Решение № 15744 от 19.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2413/2009 г.

Решение № 15744 от 19.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2413/2009 г., III о., докладчик съдията Кремена Хараланова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Иван Димитров Джерекаров от гр. Перник, против решение № 237/07.01.2009 г. постановено по адм. дело № 503/2008 г. на Административен съд - Перник, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № РД-707/30.11.2007 г. на областен управител на област Перник. Изложени са съображения за неправилност на съдебното решение, като постановено при съществени нарушения на процесуални правила, в противоречие с материалния закон и необосновано - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Поради това жалбоподателят моли съда да го отмени и да постанови друго решение по съществото на спора, с което да уважи жалбата, подадена в първоинстанционното производство. Ответната страна - областен управител на област Перник, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд намира касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, но неоснователна поради следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба вх. № 2491/29.08.2008 г. на Иван Димитров Джерекаров, подадена срещу мълчалив отказ на областен управител на област Перник по заявление вх. № 94-00-252/24.08.2007 г. за обезщетение по Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица. Предметът на делото е определен, като правилно е съобразено наличието на постановен изричен отказ по посоченото заявление по мотиви, че изтърпяното от подателя наказание "лишаване от свобода" е наложено по присъда за престъпление по чл. 259 НК, което не е свързано с произход, политически убеждения и религиозни вярвания. Същият е обективиран в заповед № РД-707/30.11.2007 г. на областен управител на област Перник, за която липсват данни да е съобщена на Иван Джерекаров, поради което обосновано е прието, че жалбата му е подадена в законоустановения срок. По същество първоинстанционният съд я е отхвърлил, като неоснователна, като обосновано е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон или неговата цел. Съдът е изяснил всички факти от съществено значение за преценката му относно спорното право и е приложил правилно относимите към него материлноправни норми. Въз основа представените по делото доказателства е прието от фактическа страна, че за периода 14.09.1961 г. до 11.05.1962 г. жалбоподателят е бил в затвора, в изпълнение на присъда за лишаването му от свобода, за престъпление по чл. 259 НК, впоследствие обезсилена по реда на надзора с решение на Върховния съд на НРБ № 69/26.06.1964 г., постановено по дело № 57/64 г. С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, правилно е прието за недоказано твърдението на Иван Димитров Джерекаров, че е бил осъден и лишен от свобода по причини свързани с неговия произход, политически убеждения или религиозни вярвания. Деянието за което жалбоподателят е осъден и впоследствие оправдан, не попада в никоя от хипотезите по чл. 1 вр. чл. 2, ал. 1 ЗПГРРЛ, поради което не съставлява и основание за изплащане на обезщетение в размер, определен по реда на чл. 4 от с. з. във връзка с Наредбата за приложението му, приета с ПМС № 88/19.04.2006 г. В тази връзка следва да се отбележи, че осъждането по чл. 259 НК е на основание, попадащо в глава Х от НК - "Престъпления по служба". Конкретният текст предвижда налагане на наказание за подкуп на длъжностни лица, поискали или приели дар или каквато и да е друга имотна облага, която не им се следва или приемат обещание за дар или имотна облага, за да направят или да пропуснат или задето са направили или пропуснали действия, които са длъжни да извършат по служба и е извън кръга на визираните от ЗПГРРЛ и Наредбата за прилагане на чл. 4 ЗПГРРЛ, за осъждане по които е предвидено право на обезщетение по последния закон. Поради това, обоснован е направеният извод, че заповедта на областния управител е изцяло съобразена с материалния закон. Останалите фактически твърдения на жалбоподателя също не попадат в хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗПГРРЛ, следователно не са основание да се приеме, че първоинстанционното решение противоречи на приложимия закон. Предвид изложеното не се установява наличието на касационни основания за отмяна на обжалваното решение и последното, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение