Решение № 1504 от 5.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5846/2007 г.

Решение № 1504 от 5.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5846/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК . С решение № I* от 13.11.2006 г. по гр.д. № 898/05 г. на Бургаския окръжен съд е обезсилено решение № 32 от 06.07.2005 г. по гр.д. № 32/04 г. на Малкотърновския районен съд в частта, с която З. Т. К. и Т. Т. Д. са осъдени да предадат на В. Т. Ц. и Г. П. В. собствеността върху УПИ * в кв. 4 по плана на с. Б., а на С. Я. К. и П. Я. К. собствеността върху УПИ * 12 в кв. 4 по плана на селото. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в установителната му част, с която е признато за установено по отношение на З. Т. К. и Т. Т. Д., че В. Т. Ц. и Г. П. В. са собственици на УПИ * 12, а С. Я. К. и П. Я. К. са собственици на УПИ * 12, както и в частта, с която на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) е отменен издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт № 165, т. I, дело № 169/04 г. на съдията по вписванията при Малкотърновския районен съд. Недоволни от въззивното решение са останали ответниците З. Т. К. и Т. Т. Д., които в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) са подали касационна жалба против него чрез своя процесуален представител адв. К. К. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск. Тезата на жалбоподателите е, че ищците нямат правен интерес от провеждането на установителен иск за собственост, тъй като биха могли да защитят правата си чрез осъдителен иск по чл. 108 ЗС . Считат, че по същество въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон по съображенията, подробно изложени в касационната жалба. Ответниците по касация В. Т. Ц., Г. П. В., С. Я. К. и П. Я. К. чрез своя пълномощник адв. И. Б. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като обсъди доводите в касационната жалба и извърши проверка на обжалваното решение, намира за установено следното: В. Т. Ц., Г. П. В., С. Я. К. и П. Я. К. са предявили против З. Т. К. и Т. Т. Д. иск за ревандикация на УПИ * 12 и УПИ * 12, в кв. 4 по плана на с. Б. В хода на делото ищците са предприели изменение на иска по реда на чл. 116 ГПК (отм.), като са преминали от осъдителен иск по чл. 108 ЗС към установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК. Неоснователен е касационният довод, че този иск е недопустим поради липса на правен интерес. В случая, видно от изложените в исковата молба обстоятелства, спорът между страните е породен от снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт за собственост на процесните имоти. Той смущава нормалното упражняване на правото на собственост на ищците и обосновава правния интерес от водене на установителен иск, чрез който да бъдат отречени правата, които ответниците черпят от него. От фактическа страна по делото е установено, че процесните имоти са идентични с част от бивш имот пл. № 143 по плана от 1944 г., записан в разписния лист на името на общия на ищците наследодател А. По плана от 1944 г. за този имот са били отредени самостоятелни парцели Х и III, а части от него са били придадени по регулация към съседни парцели. Парцел Х - 143, видно от представените по делото писмени доказателства, е бил записан на А. К., а парцел **** е бил отреден за обществено мероприятие - баня. Двата парцела граничат с парцел **** 144, разположен между тях. По твърдения на жалбоподателите, този парцел **** бил собственост на техния наследодател Т. През 1980 г. със заповед на председателя на ИК на ОНС - Б. е одобрено преотреждането на парцел **** за имот пл. № 1* нотариален акт № 13/1979 г. П. Г. К., М. Г. С., М. Е. М., Е. Е. К. и Я. П. К. са признати за собственици по наследство и придобивна давност на няколко имота, в това число и празно дворно място от 78 кв. м., представляващо част от парцел **** 143 и на празно дворно място от 673 кв. м., съставляващо парцел **** - 143 (п. 4 и 5 от нотариалния акт). През 1988 г. е одобрен сега действуващия регулационен план на с. Б. Вещите лица са констатирали, че по този план бивш имот пл. № 143 е заснет с пл. № 12 и за него са отредени няколко парцела, в това число и процесните VII-12 и VIII-12. От заключението на в. л. Е. Г. се установява, че парцел **** 12 по плана от 1988 г. е идентичен с част от парцел **** 143 по плана от 1944 г., а парцел **** 12 - с части от парцел **** 143 и от IV-144. Имот пл. № 144 е заснет с нов пл. № 24 и за него е отреден парцел ****. Съдът е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателите, че техният наследодател е придобил спорните имоти по давност. След преценка на събраните по делото доказателства е приел, че той не е упражнявал фактическа власт върху тях с намерение за своене. Въззивното решение е обосновано и законосъобразно. Действително от изслушаната по делото съдебно - техническа експертиза се установява, че процесните имоти не са идентични с тези, описани в нот. акт № 13/79 г., но от това не следва извод за недоказаност на легитимацията на ищците като собственици, в какъвто смисъл са развитите в жалбата доводи. Предмет на иска за собственост са парцели VII-12 и VIII-12 по плана от 1998 г., за които по делото е установено че са идентични с бивш парцел **** - 143, записан по плана от 1944 г. на името на А. К. Макар записването в разписния лист да не е доказателство за правото на собственост, това обстоятелство, преценено във връзка със събраните по делото гласни доказателства, дават достатъчно основание да се приеме, че имотът е принадлежал на наследодателя на ищците. Обосновано и в съответствие с доказателствата по делото въззивният съд е приел, че поддържаното от касаторите оригинерно придобивно основание не е доказано по убедителен начин. За установяване факта на владението касаторите са ангажирали гласни доказателства, който са обсъдени от въззивния съд поотделно и във връзка с останалите доказателства, при спазване на правилата на чл. 188 и чл. 136 ГПК (отм.). Правилно въззивният съд е приел, че въз основа на тях не може да се направи категоричен извод, че Т. Т. е владял имота като свой. По делото има данни, че той е притежавал по наследство съседен имот, а е ползувал процесния със съгласие на собствениците му. По повод представената по делото молба от 11.07.1997 г., изходяща от Г. В. и В. Ц., заверена от кмета на с. Б., последната е била разпитана като свидетел делото и е заявила пред съда, че в разговор с Т. Т. той споделил, че дълги години обработва имота, но не се е снабдил с документ за собственост, защото имота се води на К., което сочи, че към 1997 г. не се е считал за собственик. На следващо място не установен и началния момент на упражняваната от него фактическа власт, за да се прецени дали периодът на владението до смъртта му през 2004 г. и този на владението на касаторите, е достатъчен за настъпване на правните последици на придобивната давност. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и "в" ГПК (отм.) следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът