Решение № 6940 от 2.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1960/2017 г.

Решение № 6940 от 2.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1960/2017 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. Д., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. С. Загора против Решение № 260 от 02.11.2016 г., постановено по адм. дело № 250/2016 г. от Административен съд С. З. В жалбата се изразява общо несъгласие с мотивите на съда и се иска отмяна на съдебния акт. С Определение № 2568 от 01.03.2017 г., постановено по настоящото дело така подадената касационна жалба е оставен а без разглеждане, а производството в тази част прекратено, тъй като касаторът не е изпълнил в срок дадените му от съда указания да приведе касационната си жалба в съответствие с изискванията на закона като внесе изискуемата държавна такса за образуване на делото. Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С., чрез процесуалния си представител юрк. Стоянова, обжалва Решение № 260 от 02.11.2016 г., постановено по адм. дело № 250/2016 г. от Административен съд С. З. в осъдителната му част и в частта, с която е отказано присъждане на юрисконсултско възнаграждение, с доводи за неправилност и наличие на отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на съдебния акт в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на ГДИН. Счита, че И. Д. не се е справил с доказателствената тежест и не е доказал неимуществените вреди, които претендира. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е осъдил ГДИН да заплати на И. Д. Д., на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, сумата от 1 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него по време на изтърпяване на наказанието от липсата на санитарен възел и течаща вода в Затвора гр. С. Загора в периода от м. януари 2013 г. до 17.01.2014 г., като е отхвърлил предявения от него против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" иск за заплащане на обезщетение в размер на 40 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от бездействие на медицинската служба към затвора в гр. С. Загора за периода от 18.02.2015 г. до 27.05.2016 г., както и искът за заплащане на обезщетение в размер на 15 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от наложено наказание от Началника на затвора в град С. Загора, в периода от 18.02.2015 г. до 27.05.2016 г. Със същото решение И. Д. е осъден да заплати на ГДИН сумата от 350 лв., представляващи минималния размер на възнаграждение за юрисконсулт. За да постанови този резултат съдът е приел, че са налице елементите от фактическия състав на нормата на чл. 1, ал. 1 от специалния закон - ЗОДОВ само по отношение претенцията, свързана с лошите битови условия в затвора, а именно липсата на течаща вода и санитарен възел в периода от м. януари 2013 г. до 17.01.2014 г., когато ищецът е бил освободен поради изтърпяване на наказанието, които не е необходимо да бъдат доказване. Досежно размерът на обезщетението съдът е изложил съображения, свързани с продължителността и интензитета на страданието и прилагайки принципа на чл. 52 ЗЗД е приел, че сумата от 1 300 лв. е достатъчна за обезвреда. По отношение на останалите претенции съдът е приел, че същите не са доказани нито по основание, нито по размер при условията на пълно и главно доказване, поради което ги е отхвърлил. По отношение на претендираните разноски от страна на ответника е счел, че за положения от юрисконсулта труд се дължи сума, равняваща се на минималния размер на възнаграждението - 350 лв. Решението е правилно. Съдът е изяснил в пълнота фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност и с оглед възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Безспорно е, че по силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата за лишаване от свобода. Конвенцията е ратифицирана от България, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 ЕКПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закона. Установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо ищеца нарушение по смисъл на Конвенцията - чл. 3. Същият е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които правилно са квалифицирани от съда като унижаващи човешкото достойнство. Ето защо, правилно е прието, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Затова исковата претенция за обезщетяване на тези вреди правилно е приета за доказана по основание, поради което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично искова молба за претърпени неимуществени вреди. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, съдът подробно се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ищеца. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през което са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, то е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и размерът му не се явява завишен, както се твърди в касационната жалба. Неоснователни са възраженията досежно присъденото юрисконсултско възнаграждение. Такова съдът е признал и присъдил въпреки отсъствието на списък на разноските, изискуем на осн. чл. 80 ГПК, приложим субсидиарно в административния процес. В тази връзка следва да се приеме, че не са налице касационни основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд и същото следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ от АПК Върховният административен съд, трето отделение,