Решение № 15322 от 12.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8380/2018 г.

Решение № 15322 от 12.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8380/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Христосков срещу Решение № 315 от 17.05.2018 г., постановено по адм. д. № 271/2018 г. от Административен съд Пазарджик, с което е отхвърлено оспорването против изричен отказ на директора на "ОДМВР" Пазарджик за извършване на административна услуга по чл. 233 от ЗМВР, материализиран в писмо рег. № 312000-16836 от 19.12.2017 г. и са присъдени разноски. Касаторът Л. Христосков твърди, че решението е неправилно, на всички основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество твърди, че спор по фактите по делото няма, но счита, че мотивите не съда не кореспондират със събраните по делото доказателства и че преценката на същите е неправилна. Поддържа, че съдът е заместил мотивите на административния орган с тълкувания и предположения и неоснователно е изместил спора към приложението на ал. 1 на чл. 233 ЗМВР, въпреки че той е по приложението на ал. 2 на същия текст. Изтъква, че е реабилитиран, поради което осъждането му е заличено и следователно не е налице пречка да му бъде издадена карта за медицинско обслужване. Касаторът счита, че съдът е следвало служебно да прогласи нищожността на оспорения акт, тъй като е издаден при пълна липса на законова предпоставка. Твърди, че съдът не е извършил и преценка за спазване на административно-производствените правила и за съответствието на оспорения акт с целта на закона. Поради това моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора. Претендира разноски. Прави особени искания за сезиране на Конституционния съд, алтернативно – за отправяне на предложение за образуване на тълкувателно дело за уеднаквяване на съдебната практика. Ответникът - Директорът на Областна дирекция на МВР Пазарджик чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Прокурорът при Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С обжалваното решение съдът е отхвърлил оспорването против изричен отказ на директора на "ОДМВР" Пазарджик за извършване на административна услуга по чл. 233 от ЗМВР, материализиран в писмо рег. № 312000-16836 от 19.12.2017 г. Административният съд е приел от фактическа страна, че трудовото правоотношение на жалбоподателя е прекратено на 11.09.1990 г. С Решение № 2318/23.02.2017 г., постановено по адм. д. № 12433/2015 г., Върховният административен съд е отменил Решение № 543/23.09.2015 г., постановено по адм. д. № 518/2015 г. по описа на Административен съд Пазарджик и вместо него е прогласил за нищожна Заповед рег. № 215/11.09.1990 г. на директора на РДВР Пазарджик, с която на Л. Христосков е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". След възстановяването му на работа със Заповед № 312 з-390/24.03.2017 г. служебното правоотношение е отново прекратено, на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР и във връзка с представено свидетелство за съдимост на РС Пазарджик, с което е установено че Христосков е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и е реабилитиран. Съгласно същия текст служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при установяване на наличието на обстоятелства по чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР, а именно държавният служител в МВР да бъде дееспособно физическо лице и да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията. При издаването на тази заповед административният орган се е позовал на свидетелство за съдимост, издадено от 13.03.2017 г., в което са вписани и присъдите, по които жалбоподателят е бил реабилитиран. От същото свидетелство е видно, че оспорващият е осъждан за умишлени престъпления от общ характер. На 10.10.2017 г. с писмо рег. № 312000-13309 ответникът е уведомил жалбоподателя, че в отговор на т. 3 от постъпилата в "ОДМВР" Пазарджик покана за издаване на "съответната карта на бивш служител на МВР" и на основание чл. 233, ал. 2 от ЗМВР искането не може да бъде удовлетворено. Така постановеният отказ е обжалван пред Административен съд Пазарджик, като по жалбата е образувано адм. д. № 854/2017 г. С Решение № 606/4.12.2017 г., постановено по същото административно дело, съдът е отменил изричния отказ на директора на "ОДМВР" Пазарджик, приемайки, че в същия не са изложени мотиви, и е върнал преписката, като е задължил ответника да се произнесе по т. 3 от поканата за доброволно изпълнение от 4.09.2017 г., заявена от оспорващия, при съблюдаване на указанията, дадени в мотивната част на решението. Съдът е определил и 14-дневен срок за произнасяне по искането. Оспореният отказ е постановен на 19.12.2017 г., като директорът на "ОДМВР" Пазарджик е изложил съображения, че Л. Христосков не е работил повече от 10 години в МВР, а освен това служебното му правоотношение е прекратено поради осъждане за умишлено престъпление от общ характер. От правна страна съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 233, ал. 1 ЗМВР, тъй като Л. Христосков не е работил повече от 10 години в МВР, а освен това е налице и пречката на чл. 233, ал. 2 ЗМВР. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилно съдът е установил, че на Л. Христосков не се дължи издаване на карта за медицинско обслужване по чл. 233, ал. 1 ЗМВР, тъй като той не е работил ефективно повече от 10 години в МВР и по този въпрос няма спор. Предвидената в посочения законов текст карта за медицинско обслужване е необходима за удостоверяване правото по чл. 98, ал. 3, т. 2 и т. 5 от Правилника за устройството и дейността на МВР на безплатно медицинско обслужване от Медицинския институт на МВР. Съгласно посочения текст служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 ЗМВР, които при прекратяване на служебното или трудовото им правоотношение са придобили право на пенсия и са работили повече от 10 години в МВР, с изключение на служителите, чието правоотношение е прекратено поради дисциплинарно уволнение или поради осъждане за умишлено престъпление от общ характер имат право на безплатно медицинско обслужване; същото се отнася и до членовете на семействата и родителите на посочените лица. Касае се за социална придобивка, която е обвързана с ефективното изпълнение на задължения по служебно или трудово правоотношение с МВР, каквото ефективно изпълнение в случая не е налице, независимо от причините за това. Не са налице основанията на чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България за сезиране на Конституционния съд от настоящия съдебен състав и спиране на производството до произнасянето му, тъй като за настоящия съдебен състав не възниква съмнение за несъответствие между чл. 52 КРБ и чл. 233 ЗМВР. Конституционният съд действително сочи /например в Решение № 8 от 4.07.2012 г. по конституционно дело № 16 от 2011 г./, че правата на гражданите за достъпна медицинска помощ чрез здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване са основни конституционни права. С установяването на условия и ред за заплащане на медицинска помощ по избор на пациента в публичните здравни заведения обаче в никакъв случай не се отменят и не се накърняват основните конституционни права на гражданите, прокламирани в чл. 52, ал. 1 от Конституцията (в този смисъла и Решение № 8 от 1998 г. по к. д. № 3 от 1998 г.). Искането за иницииране на производство за уеднаквяване на съдебната практика е недопустимо, по аргумент от чл. 125 от Закона за съдебната власт. Отделно от това, не е налице противоречие относно приложението на материалния закон между обжалваното решение и това, постановено по адм. д. № 854/2017 г. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски на касатора не се дължат, а ответникът не претендира и не доказва такива. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение