Решение № 12392 от 22.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5440/2009 г.

Решение № 12392 от 22.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5440/2009 г., II о., докладчик съдията Галя Костова Производството е по Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), образувано по касационна жалба на Стоян Киров Крушков, едноличен търговец с търговска фирма ЕТ "СТОИМЕН - 63-Стоян Крушков" със седалище и адрес на управление гр Бургас, срещу решение № 120/2.02.09 г. по адм. д. № 1194/08 г. по описа на Административен съд - Бургас с молба за отмяната му като неправилно. Ответникът по касационната жалба, община - Бургас, не е взел становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд намира допустимата, подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, касационна жалба неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение състав на Административен съд-Бургас е отхвърлил оспорването по жалбата на касатора Крушков срещу Заповед № 1341/27.05.08 г. на кмета на община - Бургас, с която на основание чл. 195, ал. 6 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено премахването на временен обект - павилион за промишлени стоки, разрешен по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм), разположен на ул. "Пробуда" и ул. "Александровска" върху уличното платно-публична общинска собственост и съществуващ водопровод. За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган при спазване на материалноправните и процесуални предпоставки и в унисон с целта на закона. Касационната жалба, подадена срещу така постановеното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост, касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, е неоснователна. Обжалваното решение е постановено при наличие на безспорни установявания досежно релевантните за спора факти и обстоятелства, а именно - процесният павилион е разрешен като временен строеж на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) и е разположен върху улично платно-публична общинска собственост и съществуващ водопровод. Тези установявания налагат извода, че казусът попада в регулацията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ, от което следва, че административният орган обосновано е посочил този законов текст като правно основание за издаване на оспорената заповед, отчитайки местоположението и разположението на процесния павилион и определяйки същия като застрашаващ сигурността и безопасността на движението. Данните по делото сочат и на спазена административна процедура - налице е съставен от назначена с изрична заповед комисия констативен протокол, съобщен на оспорващия, който се е възползвал от правото си на възражение. Действително, разпоредбата на чл. 196, ал. 2, предл. 2 ЗУТ предвижда изслушване на заинтересованите лица, провеждането на което не е установено по административната преписка. Независимо от това, съобщаването на констативния протокол на адресата, предоставената възможност за възражение и подаденото такова, санират липсата на непосредствено изслушване, тъй като заинтересуваното лице в писменото си възражение е имало възможност да изложи становището си във връзка със статута на павилиона и останалите относими факти и обстоятелства (което впрочем е и сторено л. 36-38), т. е гарантираната от закона с изискването за изслушване защита интересите на адресата е предоставена и реализирана. Обстоятелството, че административният оран не е възприел възражението за основателно не рефлектира върху законосъобразността на издадената в процедурата заповед. Позоваването на текста на § 17, ал. 1 ПРЗУТ е неоснователно, тъй като оспорващият, в чиято тежест е било, не е доказал с надлежни писмени доказателства, че по отношение на процесния павилион е налице решение на общинския съвет за запазването му до реализиране предвижданията на подробния устройствен план. Такова решение общинският съвет е взел принципно (л. 55) относно обекти, разрешени по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) по изричен списък, какъвто не е представен по делото с оглед установяване запазването на обекта (в тази връзка касаторът напълно произволно се позовава на "ноторно" известна липса на такъв списък, въз основа на която навежда довод, че с приложеното по делото решение общинският съвет е запазил всички временни обекти). Процесният павилион не би и могъл да бъде запазен, тъй като с оглед местоположението и разположението си попада в хипотезата на чл. 195, ал. 5 ЗУТ, а разпоредбата на § 17, ал. 1 ПРЗУТ изрично сочи, че запазването може да бъде предмет на решение на общинския съвет за обекти, извън случаите по чл. 195 и чл. 196 ЗУТ. Без правно значение към момента на издаване на заповедта е обстоятелството, че павилионът е ситуиран съобразно издаденото на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) Разрешение за строеж № 0.332/18.04.04 г. Разпоредбата на § 17, ал. 1 ПРЗУТ прецизира изискванията към временните строежи и изрично предвижда възможността за премахването им по реда на чл. 195 и чл. 196 ЗУТ. Издаденото Удостоверение за ползване № 48/24.07.03 г. няма отношение към приложението на чл. 195, ал. 6 ЗУТ, тъй като в процедурата по този текст административният орган действа служебно и обстоятелството, че премахването на обекта е разпоредено в по-късен момент не налага извод за незаконосъобразност на разпореждащият го административен акт. Настоящата инстанция не възприема и касационният довод за неправилност на изводите на първоинстанционния съд при преценката му досежно валидността на оспорената заповед. Текстът на т. 11 от приложената на л. 25 Заповед № 2389/17.12.07 г. на кмета на община - Бургас, издадена с правно основание § 1, ал. 3 ДРЗУТ е ясен, неподлежащ на тълкуване, предвид което интерпретацията му в касационната жалба не може да бъде възприета. С тези съображения настоящата инстанция приема оплакванията за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост за неоснователни. Оплакването за нарушение на съдопроизводствените правила не следва да бъде обсъждано, тъй като е голословно и немотивирано с наличието на конкретни съществени процесуални нарушения, допуснати от съда в хода на съдебноадминистративното производство, а за нарушения от такова естество касационната инстанция няма задължение да следи служебно - чл. 218, ал. 2 АПК. С оглед изложеното Върховният административен съд намира, че като лишено от визираните в касационната жалба пороци първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК