Решение № 4126 от 25.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15975/2013 г.

Решение № 4126 от 25.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15975/2013 г., II о., докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от кмета на община - Септември, област - Пазарджик, чрез процесуалния му представител - адв. Бакърджиев, против Решение № 576/17.10.2013 г. по адм. дело № 527/2013 г. на Административен съд - Пазарджик, с искане за отмяната му като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът: Йордан Стоянов Тодоров, редовно призован, не се явява и не се представлява. От същия, чрез пълномощника му - адв. Митева, е постъпило становище, с което оспорва касационната жалба, като неоснователна. Претнедира за присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното решение Административен съд - Пазарджик е отменил като незаконосъобразна Заповед № 683/05.06.2013 г. на кмета на община - Септември, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж: "Едноетажна масивна постройка - лятна кухня", находяща се в УПИ VIII-общ. кв. 3 по плана на с. Семчиново, община - Септември, като извършен без строителни книжа. Заповедта е издадена по отношение собственика на строежа - Йордан Стоянов Тодоров. За да отмени заповедта, съдът е приел, че строежът представлява жилищна сграда - обект на основно застрояване по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗУТ, построена през 1960 г. Според него органът неправилно е определил сградата като второстепенна постройка на допълващо застрояване и съобразно това неправилно не е извършил преценка за допустимостта й, като жилище спрямо нормите на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ, бр. 82/2012 г./. Освен това е приел, че в заповедта липсват мотиви - фактически обстоятелства за издаване на заповедта, което я прави незаконосъобразна. Решението е неправилно. В нарушение на материалния закон съдът е приел, че сградата - предмет на оспорената заповед е жилищна по смисъла на § 5, т. 29 от ДР на ЗУТ и че поради това е обект на основно застрояване в УПИ VIII-общ. кв. 3 по плана на с. Семчиново. Принципно е допустимо в едно УПИ да има една или повече сгради - обект на основно застрояване, с предназначение за жилище. За да бъде жилищна обаче тази друга сграда, извън жилищната сграда на основното застрояване, следва да отговаря на материалноправните предпоставки за жилищна сграда, а именно да съдържа поне едно жилище. Последното следва да отговаря на нормативите за жилище, които са различни в зависимост от приложимия материален закон към момента на изграждането му. В случая не е било спорно, че строежът - предмет на заповедта, е построен около 1960 г., при действието на ЗПИНМ (отм.) и СПНИНМ /обн. в-к "Известия", бр. 75/18.09.1959 г/. Съгласно чл. 38, ал. 1 и чл. 39 от цитираните СПНИНМ (отм.), всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна, мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение, а едностайното жилище трябва да има най-малка жилищна площ от 18 кв. м. А съгласно чл. 40, ал. 1 от сега действащия ЗУТ, всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение. От описанието на процесния строеж е видно, че същият не отговаря на посочените изисквания за жилище, както по нормативите от 1960 г., така и по ЗУТ. Поради това и изводите на съда, че строежът е жилищна сграда, са неправилни, в противоречие с цитираните по-горе разпоредби. По описание и характеристика строежът отговаря на второстепенна сграда от допълващо застрояване - лятна кухня, а по предназначение, установено от гласните доказателства, е склад. Съдът, съобразно установените данни за строежа, е следвало да констатира, че описанието му, дадено от органа, е правилно и че правилно същият е определен като незаконен, поради липса на строителни книжа, в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Съдът, в нарушение на процесуалните правила, не е изложил правни изводи по законността на строежа, а след това и по търпимостта му, с оглед годината на построяване, което е бил длъжен да направи при преценката за законосъобразност на заповедта. Вместо това неправилно е приел, че в нея липсват мотиви - фактически обстоятелства по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Към решението са изложени мотиви, които са вътрешно противоречиви. От една страна е посочено, че жалбата е неоснователна, а от друга, че е основателна, като диспозитивът на решението отговаря на втората част от мотивите, което е съществено процесуално нарушение. Поради тези нарушения изводите на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед са неправилни. Като неправилно обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което жалбата на ответника Йордан Тодоров бъде отхвърлена, като неоснователна. По делото е установено, че строежът - предмет на заповедта е незаконен, поради отсъствие на строителни книжа. Установено е, че е построен през 1960 г. като второстепенна постройка на допълващо застрояване -лятна кухня, а в момента - склад. Като такава постройка, същата е недопустима по правилата и нормативите, действали към 1960 г. и по ЗУТ. Съгласно чл. 60, ал. 1 и 3 от СПНИНМ (отм.), издадени на основание чл. 52, ал. 1 от ЗПИНМ (отм.), постройки от този вид трябва да отстоят най-малко на 3 м от регулационните линии към съседите, като не могат да се разполагат на улично регулационната линия. Процесната сграда отстои от съседния УПИ VII на разстояние по-малко от изискуемото - 2.10 м и на самата улично-регулационна линия от север, в нарушение на забраната. Съгласно чл. 42, ал. 2 от сега действащия ЗУТ такива постройки също не могат да се разполагат на уличната регулационна линия или между нея и сградата на основното застрояване. От изложеното следва, че строежът не е търпим и по отношение на него не могат да бъдат приложени разпоредбите на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ, бр. 82/2012 г./. Поради това оспорената заповед се явява законосъобразна, а жалбата срещу нея - неоснователна. Съобразно този изход по касационната жалба и направеното искане, ответникът Тодоров следва да бъде осъден да заплати на община - Септември разноските пред двете инстанции, в размер на 500 лева общо, без ДДС, съгласно представения списък на разноските и приложените фактури за извършени плащания за адвокат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение