Решение № 588 от 10.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 591/2010 г.

Решение № 588 от 10.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 591/2010 г., II н. о., НК, докладчик председателят Савка Стоянова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Осъденият Г. Х. К. е направил искане за възобновяване на в. н. о. х. д. № 257/2010 г. на Окръжен съд - Благоевград, отмяна на постановения съдебен акт и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В съдебното заседание осъденият лично и защитникът му поддържат искането по изложените в него съображения. Частният обвинител и граждански ищец чрез защитника си намира искането за неоснователно и иска то да се остави без уважение. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно, не са допуснати сочените нарушения, поради което то следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като провери материалите по делото намери за установено следното: Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е направено от легитимна страна, в предвидения от закона срок и касае влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на проверка по този ред. Разгледано по същество искането е неоснователно и съображенията за това са следните: С решение № 277 от 09.07.2010 г. по в. н. о. х. д. № 257/2010 г. Благоевградския окръжен съд е изменил присъда № 1204 от 14.04.2009 г. постановена по н. о. х. д. № 244/2007 г. на РС-Разлог, в частта, с която е определен общ режим за изтърпяване на наказанията лишаване от свобода за срок от четири години и лишаване от свобода за срок от една година, наложени като общи наказания за съвкупност от престъпления, като изменя режима на строг и постановява настаняване на подсъдимия за изтърпяване на наказанията в затворническо общежитие от закрит тип. Присъдата е изменена и в частта й, с която е определено общо наказание по н. о. х. д. № № 10823/2000г и 2059/2000 г. по описа на РС-София, като включва в съвкупността и наложеното на подсъдимия наказание по н. о. х. д. № 12525/2005 г. на РС-София, приключено със споразумение. В останалата част присъдата е потвърдена. С нея подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпления по чл. 346, ал. 1 НК и по чл. 330, ал. 1 НК като при условията на чл. 23, ал. 1 НК му е наложено да изтърпи едно общо наказание в размер на четири години лишаване от свобода и е уважен гражданския иск за причинени имуществени вреди на В. К. в размер на 28 411,67 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Съображенията в искането, относно наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, главно са свързани с пороци при оценката на събраните по делото доказателства, липсата според защитата на годни доказателствени средства, въз основа на които да се направи несъмнен извод за участието на осъдения в престъпленията, за които е признат за виновен и осъден, както и липса на мотиви, съответстващи на изискванията по чл. 305, ал. 3 НПК. Съображенията не се споделят от настоящия състав. При разглеждането на делото и от двете съдебни инстанции са събрани достатъчни по обем доказателствени материали, относими към предмета на доказване, като съдът е изпълнил задълженията си по чл. 13 НК, взел е всички мерки, с цел осигуряване разкриването на обективната истина. Събирани са, както в полза на обвинението, така и в полза на подсъдимия, доказателства, с което равенството на страните в процеса е било гарантирано. При вземане на решението си съдът не е допуснал нарушения, които да опорочават вътрешното му убеждение, тъй като доказателствата са преценявани не изолирано, а в тяхната съвкупност и последователност. Изложени са съображения въз основа на кои доказателствени материали се приемат за установени фактите по делото, а при наличието и на най-малките противоречия в показанията на свидетели е посочено защо съдът ги приема или за несъществени или за несвързани с изясняването на основните въпроси по делото- авторството на деянията. Некоректно е твърдението за липса на мотиви, тъй като въззивният съд не само е дал отговор на относимите за делото възражения, но е излагал съображения и за такива, които нямат отношение за обвиненията, предмет на разглеждане на делото. Съдът разглежда делото в рамките на обвинителния акт, с който е сезиран и когато установи, че престъпленията са извършени той постановява и съдебния си акт. По същество с възраженията си защитата сочи за извършени по- тежки престъпления, или за налагане и на наказание, което не е било наложено от първата инстанция. Несъмнено съдът не може да задължава прокуратурата да повдига обвинения за едно или друго престъпление, а въпросите, които решава при постановяване на присъдата си, са посочени в чл. 301 НПК. Безспорно е и, че когато при налагане на наказанието съдът е допуснал пропуск и не е наложил кумулативно предвидено наказание, при липсата на протест въззивният съд не е имал възможност да коригира този пропуск. Поради изложените съображения настоящият състав намери, че при разглеждането на делото не са допуснати нарушения на процесуалните правила, обвинението е доказано по несъмнен начин, поради което и възражението, че присъдата почива на предположения е неоснователно. Неоснователни са и възраженията за допуснато нарушение на закона. На първо място те се свързват с неправилна квалификация на деянието по чл. 346, ал. 1 НК, макар по изложени в обвинителния акт и приети със съдебния акт факти да се касаело до престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 4 НК. По въпроса за квалификацията на деянието, съотношението между съставите по чл. 346, ал. 1 НК, чл. 346, ал. 2, т. 4 НК и чл. 346, ал. 3 НК е даден отговор с отменителното решение на състав на ВКС, 3 н. о., който изцяло се споделя и от настоящия състав. Правилен е извода, че са налице обективните и субективни признаци на чл. 346, ал. 1 НК и чл. 330, ал. 1 НК, поради което и с признаването на осъдения за виновен в извършването на тези престъпления материалният закон не е нарушен. Наложените наказания за двете престъпления не са явно несправедливи. При определянето им са съобразени всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което и те са съответни на извършените престъпления и в най-голяма степен отговарят на целите, предвидени в чл. 36 НК. Поради изложените съображения и при липсата на допуснати нарушения при постановяване на влезлия в сила съдебен акт искането за възобновяване следва да се остави без уважение. Водим от гореизложеното и на основание чл. 424, ал. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение