Решение № 128 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5891/2007 г.

Решение № 128 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5891/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по жалба на "Ю" А. със седалище в гр. Х., чрез процесуалния му представител адв. М, против въззивното решение № 304 от 18 юни 2007 г., постановено по в.гр.д. № 360 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 28 януари 2005 г., постановено по гр.д. № 506 по описа на окръжния съд в гр. Х. за 2004 г. Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че до влизането в законна сила на решение по гр.д. № 257 от 2000 г. касаторът е владеел имота в качеството на законен собственик; преди това е имало съдебни решения, които не са в полза на ищците; собствеността на ищците е установена със съдебно решение, а не е възникнала по силата на ЗВСОНИ, защото към момента на влизане в сила на закона е имало спор за собственост; съдът не е съобразил изтичането на три годишния погасителен срок за дължимост на вземания за наем; не следва да се изплаща наем за втория етаж, защото той не е бил в състояние да бъде ползван, а вещото лице произволно определя суми за ремонт. Ответниците не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). В писмени бележки и лично в съдебно заседание процесуалния представител на ответниците - адв. А, изтъква доводи за неоснователност на касационната жалба. Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че със съдебно решение между страните е установено, че ответниците са собственици на процесния имот и той им бил предаден през 2004 г. от касатора; касаторът отдавал имота под наем; за втория етаж е необходим ремонт за сумата от 2160 лева, която е приспадната при определянето на пазарната наемна цена; в двора на имота били отдавани под наем още два търговски обекта; имотът е ползван от касатора като недобросъвестен владелец, защото ответниците завели ревандикационен иск срещу касатора още през 1993 г. Съдът е сезиран с обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за добивите, получени от касатора в размер на 19680 лева и за ползите, от които ищците са били лишени в следствие на недобросъвестното владение на недвижимите имоти на ищците в размер на 9455 лева за периода 1 януари 1999 г. - 31 декември 2003 г. - искове по реда на чл. 93 от Закона за собствеността и по чл. 59 от Закона за задълженията и договорите. В исковата молба се сочи, че правото на собственост върху процесните имоти било възстановено на ответниците по касация по силата на изменението на ЗВСОНИ, влязло в сила на 21 ноември 1997 г., а след тази дата касаторът владял имотите без основание и като недобросъвестен владелец, защото иск срещу него бил предявен още през 1993 г. Претенцията е разпределена съобразно предполагаемия наем за всяко от помещенията, собственост на ищците. С решение по гр.д. № 257по описа на окръжния съд в гр. Х. за 2000 г., влязло в сила на 11 декември 2003 г. спрямо касатора било признато, че ответниците са собственици на недвижим имот и построените в него двуетажна жилищна сграда и навес и той бил осъден да им предаде владението върху имота. Фактите по делото сочат, че ответниците са наследници на Б. С., б. ж. на гр. С., починал през **** г. През 1951 г. процесният имот, представляващ тогава незавършена двуетажна жилищна сграда, навес и мястото, в което били построени, бил завзет за държавен, без да е налице основание за това. Иск по чл. 108 от Закона за собствеността бил предявен от част от ищците срещу касатора през 1993 г. Ищците били въведени във владение на имота на 3 януари 2004 г. Разглежданите искове са предявени на 20 април 2004 г. Ответниците основават правата си на осъществена в тяхна полза реституция по силата на закона, като в отношенията им с касатора е установено в рамките на ревандикационен иск, че те са собственици на имота. Ето защо е невярно твърдението на касатора, че собствеността на ищците е установена със съдебно решение изобщо. Установено е, че касаторът от 1999 г. отдавал различни части от имота под наем на трети за спора лица. По тази причина първият предявен иск следва да се квалифицира като такъв по реда на чл. 93 от Закона за собствеността, тъй като добивите от вещта, представляващи наем за използването й, принадлежат на собственика. Макар и ищците да са посочили друго основание за иска си, то не обвързва съда, а и характерът на предявения иск е ясен и съдилищата са изложили съображения в контекста на точната му квалификация, поради което процесуалните правила не са нарушени в това отношение. С възстановяването на отнет имот по реда на ЗВСОНИ, на възстановените собственици се дължат гражданските плодове на вещта тяхна собственост, отдавана под наем от касатора, от момента на реституцията до предявяването на иска. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, процесната сграда в първия си етаж съдържа две търговски помещения - магазин за хранителни стоки и магазин за кафе, а вторият етаж до края на 2000 г. бил фотоателие и не бил отдаван под наем след това, защото състоянието на втория етаж изисква ремонт. Стойността на ремонта е изчислена на 2160 лева, които при заключението на експертизата са приспаднати от наемната цена. В дворното място са изградени два търговски обекта - метален павилион, използван за магазин за домашни потреби и гаражна клетка върху бетонова основа, използвана като магазин за обувки. Размерът на дължимите суми е даден от експертизата в два варианта - по приложените договори и фактури и по пазарни цени съобразно индекса на инфлацията за 1999 г. Съдебно- счетоводната експертиза сочи, че реално получените за процесния период наеми са в размер на 19680 лева. Това е и размерът на дължимата престация от страна на касатора по първият предявен иск, тъй като това е стойността на получените от вещта граждански плодове. Останалата присъдена сума основателно е приета от съда като обезщетение за ползите, които ищците са могли да получат от използването на имота, ако са отдавали имота под наем по пазарни цени. Основното възражение на касатора касае изтичането на погасителна давност за вземането, тъй като вземането е предявено като такова за наем и по силата на чл. 111 от Закона за задълженията и договорите вземанията за наем се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Това твърдение не може да се приеме за вярно. Размерът на гражданските плодове следва да се изчисли към момента на получаване на облагата. След като е бил получаван наем, то дължимата сума може да бъде определена само като сбор от получените наемни суми. Макар и претендираната сума да е определена като сбор от наемни суми за отделните търговски помещения в рамките на реституирания имот, претенцията е за глобална сума, представляваща облагата от отдаването под наем на вещта, получена от касатора. Тъй като претенцията не е за периодично вземане, то тя по отношение на погасяването си по давност, се подчинява на правилата на чл. 115 от Закона за задълженията и договорите - с изтичането на петгодишния срок. Ответниците не претендират заплащане на разноски по реда на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение