Решение № 1062 от 30.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10231/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Агенция Митници , подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Н. Аргиров, против Решение 740/10.07.2023 г., постановено по административно дело 536/2023 г. по описа на Административен съд Бургас. С оспореното решение е отменена Заповед 540/28.02.2023 г. на Директора на Агенция Митници София, с която на държавния служител П. Станчев, [заличен текст], на основание чл.90, ал.1, т.5 ЗДСл е наложено дисциплинарно наказание уволнение и на основание чл.107, ал.1, т.З ЗДСл му е прекратено служебното правоотношение без предизвестие, без запазване на придобития ранг. В касационната жалба се сочат касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което жалбата срещу процесната заповед да бъде отхвърлена. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от главен юрисконсулт Аргиров, с искане за уважаването й, и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответната страна П. Станчев се представлява от адвокат Ненчев, който в открито съдебно заседание и посредством писмен отговор и писмени бележки оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение в хода на касационното производство, за което представя списък и доказателства за извършването им. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за основателност на касационната жалба, поради което предлага съдебното решение да бъде отменено. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законово определения срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Бургас е посочената по-горе заповед, с която на основание чл.90, ал.1, т.5 ЗДСл е наложено дисциплинарно наказание уволнение на държавния служител П. Станчев и на основание чл.107, ал.1, т.З ЗДСл му е прекратено служебното правоотношение без предизвестие, без запазване на придобития ранг и е указано да му се изплати обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Съдът е отменил заповедта, развивайки мотиви за нейната незаконосъобразност, които се споделят от настоящата инстанция, тъй като са съобразени с установените факти и приложимия закон. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка въз основа на събраните по делото доказателства, описал е подробно и точно всички относими за спора обстоятелства в хронологичен ред. Правилни са изводите на съда за допуснати нарушения по отношение на изискванията за формата на заповедта по чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗДСл чрез описване на извършеното нарушение и обстоятелствата, при които е било извършено. В заповедта е посочено, че с извършване на описаните действия жалбоподателят, като държавен служител, е нарушил виновно своите задължения, като извършил дисциплинарни нарушения по чл.89, ал.2, т.1 ЗДСл - неизпълнение на служебните задължения и по чл.89, ал.2, т.5 ЗДСл - не спазил правилата на КПСДА и КПМС. Тоест, жалбоподателят е наказан, затова че неговото поведение осъществява едновременно състави на две административни нарушения. В тази връзка правилно е прието, че нарушаването на етичните норми, които регламентират правила за поведение на държавния служител при изпълнение на държавната служба, е основание за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, но само когато бъде обективирано в конкретни действия или бездействия, които са довели до уронване на авторитета на службата. В случая, обаче не е посочено с кои свои действия Станчев е нарушил посочените разпоредби, което означава, че органът приема, че всяко едно от твърдените в заповедта нарушения на служебните задължения е и нарушение на конкретно посочените разпоредби от двата кодекса. Такъв подход е незаконосъобразен, тъй като органът дължи излагане на фактически обстоятелства, относими към нарушение на установените в двата кодекса етичните правила, понеже нарушението на чл. 89, ал. 2, т. 5 ЗДСл е отделно дисциплинарно нарушение и няма как да бъде приравнено на останалите нарушения, посочени в заповедта. Споделят се изцяло и изводите на първоинстанционния съд и относно допуснато нарушение от наказващия орган на чл. 91 ЗДСл - в заповедта липсват съображения за тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба, формата на вината на служителя и цялостното му служебно поведение, с което дисциплинарно наказващият орган не е изпълнил задължението си по чл. 97, ал. 1, т. 6 ЗДСл да обоснове вида и размера на наложеното наказание. Липсват мотиви защо извършеното нарушение обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание "уволнение" при спазване на принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК. Съгласно чл. 91, ал. 1 ЗДСл, при определяне на вида и размера на дисциплинарното наказание се вземат предвид: 1. тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите; 2. формата на вината на държавния служител; 3. обстоятелствата, при които е извършено нарушението; 4. цялостното служебно поведение на държавния служител. В оспорената заповед административният орган не е изложил мотиви относно обстоятелствата, свързани с цялостното служебно поведение на П. Станчев. Никъде в заповедта не е обсъдена субективната част на извършеното нарушение, не е коментирано при какви условия и при какви фактически обстоятелства е извършено. Наказващият орган не е обсъдил тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите, налице ли е увреда на държавата или гражданите, и ако такава е налице какъв е нейният интензитет и степен. Липсва обсъждане формата на вината на държавния служител, обстоятелствата, при които е извършено нарушението и цялостното служебно поведение на държавния служител. Липсват мотиви при определяне на размера на наказанието, поради което преценката на органа да наложи най-тежкото от всички пет вида дисциплинарни наказания се явява немотивирана. Предвид изложените мотиви, неоснователни се явяват твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на решението по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебният акт е постановен при правилно приложение и тълкуване на относимите материално-правни норми. Не се установиха допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, съдът е съобразил всички доказателства, анализирал ги е правилно и е постановил мотивиран съдебен акт, съобразен с изискванията на чл. 172а АПК. Решението е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Съдебното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски се явява основателна като претендираните разноски са в размер на 2408 лева, съобразно представени договори за правна защита и съдействие от 18.09.2023 г. и 07.11.2023 г., ведно със списък по чл. 80 ГПК. Предвид обаче фактическата и правна сложност на делото пред касационната инстанция и установеният минимум по чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възражението за прекомерност, направено от процесуалният представител на касатора, се явява основателно и размера следва да бъде редуциран до 1000 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,