятието на ЕТ. Получените приходи и разходи, свързани с имотите, не са осчетоводявани от ЕТ, за който е констатирано от приходните органи, че от 2012 г. до заличаването му 27.05.2019 г. не е упражнявана дейност. При тези фактически установявания обосновано е прието от съда, че дейността по отдаване под наем на двата имота не отговаря на изискването по чл. 3, ал. 2 от ЗДДС, съгласно която разпоредба независима икономическа дейност е и всяка дейност, осъществявана редовно или по занятие срещу възнаграждение, включително експлоатацията на материално и нематериално имущество с цел получаване на редовен доход от него. По смисъла на чл. 1, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от дейностите или сделките, неизчерпателно изброени в посочената разпоредба. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ТЗ, търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по т. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС разглежда хипотези, при които придобито по време на брака имущество на едноличния търговец не се включва в съпружеската имуществена общност. Съгласно приетото в решението, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака от едноличния търговец в резултат от осъществяваната търговска дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие. Включеното в търговското предприятие имущество на едноличния търговец, когато той е в брак, е обособено спрямо съпружеската имуществена общност. Приетото в това тълкувателно решение налага извода, че доходите от наем на личен имот или в режим на СИО, който не е включен в имуществото на предприятието на едноличния търговец, не са предмет на облагаеми доставки, тъй като не са част от дейността на ЕТ. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че съобразно практиката на СЕС по дело С-291/92, дело С-415/98, дело С-269/00, дело С-72/05 и дело С-25/03 няма пречка имотите да се използват както за търговска (икономическа) дейност, така и за лични нужди и съответно лицето преценява дали да ги включи в имуществото на своето предприятие или да ги запази за свое лично имущество. В случая имотите не се използват за търговска дейност - не е установено включването им в имуществото на търговското предприятие на ЕТ, който не осъществява дейност, поради което ревизионният акт в частта, с която на ЕТ "Я. Д. - Я. - 92" са определени допълнителни задължения за ДДС в размер на 7 681, 64 лв. за периодите от м. 04.2015 г. до м. 05.2019 г. във връзка с получени от собственика на ЕТ доходи от наем на недвижимо имущество, ведно с прилежащите лихви, правилно е отменен от съда като незаконосъобразен. По изложените съображения оспореното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, следва да се присъдят в полза на ответника по касация съдебни разноски в размер на 600 лв., съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за договореното между страните и платено по банков път адвокатско възнаграждение. Неоснователно е направеното от процесуалния представител на касатора възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като в случая е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. без ДДС (600 лв. с ДДС), което е под установения с чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер от 815 лв. за материалния интерес по делото общо в размер на 9 696, 61 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,