Решение № 165 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4608/2016 г.

Решение № 165 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4608/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 299/20.03.2017 г. по настоящето дело по жалба на Г. И. С. и М. С. С. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2622 от 31.03.2016 г. по гр. д. № 14173/2015 г. в частта му, в която по предявените от Д. П. И. против жалбоподателите искове е признато за установено, че Г. И. С. и М. С. С. дължат на Д. П. И. законната лихва върху сумата 11 000 лв от 2.11.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, като за сумата 11 000 лв е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 51997/2012 г. на Софийски районен съд. Контролът върху въззивното решение е допуснат при допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос допустимо ли е съдебно решение, с което съдът се произнася без за това да е отправено надлежно искане от ищеца. В уеднаквената от Върховния касационен съд съдебна практика (срв. решение № 439/23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о., решение № 196/15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г., III г. о., решение № 226/8.12.2016 г. по гр. д. № 1349/2016 г., III г. о.) се приема, че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, постановеното от него решение е недопустимо. Произнасянето по претенция, която не е заявена с исковата молба или по реда на изменение на иска, е в нарушение на принципа на диспозитивното начало, водещо до недопустимост на съдебния акт в тази част. С оглед този отговор на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, жалбата е основателна в частта за законната лихва. Въззивният съд се е произнесъл по установителен иск, предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, след като ответниците (касатори в настоящето производство) са депозирали възражение срещу издадената по ч. гр. д. № 51997/2012 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение срещу тях. Със заповедта им е наредено да заплатят на Д. И. сумата 11 000 лв ведно със законната лихва за периода от 2.11.2012 г. до окончателното изплащане на вземането. След като е уведомен от съда за постъпилото възражение, Д. И. е предявил срещу М. и Г. С. установителни искове, като с исковата молба е поискал в отношенията между него и ответниците да бъде признато за установено, че Г. и М. С. дължат на Д. И. "сумата от 11 000 (единадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода 1.03.2009 г. - 31.10.2012 г.". Исковата молба не съдържа петитум за установяване на съществуването на вземане за законната лихва върху сумата 11 000 лв за периода от 2.11.2012 г. до окончателното й изплащане. В противоречие с цитираната по-горе практика на Върховния касационен съд, без да е имало отправено искане, съдът по същество е признал съществуването на това вземане. В тази част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като производството се прекрати. С оглед обстоятелството, че касационната жалба срещу въззивното решение се явява основателна само отчасти (по главния иск касационно обжалване не е допуснато и актът е влязъл в сила, т.е. правното твърдение на ответниците е отречено), разноските по касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените съображения съдът