Решение № 6955 от 9.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11288/2020 г.

Решение № 6955 от 9.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11288/2020 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Р. от град Костинброд, подадена чрез адв. Л., в качеството му на пълномощник, насочена срещу Решение № 4606/13.08.2020 г. по адм. дело № 13590/2019 г. на Административен съд - София- град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението, поради нарушение на поцесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон– касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяна на съдебното решение и постановяването на друго решение, с което да се уважи иска в пълен размер. Моли също и за присъждане на направените разноски. Касаторът редовно призован за съдебно заседание, не се явява и не се представлява. Ответната страна– Национална агенция за приходите, в съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки, чрез старши юрк. В. К. - С., оспорва касационната жалба, като недоказана и необоснована. Моли за нейното отхвърляне и да се остави в сила решението на първоинстанционния съд, като правилно, законосъобразно и съответстващо на съдебната практика. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че не са налице касационни основания за отмяна и затова обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните и провери оспореното решение при спазване на разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Делото е образувано по искова молба от Д. Р. срещу Национална агенция за приходите, като се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които се изразяват в накърнена чест, достойнство, като е оронено доброто му име. С обжалваното съдебно решение в производството по чл. 203 и сл. от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът е отхвърлил иска на Д. Р. срещу Национална агенция за приходите, с който се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 10.01.2014 г. до предявяване на исковата молба на 2.12.2019 г. в размер на 20 000 лв., мораторна лихва от 10.01.2014 г. до предявяването на исковата молба– 2.12.2019 г., в размер на 11 964, 60 лв., както и законната лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. ОСЪДИЛ е Д. Р., да заплати на Национална агенция за приходите– София направените по делото разноски в размер на 100 (сто) лв. За да постанови този резултат административният съд е приел за безспорно, че са налице незаконосъобразни административни актове – Заповед № 164. 1/10.01.2014 г. на директора на ТД на НАП София за преназначаване на Д. Р., както и две заповеди на изпълнителния директор на НАП за прекратяване на служебното му правоотношение, като всичките след обжалване са отменени по съдебен ред. Според АССГ в същото време, не можело да се приеме, че въобще от Заповед № 164. 1/10.01.2014 г. на директора на ТД на НАП София са причинени някакви вреди на ищеца, тъй като същата касае единствено преназначаването на Д. Р. от една длъжност на друга. В тази връзка е отбелязал, че по никакъв начин не се доказва от страна на ищеца, че са му причинени вреди от тази заповед за преназначаването му. Съдът е преценил, че не са доказани и вреди от двете заповеди за прекратяване на служебното правоотношение, издадени от изпълнителния директор на НАП, които са отменени по съдебен ред. Намерил е, че не следва да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, тъй като в Закона за държавния служител, чиито разпоредби се отнасят и за служители в НАП, предвижда специален ред за обезщетяване при незаконно уволнение. Доколкото вземането за лихви е акцесорно и предвид горепосочените съображенията за недължимост на главното задължение, съдът е преценил и претенцията за лихви като неоснователна. Предвид изложеното, съдът е намерил, че предявената искова молба е изцяло неоснователна и същата е била отхвърлена. Решението е правилно. При разглеждането и решаването на спора са събрани всички относими доказателства, които са анализирани подробно и задълбочено. При правилно изяснената фактическа обстановка са направени обосновани и законосъобразни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съобразно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод на изпълнение на административна дейност. В случая, в специален закон - чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, е предвидено обезщетение за държавния служител в случаите на признаването на уволнението му за незаконно, което следва да обезвъзмезди причинените на държавния служител имуществени вреди, изразяващи се в лишаването му от възнаграждение, за времето на оставане без работа. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Безспорно по делото е установено, че Р. е получила обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в максималния допустим период – за 6 м. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Според чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Държавната служба е свързана с нормалното функциониране на държавата и правоотношението на държавния служител, респективно неговото възникване, развитие и прекратяване, се характеризира с особености, които изключват прилагането на правните разпоредби от общ характер. Нормативните актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи лимитирано по размер обезщетение за ограничен период от време. Щом специалният закон чл. 104, ал. 1 от ЗДСл съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, то пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица, без оглед на техния статут. Държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време, тъй като специалният закон е ограничил периода, за което може да се изплати такова обезщетение. Освен това в случая отменените адм. актове не са в пряка последица с твърдените неимуществени вреди, изразяващи се в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на личността. В случая вредите, претендирани от касатора, изразяващи се неприятни емоции, не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните заповеди за прекратяване на служебното му правоотношение. Касаторът е бил преназначен на друга длъжност в същата администрация. Той не я е приел и е обжалвал заповедта за преназначаване. Правилно решаващият съд е посочил, че двете заповеди за прекратяване на служебното правоотношение са на основание съкращаване на длъжността, а не на други основания, като дисциплинарно уволнение или получена най-ниска оценка, които биха създали негативно мнение относно нравствените или професионални качества на служителя. Липсва негативно- оценъчен характер, което неминуемо да засегне професионалната чест, достойнство и доброто му име. Касаторът не е бил ограничен в трудовите права и извършване на професионална дейност и съответно е започнал работа при друг работодател. Вредите в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване- чл. 153, чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. с § 1 от ЗОДОВ. Видно от установената по делото фактическа обстановка, в хода на съдебното производство ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин претендираните от него неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразните адм. актове. Този извод не се променя от ангажираните от страна на ищеца свидетелски показания. Не може да се приеме, че описаните от свидетелите факти се дължат единствено на адм. актове, тъй като са били налице редица събития, които са могли осезаемо и са се отразили в отрицателен аспект. Свидетелските показания освен, че са едностранчиви, са фрагментирани и имат не конкретен- установителен, а общ- оценъчен характер. При неустановяване на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, ще следва касационният жалбоподател да заплати на НАП разноските по делото, за юрисконсултско възнаграждение, каквото искане е направено своевременно. Съдът намира, че в случая следва да се присъди такова в минимален размер от 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,