Решение № 4237 от 5.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9016/2015 г.

Решение № 4237 от 5.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9016/2015 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК, във връзка с чл. 129, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], Р. К., подадена чрез процесуален представител адвокат К. К. против Решение № 4084/12.06.2015 г., постановено по административно дело № 8548/2014 г. по описана Административен съд – С.-град. С оспореното решение е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № 1154159/06.10.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение № 1256/17.07.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. С.. Подадени са и частни жалби против Определение от 14.05.2015 г. и Определение от 12.06.2015 г., постановени по делото. В касационната жалба се съдържат доводи за недопустимост и неправилност на съдебното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Твърди се, че решението на първоинстанционния е недопустимо, тъй като наличието на правен интерес от оспорването на АПВ зависи от изхода на правния спор по административно дело № 8302/2014 г. по описа на АССГ, поради което производството по настоящото дело е следвало да бъде спряно. Според касатора допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосноваността на решението се изразяват в изключването от съда на годни писмени доказателства като тези, представени от трето неучастващо в спора лице, и извършени неверни фактически установявания, които не съответстват на доказателствата. Оспорва се изводът на съда, че чрез посочване във фактурата на грешен идентификационен номер на получателя се създава възможност за подаване на искане за възстановяване на ДДС и реалното възстановяване на данък на две различни лица. Твърди се, че съдът не е съобразил нормите на чл. 2 и чл. 3 от Наредба Н-9/2009 г., както и на чл. 81, ал. 1 ЗДДС, тъй като неправилно е прието, че правопораждащият факт за възстановяване на ДДС, платен в друга държава – членка, е издаването на фактурата, а не покупката на стока. На следващо място се твърди, че съдът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 114, ал. 1, т. 8 ЗДДС, във връзка с идентификационния номер по ЗДДС на получателя по доставката, като не е съобразил нормите на чл. 226, т. 4 и т. 5 и чл. 227 от Директива 2006/112/ЕО. Фактурата от м. май 2010 г. е издадена от [фирма] преди регистрацията му по ДДС в България и не притежава реквизитите на данъчен документ по смисъла на ЗДДС, поради което тази фактура не включена в дневника за продажби на доставчика, както и издаденото към нея кредитно известие. Сторнирането е извършено за целите на счетоводното отчитане на доставчика и за да може да се издаде нова фактура за същата доставка, която да отговаря на чл. 113 и чл. 114 ЗДДС. Новата фактура е издадена от регистрирано за целите на ДДС лице в България и е включена в дневника му за продажбите, данъкът е начислен от доставчика и е ефективно внесен, поради което съдът не е съобразил, че получателят не следва да носи отговорност за действията или бездействията на своя доставчик, в това число и във връзка с анулирането или не на издадена от него фактура. По изложените в жалбата съображения се иска обезсилване на съдебното решение или отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени АПВ и се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски. Подадена е и частна жалба против определения, постановени по делото от 14.05.2015 г. и от 12.06.2015 г., като с първото съдът е определил възнаграждение на вещото лице за извършена съдебно-счетоводна експертиза в размер на 600 лева, а с второто е отхвърлил искане на жалбоподателя за намаляване на определения размер възнаграждение на 300 лева. Изложени са доводи за това, че оспорените определения не са съобразени с разпоредбата на чл. 75 ГПК, според която съдът следва да определя възнаграждението на вещите лица с оглед на извършената работа и направените разноски. Според жалбоподателя, в конкретния случай от обективна страна, размерът на определеното от съда възнаграждение на вещото лице, не съответствало на извършената от него работа, предвид сложността на поставените задачи и обема на проверените документи. С писмена молба, депозирана в открито съдебно заседание, касаторът е поискал от съда да спре производството по делото на основание чл. 631, ал. 1 ГПК и да отправи до СЕС преюдициално запитване със следните въпроси: 1. Допускат ли нормите на чл. 226, т. 4 и чл. 227 от Директива 2006/112/ЕО съществуването на изискване в националното законодателство като такова по чл. 114, ал. 1, т. 8 ЗДДС за посочване във фактури за доставки на стоки с място на изпълнение на територията на страната на идентификационен номер по ДДС на клиента, когато клиентът не е платец на данъка и не е получател по вътреобщностна доставка? 2. Представлява ли непосочването във фактурата на идентификационния номер по ДДС на получателя по доставката основание по Директива 2008/9/ЕО да бъде отказано на получателя, който е данъчно задължено лице, неустановено на територията на страната, но установено в друга държава – членка на ЕС, възстановяване на ДДС, платен в България? Касационната и частната жалба се поддържат от процесуален представител – адвокат Кискинов, който моли да бъдат уважени по изложените съображения. Ответната страна се представлява от юрисконсулт Станчева, която оспорва жалбите и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Изразява становище за недопустимост на искането за отправяне на преюдициално запитване, тъй като разрешаването на правния спор не зависи от отговорите на поставените въпроси. Евентуално, в случай, че съдът приеме искането за допустимо, счита, че същото е неоснователно, тъй като нормата на чл. 227 от Директива 2006/112/ЕО е ясна и позволява на държави – членки да определят номера на получателя като задължителен реквизит на фактурата, но, че не е било това обстоятелството, мотивирало съдът да потвърди процесния акт за прихващане или възстановяване. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за частична основателност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – С. град е Акт за прихващане или възстановяване № 1154159/06.10.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение № 1256/17.07.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. С., с който е отказано възстановяване на ДДС в размер на 3 150, 90 лева по описаната в подаденото искане фактура от 23.08.2010 г., с мотива, че фактурата не попада в посочения в искането период – 01.10.2010 г. – 31.12.2010 г. С решението на горестоящия административен орган е потвърден АПВ, но по различни от изложените в него съображения. Според решаващия орган, тъй като във фактура № 8990000030/23.08.2010 г. е посочен VIN, който не е на [фирма], то кипърското дружество не може да се легитимира като получател на стоката. По делото са установени следните релевантни за спора факти: Подадено е искане от кипърското дружество за възстановяване на ДДС в размер на 3 150, 90 лева по фактура № 8990000030/23.08.2010 г., издадена от [фирма], Нидерландия. Установено е, че подизпълнител на доставчика е [фирма], който е издал на [фирма] фактура № 2000002352/16.04.2020 г. за доставка на газьол 15 000 л. за кораб "B. ", доставено в пристанище [населено място] на 16.04.2010 г. с данъчна основа 15 021, 77 лева и ДДС – 3 004, 35 лева. Към фактурата е приложен талон за доставка № 2088/16.04.2010 г., в който са вписани следните данни: име на кораба "B. ", пристанище на товарене – П. Р., България, корабособственик [фирма], дата на товарене 16.04.2010 г., направление T. Romania, натоварено количество 15 000 л. Талонът за доставка е подписан от представител на [фирма], капитана на м/ "А. " – бункеровчик и капитана на кораб "B. ". Към фактурата е приложена и разписка № 769590/16.04.2010 г. с декларация, че горивото, доставено с тази доставка отговаря на правило 14 и 18 от Анекс VI Марпол 73/78 и международна товарителница. По тази доставка [фирма] издава на [фирма] фактура № 02381053/12.05.2010 г. с данъчна основа 15 754, 21 лева и ДДС – 3 150, 90 лева, в която е вписана разписка № 769590/16.04.2010 г. Към фактурата е издадено кредитно известие № 8990000025/23.08.2010 г., в което са вписани същите размери на данъчна основа и ДДС. Н. 23.08.2010 г. [фирма] издава нова фактура № 8990000025/23.08.2010 г. с данъчна основа 15 754, 21 лева и ДДС – 3 150, 90 лева, за доставка на газьол 15 000 л. през България, с вписани ДДС номер на доставчика BG307486940 и ДДС номер на клиента DE225826654. Тази фактура е включена в дневника за продажби на [фирма] за м. август 2010 г. Представен е платежен документ за извършено плащане по фактурата, издадена от [фирма] на [фирма] по банков път на 14.05.2010 г. Вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза установя плащане и по фактура № 02381053/12.05.2010 г. от дружеството – жалбоподател на [фирма] отново по банков път. Не се оспорва от жалбоподателя, че към датата на издаване на фактурата от 12.05.2010 г., [фирма] не е било регистрирано по ЗДДС, такава регистрация е извършена на 09.07.2010 г., като именно поради тази причина във фактурата от 12.05.2010 г. не са вписани идентификационните номера на доставчика и на получателя. Жалбоподателят твърди, че поради това се е наложило издаването на кредитно известие към фактурата и издаването на нова фактура, която е предмет на процесното искане за възстановяване на ДДС. С., фактурата от 12.05.2010 г. е била включена, заедно с още три фактури в по-рано подадено искане за възстановяване на ДДС в общ размер на 16 275, 49 лева за периода 01.01.2010 г. - 31.09.2010 г., заедно с още три фактури. По това искане е постановен АПВ № 1138822/16.09.2011 г., с който е отказано възстановяването на ДДС. С. потвърждаването му от решаващия орган, актът е обжалван пред Административен съд – С. град. О. е административно дело № 8302/2014 г., по което е постановено Решение № 3993/08.06.2015 г., с което е отхвърлена жалбата на [фирма] против АПВ. В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост на оспореното решение именно с оглед на този висящ съдебен спор, като се твърди, че от неговия изход ще зависи наличието на правен интерес за дружеството – жалбоподател по настоящото дело. Тези доводи са неоснователни предвид липсата на тъждество на спорния предмет, който въпрос е разрешен с Определение № 13690/14.12.2016 г. постановено по административно дело № 13359/2016 г. по описа на Върховния административен съд, петчленен състав. Предмет на АПВ № 1138822/16.09.2011 г. е възстановяване на ДДС по фактура № 02381053/12.05.2010 г., в която датата на доставката е 01.05.2010 г. по разписка № 769590, докато по процесния АПВ следва се анализира фактура № 8990000030/23.08.2010 г. с дата на доставката 23.08.2010 г. по разписка № 8991604. Първоинстанционният съд е приел, че АПВ е издаден от компетентен орган, в предвидената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел е също така, че данъчно задълженото лице, подало искането за възстановяване на ДДС, отговаря на условията, регламентирани в чл. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба Н-9 от 16 декември 2009 г. за възстановяване на данъка върху добавената стойност на данъчно задължени лица, неустановени в държавата членка по възстановяване, но установени в друга държава членка на Европейския съюз, които са в пълно съответствие с чл. 3, б. "а" и б. "б" от Директива 2008/9/ЕО на Съвета. Според съда чл. 3 от Наредба Н–9/2009 г. точно транспонира нормите на чл. 5 и чл. 6 от Директива 2008/9/ЕО. Член 3, ал. 2 от Наредбата препраща към глава седма на ЗДДС озаглавена "Данъчен кредит". Към условията за възникване на правото на данъчен кредит се включва това лицето да притежава редовен данъчен документ, в който е посочен получател, идентифициран със своя VIN, респективно различният номер, посочен във фактурата е пречка за идентифициране на доставчика. Административен съд – С. град е развил и допълнителни мотиви за законосъобразност на отказа за възстановяване на ДДС, а именно, че от доказателствата по делото се установява, че процесната доставка не е извършена през м. август 2010 г., за който данъчен период е претендиран данъчния кредит, като това се установява от издадените фактури, разписки за доставки, издадени фактури от предходен доставчик, международни товарителници. Настоящият съдебен състав споделя изложените от съда допълнителни доводи, мотивирали го да отхвърли жалбата против акта за прихващане или възстановяване. Предмет на отправеното до приходната администрация искане за възстановяване на ДДС е фактура № 8990000025/23.08.2010 г., издадена от [фирма] с данъчна основа 15 754, 21 лева и ДДС – 3 150, 90 лева за доставка на газьол 15 000 л. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредба № Н-9/2009 г., правото на възстановяване на данък върху добавената стойност за закупени стоки и получени услуги се отнася за фактурирани доставки, по които данъкът е станал изискуем, както и за осъществен внос на територията на страната през периода на възстановяване. Данъкът подлежи на възстановяване, след като компетентният орган по приходите установи, че са налице условията на ЗДДС, ППЗДДС и Наредбата за това възстановяване. От първостепенно значение освен спазване на формалните изисквания на закона, е да се установи наличие на материално-правните предпоставки за да възникне правото на възстановяване на ДДС, а именно реално осъществена доставка на стоки или услуги. Ето защо, на доказване пред административния съд е подлежало обстоятелството дали процесната фактура отразява действително осъществена доставка на газьол. След анализ на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав, счита, че фактурата, издадена на 23.08.2010 г. не обективира действително осъществена доставка на стоки, която да е извършена през м. август 2010 г. Към процесната фактура не са представени документи, които да удостоверяват факта на получаване на горивото. Всички документи - фактурата, издадена от предходния доставчик, талони за доставка, разписки, платежни документи, удостоверяват доставка на 15 000 л. газьол, която обаче е осъществена през м. април 2010 г. и за същата е издадена фактура № 02381053/12.05.2010 г. В тази фактура е посочена разписка № 769590/16.04.2020 г., приложена като доказателство по делото, която удостоверява получаването на 15 000 л. газьол, доставено в [населено място] за зареждане на плавателен кораб "Болеро". В същото време в процесната фактура от 23.08.2010 г. е посочена друга разписка - № 8991604, с дата на доставката 23.08.2010 г., която не е представена от страна на жалбоподателя. Посочването на различни разписки в двете фактури допълнително обуславя изводът, възприет от административния съд за това, че се претендира възстановяване на данък по фактура, която не отразява реална доставка, поради което законосъобразно е отказано неговото възстановяване. По изложените съображения и като съобрази, че оспореното съдебно решение е валидно, допустимо и постановено при правилно приложение на материалния закон, то същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 450, 56 лева, изчислено на основание чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Подадената частна жалба се явява процесуално недопустима. Същата е насрочена срещу определения по хода на делото, обезпечаващи събиране на доказателствени искания. Първото оспорено определение от 14.05.2015 г. е постановено от съда на проведено открито съдебно заседание и с него е определено възнаграждение на вещото лице за заключението му по съдебно-счетоводна експертиза в размер на 600 лева. С второто определение от 12.06.2015 г., съдебният състав е отхвърлил искането на жалбоподателя, съдържащо се в молба от 25.05.2015 г. за намаляване на възнаграждението на вещото лице до 300 лева. Разпоредбата, която очертава съдебните определения и разпореждания, подлежащи на обжалване с частна жалба е чл. 229, ал. 1 АПК, приложима на основание § 2 от ДР на ДОПК, съгласно която това са определенията, които преграждат по – нататъшното развитие на производството по делото и в случаите, изрично посочени в закона. Оспорените определения не преграждат развитието на производството, като в процесуалния закон не се съдържа и изрична норма по силата на която този вид съдебни актове да подлежат на оспорване пред горната инстанция. Тяхната законосъобразност подлежи на преценка, ведно с преценката за правилност на крайния съдебен акт, ведно с всички извършени от съда процесуални действия в хода на съдебното производство. Поради тези съображения, подадената частна жалба като насочена против определения, неподлежащи на самостоятелно съдебно оспорване, следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по същата да се прекрати. Неоснователно се явява и искането, поддържано от процесуалния представител на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване, тъй като касае въпроси, които не са включени в предмета на спора и не са от значение за правилното решаване на делото. Основният спор между страните не е свързан с формалното позоваване на идентификацията на жалбоподателя с друг VIN, а с преценката за реалност на доставката по фактурата, предмет на процесния акт. Видно от мотивите на настоящото съдебно решение, именно това е въпросът, отговорът на който е определил изхода на спора. Без значение за спора е дали посочването във фактурата на номера на получателя е задължително, дали поставянето на изискването за задължителност на този реквизит е в нарушение на Директива 2006/112/ЕО или не е. Съгласно разпоредбата на чл. 628 ГПК, българският съд е длъжен да направи запитване до Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Тази норма е неприложима в случая, тъй като поставените от жалбоподателя въпроси не са релевантни за решаване на настоящия правен спор, което обуславя неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване и същото следва да бъде отхвърлено. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на първо отделение