Решение № 5317 от 12.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 999/2015 г.

Решение № 5317 от 12.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 999/2015 г., III о., докладчик председателят Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби: Първата е на кмета на район "Младост" при Столична община против част от решение № 7566/08.12.2014 г. по адм. дело № 7122/2014 г. по описа на Административен съд - София град. Обжалвано е решението, в частта, с която е обявена нищожността на заповед № РД-58-4/04.07.2014 г. на кмета на район "Младост", с която е отменена заповед № 282/12.03.1978 г. на началника на служба за жилищно настаняване при Ленинския район на СГНС, и в частта, с която е отменена заповедта му, в частта, с която е прекратено наемното правоотношение по отношение на И. Б. Т.. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът по тази касационна жалба - Юлияна Иванова Янкова я оспорва в писмен отговор от 20.1.2015 г. като сочи, че е неоснователна. Втората е на Ю. И. Я., с която се обжалва като неправилно решението в частта, с която съдът е отхвърлил жалбата й против заповед № РД-58-4/04.07.2014 г. "в останалата й част". Възразява се против постановения диспозитив като е направено искане касационната инстанция да отмени решението и реши делото по същество, обявявайки оспорвания административен акт за изцяло нищожен. Основното възражение, че съдът е следвало да отчете, че заповед № РД-58-4/04.07.2014 г. е изцяло нищожна, тъй като с нея се отменя несъществуващата заповед № 282/12.03.1978 г. Постъпил е подробен писмен отговор с оспорване на тази касационна жалба от кмета на Столична община - район "Младост", където е посочено, че същата е неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба на Ю. Я. и за частична основателност на касационната жалба на кмета на район "Младост". Според прокурора, съдът не е обсъдил в цялост представените по делото доказателства и не се е произнесял относно приложимостта на чл. 33, ал. 1, т. 1 и 6 във вр. с чл. 5, ал. 2, т. 2 и 5 от НРУУРОЖТСО по отношение И. Т.. Върховен административен съд - трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежни страна, спрямо неблагоприятните за тях части от съдения акт, поради което са и процесуално допустими. Разгледани по същество съдът намира за частично основателна касационната жалба на кмета район "Младост" при СО. Предмет на съдебно оспорване пред АССГ е заповед № РД-58-4/04.07.2014 г. на кмета на район "Младост" при СО, с която на основание чл. 46, ал. 1, т. 9, т. 7, т. 1 (предложение 2) и ал. 2 от ЗОС и чл. 33, ал. 1, т. 8, т. 6, т. 1 (предложение 2) и ал. 2 от НРУУРОЖТСО, е отменена Заповед № 282/12.03.1978 г. на началник - служба за жилищно настаняване при Ленински район на СГНС и е прекратено наемното правоотношение с Ю. И. Я. и И. Б. Т., съществуващо по силата на горецитираната заповед с титуляр Б. Л. Т. и последователно сключените с него договори за наем: от 16.07.1978 г. по реда на Закона за наемните отношения (отм.) и от 12.12.1997 г. по ЗОС за общинско жилище, находящо се в ж. к "Младост - 3", бл. 317, вх. 1, ет. 2, ап 5. С обжалваното решение съдът е уважил частично инициираното от жалбоподателите Ю. И. Я. и И. Б. Т. оспорване на административния акт, като е обявил за нищожна процесната заповед, в частта й, с която е отменена Заповед № 282/12.03.1978 г. на началник - служба за жилищно настаняване при Ленински район на СГНС, както и е отменил като незаконосъобразен оспорвания акт в частта, с която е прекратено наемното правоотношение с И. Б. Т.. Съдът е отхвърлил жалбата на Ю. И. Я. в останалата й част. За да обяви за нищожна заповедта в съответната й част, съдът е приел, че тъй като обективира волеизявление за отмяна на заповед за настаняване е налице липса на предметна компетентност за издаването й от страна на кмета на район "Младост" при СО. Съдът е посочил, че заповедта за настаняване - заповед № 282/12.07.1978 г. на началник - служба за жилищно настаняване при Ленински район на СГНС (съдът е приел изписването на датата 12.03.1978 за явна грешка) е влязъл в сила административен акт, неоспорен по съдебен ред, от който са придобити права, като неговата отмяна би могла да се извърши само по реда на чл. 99 и сл. от АПК /глава седма, "Възобновяване на производства по издаване на административни актове"/. Посочено е, че основанията, при които влязъл в сила индивидуален административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от непосредствено по-горестоящия административен орган, а ако актът не е подлежал на оспорване по административен ред - от органа, който го е издал, са изчерпателно посочени във визирания текст. Съдът като е приел, че такива основания не са обсъждани в заповедта, а и приложението на чл. 99 АПК не е възможно, поради изтичане на предвидените за това срокове, е извел извод за нищожност на акта. Решението в тази му част е правилно, но не по изложените от съда мотиви. Съдебната практика по въпроса за преклудирането на правомощието за възобновяване на производство по издаване на административни актове е трайна, че сроковете, уредени в чл. 102 от АПК, са преклузивни и с изтичането им се прекратяват правомощията на органите по чл. 99 от АПК. Съдът обаче, макар и да се е позовал на изтеклите срокове, никъде в мотивите си не е обсъдил нито кой от сроковете по чл. 102 от АПК е изтекъл, нито кога е започнал да тече, нито кога е изтекъл. Нещо повече при условие, че съдът е установил липсата на посочени в акта фактически и правни основания, относими към хипотезите на чл. 99 от АПК, не е следвало въобще да се произнася по въпроса за сроковете доколкото основанието за възобновяване определя и срока, в който може да се възобнови производството. В случая материална компетентност на кмета на район "Младост" за отмяна на влезлия в сила акт от 1978 г. липсва по аргумент от чл. 99 от АПК. Заповедта от 1978 г. е издадена по реда на Закона за наемните отношения (отменен 1996 г. с § 14 от ПЗР на ЗОС) в редакцията му към ДВ, бр. 33/1977 г. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗНО: "Настаняване в свободни или освободени жилищни помещения, предоставени за управление и стопанисване на народните съвети, става само със заповед на началника на службата за жилищно настаняване. ". Съгласно чл. 14 от ЗНО, "Когато някой неправилно е предпочетен пред друг, изпълнителният комитет на общинския народен съвет по предложение на чл. на изпълнителния комитет или по жалба на заинтересувания, подадена в двуседмичен срок от съобщението, съответно от обявяването на заповедта, може да отмени заповедта за настаняване. Изпълнителният комитет е длъжен де се произнесе в месечен срок от съобщението, съответно от обявяването на заповедта, с мотивирано решение, което не може да се обжалва. До издаване на решението изпълнението на заповедта се спира. " При така изложеното, следва да се приеме, че заповед № 282/12.VII. 1978 г. на началника на службата за жилищно настаняване при Ленински район на СГНС е подлежала на оспорване по административен ред. Възможността за административен контрол по отношение на настанителната заповед изключва компетентността на кмета на район "Младост" да отмени същата по реда на чл. 99 от АПК, в качеството си на издател на акта, което му качество произтича от правоприемството в правомощията на началника на службата за жилищно настаняване по отношение на жилищните общински имоти, намиращи се в район "Младост" по аргумент от чл. 153, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 45а и § 10 от ПЗР на ЗОС и чл. 4, 19 и 33 от НРУУРОЖТСО. В тази връзка и с оглед йерархията на нормативните актове следва да се отхвърли възражението на кмета на район "Младост", че Приложение № I. 7 към Решение . № 466 по Пр. № 53/14.207.2005 г. на СОС, съгласно което "задължително се отменя Заповед за настаняване..." е основание, легитимиращо го само по себе си да отмени всяка заповед за настаняване, касаеща имот в съответния му район. По аргумент от чл. 15 от ЗНА и чл. 5 от АПК, не може да се приеме, че приложение към подзаконов нормативен акт може да се противопостави на разпоредбите на АПК. Решението, в частта с която е отменен като незаконосъобразен оспорвания акт в частта, с която е прекратено наемното правоотношение с И. Б. Т., е неправилно. За да отмени административният акт, в тази му част, съдът е приел, че е налице съществено нарушение на административно производствените правила, изразяващо се в лишаване правото му на пълноценно участие в производството. Съдът като е установил, че няма данни жалбоподателите да са били уведомени за началото на административното производство е приел, че същите не са могла да се защитят още в производството пред административния орган като погасят задълженията си към "Топлофикация -София" ЕАД. Посочено е също така, че ако жалбоподателите бяха уведомени своевременно за започване на процедура по издаване на заповед по чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗОбС и ако им беше даден срок да погасят установените задължения, то би могло да не се стигне до издаване на заповед за прекратяване на наемните правоотношения поради установяване на липса на ликвидни и изискуеми неплатени задължения. Съдът се е позовал и на съдебна практика в този смисъл - Решение № 6581 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2270/2013 г., III о. Хипотезата на чл. 46, ал. 1, т. 1, пр. второ от ЗОС изисква установяването на следните факти, за да бъде надлежно упражнено административното правомощие. Първият е ликвидно и изискуемо към момента на издаване на заповедта вземане в полза на трето лице, предоставящо услуги, свързани с обичайното ползване на жилището (ВиК, електроснабдяване, топлоснабдяване, газоснабядване), или произтича от разходи за управлението и поддържането на общите части на сградата, когато жилището се намира в сграда в режим на етажна собственост, което вземане от своя страна може да бъде насочено и да бъде привлечен към имуществена отговорност собственика на жилището - наемодателя. Вторият елемент от фактическия състав е времето, през което наемателят е в забава да погаси задължението, а именно повече от три месеца. Нито ЗОС, нито НРУУРОЖТСО предвиждат задължение административния орган да покани или подсети наемателя да изпълни дългът си, преди да установи гореизложените факти, респ. упражни правомощието си по прекратяване на наемните отношения. В тази връзка, доводът на съда, че ако е даден срок за погасяване на задълженията от страна на кмета на района, то е могло да не се стигне до издаване на процесната заповед, настоящата инстанция определя като направен без налично материалноправно основание. Настоящият състав на ВАС не споделя мотивите към цитираното от АССГ решение, според което има установена обичайна практика заповедта за прекратяване на наемните правоотношения, издавана на основание чл. 46, ал. 1, т. 1, пр. второ от ЗОС да се издава след неизпълнение на задълженията въпреки покана за това от страна на административния орган. При така изложеното и като се отчете, факта, че нито към момента на подаване на жалбата, нито в хода на съдебното производство, жалбоподателите са оспорили задълженията си към "Топлофикация-София" ЕАД към датата на издаване на акта и забавата в изпълнението им, както и не са предприели за един дълъг период от време, никкави действия по изплащането им, касационната инстанция намира, че макар жалбоподателите да не са надлежно уведомени за започналото административно производство, то нарушението не е съществено. Това е така, защото задължението за консумативни разноски е безспорно между страните, което изключва необходимостта от изследване на този факт от страна на органа, но с участието на наемателите на жилището, в едно ново производство. Фактическата установеност очевидно не би била различна. Касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд неправилно е отменил административния акт като незаконосъобразен по отношение на И. Б. Т. поради издавено му при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. При така изложеното, решението в тази му част, следва да се отмени като необосновано и въпросът решен по същество от касационната инстанция чрез отхвърляне жалбата на И. Б. Т. като неоснователна, доколкото оспорваната заповед за прекратяване на наемното правоотношение е издадена въз основана няколко самостоятелни правни основания, едно от които е чл. 46, ал. 1, т. 1, пр. второ от ЗОС, което прави безпредметно обсъждането на останалите, тъй като дори да се установи порок, то той не би повлиял на крайния резултат и няма да има за последица запазване на наемните правоотношения Решението, в частта, с което е отхвърлена жалбата на Ю. И. Я. е правилно. Касационната инстанция напълно споделя изложените от административния съд мотиви относно законосъобразността на акта по отношение прилагането на чл. 46, ал. 1, т. 7 от ЗОС и чл. 33, ал. 1, т. 8 от НРУУРОЖТСО, поради което не следва са се излагат допълнителни такива. Единствено следва да се направи уточнението, че установената в настоящото производство законосъобразност на прекратеното наемно правоотношение на основание чл. 46, ал. 1, т. 1, пр. второ от ЗОС е допълнително основание спрямо извода за правилност на решението. Неоснователни са възраженията на касатора Я., представлявана от адв. Ц. К., че установената нищожност на акта в едната му част, влече след себе си пълна нищожност на акта, както и че същата произтича от отмяната на несъществуваща заповед № 282/12.03.1978 г. От една страна, съдът подробно е описал, че изписването на датата 12.03.1978 г. в оспорваната заповед е резултат от допусната техническа грешка спрямо датата 12.07.1978 г. Следователно няма основание въобще да се обсъжда нищожността на акта по отношение правилното изписване на датите. Що се касае до възражението за обявената частична нищожност на акта, то следва да се посочи, че макар и посочени в един документ, заповед № РД-58-4/04.07.2014 г. съдържа две разпореждания - първото, с което се отменя заповед № 282/12.07.1978 г. и второ, с което се прекратява наемното правоотношение. Двете разпореждания имат своето самостоятелно правно значение с оглед различните правни последици и целен от органа резултат, при които валидността на едното разпореждане не обуславя валидността на второто. С оглед изхода на делото и установената като краен резултат частична неправилност на съдебното решение, съдът намира, че разноски не следва да бъдат присъждани на страните с оглед взаимната им компенсация по основание за дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение