Решение № 11155 от 15.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3774/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Иванов и Т. Иванова, и двамата от гр. София, чрез адв. Д. Павлова, против Решение 1341 от 02.03.2022 г., постановено по адм. д. 2301/2021 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ). С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявената искова молба от И. Иванов и Т. Иванова срещу Столична община /СО/, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в общ размер на 7 080 лева, претърпени в периода от 15.05.2019г. до 09.03.2021г., като неоснователна. С обжалваното решение, на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 4 от ЗОДОВ, съдът е осъдил И. Иванов и Т. Иванова да заплатят солидарно на АССГ сторените разноски за експертиза в размер на 565,60 лева и на Столична община разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Касационните жалбоподатели поддържат, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочват, че е неправилен извода на решаващия съд, че не е установено незаконосъобразно бездействие от страна на ответника, при и по повод изпълнение на административна дейност, изразяващо се в неполучаване на равностойно обезщетение за отчуждения им имот, както и че със съдебни решения по идентични казуси са установени наличието на всички кумулативно изискуеми предпоставки от закона за основателност на исковата молба. Искат отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковата им претенция се уважи изцяло. Претендират и направените по делото разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение, за двете съдебни инстанции В съдебно заседание пред настоящия съд, И. Иванов и Т. Иванова не се явяват и не се представляват. Ответникът - Столична община, чрез пълномощник юрк. Юрукова и юрк.Лазова, в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи за недоказаност на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по предявена от И. Иванов и Т. Иванова срещу Столична община искова молба, с която се претендира обезщетение, за периода 15.05.2019г. - 09.03.2021г., в размер на 3 080 лева - имуществени вреди, формирани като наем, който ищците биха получавали, ако притежават гараж, който им се дължи като имотно обезщетение по проведеното отчуждително производство, както и сумата от 4000 лева, неимуществени вреди, претърпени поради бездействието на служители на общината, довело до неприключване на отчуждителното производство, в което и двамата ищци са заинтересовани страни, като поради неизпълнение на съдебно решение, продължително бездействие и междувременно настъпили законодателни промени, не са получили предвидения като обезщетение гараж по отчуждително производство по реда на ЗТСУ;ППЗТСУ (отменени) започнало през 198 г. Съдът е установил, че със Заповед РД-40-611/09.05.1988 г. издадена на основание чл. 95 ЗТСУ, е извършено отчуждаване в полза на държавата на имот пл. 556. 557, м. бул. Баба Парашкева" по преписка ДИ 3101/1987г. за държавно жилищно строителство на бл. 9 и бл. 10. Съсобствениците -. са обезщетени с отстъпване на недвижими имоти - жилища и гараж. Въз основа на така издадената отчуждителна Заповед РД-40-611/09.05.1988 г. и в съответствие с чл. 100 от ЗТСУ, с допълнителна Заповед РД-41-1195/01.08.1989 г. на И. Иванов и Т. Иванова е определено конкретно жилище, което се отстъпва като обезщетение за отчуждаването. Заповед РД-41-1195/01.08.1989 г. е обжалвана и с решение от 01.02.1990 г. по гр. дело 5129/1989 г., по описа на 3-то гр. отд. на СГС заповедта е отменена в частта, в която И. Иванов и Т. Иванова не са обезщетени с гараж и преписката е върната на административния орган за ново разглеждане в тази част. Поради невъзможност лицата да бъдат обезщетени с равностойно жилище в първоначално определения блок е издадена заповед от 2003 г. на кмета на СО, с която на ищците се определя друго жилище за обезщетение. Поради липса на изградени гаражи, не им е определен гараж за обезщетение на вече отчуждения такъв и в резултат на влязлото в сила съдебно решение. С писма изх. 1194-И-45-99/17.01.2000г., изх. 1194-И-29/15.12.2009 г., изх. 1194-И-19/19.07.2012 г., изх. СОА16-ГР94-7579/2/ от 14.12.2016 г. И. Иванов и Т. Иванова са уведомявани за липсата на обекти с изграждащи се гаражи и за възможността да бъде обезщетен парично, предвид приложимостта на чл. 102 от ЗС (отм.). В тази връзка и след проведени множество съдебни производства, с предложение СОА16-ГР94-7579/29/20.12.2019г. /л.19 от дело2301/21г. на АССГ/ ищците в настоящото производство са заявили желание да бъдат обезщетени с паричния еквивалент на определения в обезщетение гараж". С писмо СИС18-ГР94-143/2/03.02.2020 г. /л.21 от дело2301/21 на АССГ/, ответната страна е уведомила ищците, че за довършване на процедурата по реда на § 9 от ПР на ЗУТ и на основание чл.103, ал.5 от ЗТСУ (отм.) следва да се представи нотариално заверена молба от отчуждените собственици, респ. техните наследници, в дял на които е определено като обезщетение гараж. Това писмо е връчено лично на ищеца И. Иванов на 21.04.2020 г. По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, която е дала заключение относно средната пазарна цена и месечен пазарен наем за на стандартен гараж с площ 20 кв.м. Допуснато е и събиране на гласни доказателства, чрез изслушването на свидетел Б. Райков, родина на Т. Иванова, от който е установено, че ищците са живеели в къща, в двора на която се е намирал гараж. По нейни данни обезщетение не са получавали за въпросния гараж, което продължава и до настоящия момент, което е оказало негативно отражение спрямо тях, изразяващо се в стрес и безпокойство. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна страна е счел иска за допустим, а по същество за неоснователен. Посочил е, че в случая не се установяват елементите на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: незаконосъобразно бездействие от страна на служители на ответника. Съдът е приел, че в настоящия случай е приложима разпоредбата на §9, ал.1 от ПЗР на ЗУТ (в сила от 31.03.2001г.), според която за отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на глава пета, раздел I от Закона за териториално и селищно устройство, по които е издадена заповед за отчуждаване и недвижимият имот е завзет до 30 октомври 1998 г., се прилагат отменените разпоредби на Закона за териториално и селищно устройство и отмененият чл. 102 от Закона за собствеността. Съгласно чл. 100 ЗТСУ (отм.), въз основа на влязлата в сила заповед за отчуждаване се издава допълнителна заповед за конкретните обекти, които се отстъпват като обезщетение. За издаване на такава допълнителна заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.), са и дадените задължителни указания от СГС в решението от 1990 г. при връщането за ново разглеждане на преписката на административния орган. Решаващият съд е обосновал извод, че предоставянето на гараж в обезщетение не представлява фактическо бездействие по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, доколкото правопораждащият юридически факт за предоставяне на конкретен обект като обезщетение е заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.), в качеството й на индивидуален административен акт, поради което не е налице незаконосъобразно бездействие. Посочил е и че ищците са заявили желание за преобразуване на задължението на общината от имотно в парично, по което искане ответникът се е произнесъл с указания и към момента на подаване на исковата молба И. Иванов и Т. Иванова не са предприели действия по изпълнението им, което по никакъв начин не може да бъде вменено във вина на общината. По тези съображения съдът отхвърлил предявената искова молба и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 4 от ЗОДОВ осъдил ищците да заплатят сторените по делото разноски. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността в нейните съставни елементи, така както са посочени в чл.1 ЗОДОВ не се презюмира от закона. В тежест на ищеца е да установи, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки за реализирането й незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред или незаконосъобразно действие/бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. В случая първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства и доводи като правилно е приел, че не се установява първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразно бездействие. Правилно първоинстанционният съд е приел, че отчуждителното производство по ЗТСУ (отм.), се счита за завършено с издаването на допълнителна Заповед по чл.100 от същия закон, за определяне на конкретния гараж, даден като такова обезщетение. Когато липсва такава заповед, респ. липсва и заповед за промяна начина на обезщетение от имот в пари, както е в случая, не е налице обезщетяване, т.е отчуждителното производство по отношение на гаража следва да се приеме за незавършено спрямо И. Иванов и Т. Иванова. Неиздаването на заповед по чл. 100 от ЗТСУ (отм.) с отстъпване на гараж, респективно заповед по чл.103, ал. 5 от същия закон, не може да бъде приравнено на фактическо бездействие. За да е налице неоснователно бездействие, следва вида и характера на претендираните дължими, но неизпълнени административни действия, като релевантни за приложимостта на търсената по този ред защита, да са конкретни фактически действия, каквито издаването на административен акт не са. В конкретният случай не е доказано и сигурно бъдещо увеличаване на имущество, което да е възпрепятствано по причина на бездействие на административния орган. Налице е обективна невъзможност касаторите да бъдат обезщетени с равностоен имот гараж. Столичната община неколкократно през годините е уведомявала касаторите за липсата на обекти - гаражи, които биха послужили за обезщетяване на собствениците, както и за удовлетворяване на молбата при изграждане на съответните обекти и за възможността за получаване на паричния еквивалент на гаража. Отделно следва да бъде посочено и че съгласно разпоредбата на чл.103, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) собствеността на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение, се придобива по силата на тази заповед на органа по чл. 95, поради което не може да се приеме, че ищците търпят вреди във вид на пропуснати ползи след като е налице незавършено отчуждително производство по отношение на гаража и не са придобили правото на собственост върху определен недвижим имот. Правилни са и изводите на първоинстанционния съд, че след заявеното от касаторите желание за преобразуване на задължението на общината от имотно /гараж/ в парично и неизпълнението от тяхна страна на дадените им указания, предвид констатираната в заявлението им нередовност, общината не следва да носи отговорност за неприключването на обезщетителната процедура. По така изложените съображения касационната жалба на И. Иванов и Т. Иванова е неоснователна, а обжалваното съдебно решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция е основателна и следва да бъде уважена в размер от 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение