Решение № 10299 от 2.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5744/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, чрез процесуалния представител юрк. Йорданова, срещу Решение 437 от 27.03.2024 г., постановено по адм. дело 85/2024 г. по описа на Административен съд Монтана, с което е отменена заповед 37 от 30.01.2024 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие и Фондът е осъден да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК необоснованост и неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване делото по същество, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът Г. С. Д., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Джамбазов, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор иписмени бележки. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Г. Д., против заповед 37 от 30.01.2024 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с която на основание чл. 103, ал. 1, т. 6 и чл. 108 от Закона за държавния служител /ЗДСл/, е прекратено служебното му правоотношение за длъжността директор, с ранг V старши, в Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие Монтана, считано от 31.01.2024 г. В мотивите на заповедта е посочено, че се прекратява служебното правоотношение, поради изтичане на срока, за който е назначен държавният служител във връзка с депозирано и одобрено заявление вх. 10-6500/336/08.11.2023 г. за назначаване при условията и реда на § 7, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ на ЗДСл. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, макар и издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и при спазване на административно-производствените правила, същата е постановена в нарушение на материалния закон. Прието е от съда, че изложените от административния орган мотиви за издаване на административния акт не кореспондират с посоченото от него правно основание по чл. 103, ал. 1, т. 6 от ЗДСл, доколкото по делото се установява, че със заповед на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, след проведен конкурс, оспорващият е назначен на длъжност директор на Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие, като е посочен едногодишен срок за изпитание, считано от 27.06.2022г., който след като е изтекъл оспорващият се счита назначен на служебно правоотношение за неопределен срок по аргумента на чл. 9, ал. 2 от ЗДСл. Според съда след като по отношение на оспорващия е възникнало служебно правоотношение за неопределен срок следва да се приеме, че прекратяването на това служебно правоотношение в хипотезата на чл. 103, ал. 1, т. 6 от ЗДСл, съгласно който служебното правоотношение се прекратява поради изтичане на срока, е незакосъобразно, тъй като оспорващият не е бил в служебно правоотношение, което е срочно. Административният съд приема също така за незаконосъобразни мотивите на административния орган, че подаденото заявление от Д. К. с искане по реда на §7 от ПЗР от ЗДСл е основание за прекратяване на служебното правоотношение на оспорващия с посочване, че е изтекъл срока на правоотношението му. Съдът приема, че обстоятелството, че длъжността, която оспорващият желае да заеме след като с Решение 779/20.12.2023г. по адм. дело 614/2023г. по описа на Административен съд - Монтана е отменена заповед 525/18.09.2023г. на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с която е било прекратено служебното му правоотношение, е заета не дава основание за прекратяване на служебното му правоотношение по чл. 103, ал. 1, т. 6 от ЗДСл, тъй като това основание може да се приложи само по отношение на служебно правоотношение, което е обвързано със срок. Според съда след като органа по назначаване е провел конкурс и е назначил държавният служител на служебно правоотношение, което е за неопределен срок, то посочването в заповедта за първоначално назначаване, че е със срок на изпитание от една година следва да се тълкува като възможност в полза на органа по назначаване да го прекрати в този срок, но не води до срочност на служебното правоотношение, поради и което незаконосъобразно е соченото правно основание чл. 103, ал. 1, т. 6 от ЗДСл, което е ползвано с оглед обстоятелството, че на длъжността директор има назначен държавен служител в изпълнение на изискването на § 7 от ПЗР на ЗДСл. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. При правилна преценка на доказателствата по делото решаващият съд е достигнал до верен извод, че в конкретния случай прекратяването на служебното правоотношение е извършено в противоречие с материално-правните норми. Прекратяването на служебното правоотношение при условията на чл. 103, ал. 1, т. 6 от ЗДСл изисква служебното правоотношение да е възникнало за определен срок и този срок да е изтекъл. В случая като фактическо основание за издаване на оспорената заповед е посочено депозирано и одобрено заявление вх. 10-6500/336/08.11.2023 г. от Д. К. за назначаване при условията и реда на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗДСл., съгласно който държавен служител, който бъде избран за народен представител, министър, кмет или бъде назначен за областен управител или бъде избран или назначен за едноличен орган на власт, негов заместник или член на колегиален орган на власт, има право след прекратяване на пълномощията му да заеме предишната си длъжност, като за времето на отсъствието му на същата длъжност може да бъде назначено друго лице като заместник, а в случаите, когато тази длъжност е закрита, на лицето се предлага друга равностойна длъжност по служебно правоотношение в същата администрация. Видно обаче от приложените по делото писмени доказателства, Г. Д. е бил назначен на длъжността директор в Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие Монтана, след проведен конкурс с посочен едногодишен срок на изпитване, считано от 27.06.2022 г., който срок е изтекъл към датата 27.06.2023 г., и както правилно приема административният съд, този служител се счита назначен на служебно правоотношение за неопределен срок по арг. от чл. 9, ал. 2 от ЗДСл. В тази връзка следва да се има предвид също така, че разпоредбата на чл. 12 от ЗДСл, приложима при първоначално назначаване на държавна служба, не указва срочност на правоотношението, а правомощие на административния орган за прекратяване на правоотношението в едногодишния срок за изпитване. Това правомощие в случая органът по назначаване не е реализирал по отношение на служителя в срока на изпитване /27.06.2022 г. 27.06.2023 г./, поради и което към датата на издаване на оспорената заповед 30.01.2024 г., служебното правоотношение на този служител е било за неопределен срок. С оглед на това посочвайки правно основание за прекратяване на служебното правоотношение, за което липсват законовите предпоставки, административният орган е издал материалноправно незаконосъобразен административен акт, както и правилно е приел първоинстанционният съд. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че доводите на касатора, че длъжността, която оспорващият е желаел да заеме е обвързана с упражняване на правото по § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗДСл, което от своя страна дава основание за прекратяване на служебното му правоотношение по чл. 103, ал. 1 , т. 6 от ЗДСл, са неоснователни. Ирелевантни за приложимостта на разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 6 от ЗДСл са обстоятелствата, свързани с упражняването на право по § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗДСл, доколкото, както и правилно приема административният съд, основанието на което е издадена оспорената заповед може да се приложи само и единствено по отношение на служебно правоотношение, което е обвързано с конкретен срок, какъвто безспорно по делото се установява не е определен по отношение на държавния служител Г. Д.. При постановяване на съдебното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Съдебният акт е с предвиденото в чл. 172а от АПК съдържание, като в него са изложени мотиви, обосноваващи изводите на съда по съществото на спора. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Монтана е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба следва да бъде присъдено заявеното в срок и реално заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника Г. Д. в размер на 2000 лева, съгласно приложен по делото списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 02.09.2024 г. Неоснователно се явява възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника, тъй като възнаграждение в размер на 2000 лева не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,