Решение № 249 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 559/2009 г.

Решение № 249 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 559/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1* от 30.10.2009 г. е допуснато касационно обжалване по жалба от К. Н. Х. на решение № 27 от 9.01.2009 г. по в. гр. д. № 1848/08 г. на Варненския окръжен съд. С него е оставено в сила решение № 2* от 23.06.2008 г. по гр. д. № 8847/06 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. Н. Х. против О. с. "З" гр. А. и О. А. иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за установяване на правото на наследниците на Н. Г. Ч. на възстановяване на лозе от 6 дка в м. "Д" в землището на гр. А. В жалбата да изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон. Ответникът по касация О. с. "З" А. е изразил становище, че жалбата е неоснователна. Ответникът О. А. не е взел становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с доводите в касационната жалба, приема следното: За да отхвърли предявеният иск въззивният съд е приел, че ангажираните от ищцата писмени доказателства не са от категорията на посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и поради това не са годни за установяване принадлежността на правото на собственост на нейния наследодател към релевантния минал момент. Съдът е посочил, че след изменението на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в ДВ бр. 13/2007 г. не е допустимо доказване на правото на собственост с писмени декларации и/ или свидетелски показания. Писмените декларации като обективиращи едностранното изявление на едно лице, че е собственик на имота, не пораждат и не доказват това право. Приел е също, че гласните доказателства са недопустими при установяване на всички факти, относими към правото на възстановяване на собствеността върху земеделските земи, т. е. забраната е абсолютна, поради което не следва да обсъжда свидетелските показания. Въззивното решение е неправилно. ЗСПЗЗ преди изменението му в ДВ бр. 13/2000 г. допускаше при липса на писмени доказателства от вида на посочените в чл. 12, ал. 2, заявителят да декларира писмено с декларация с нотариално заверен подпис и под страх от наказателна отговорност правото си на собственост. Тази възможност отпадна след отмяната на разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ. Установената след изменението на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ забрана за доказване на правото на собственост с писмени декларации следва да се разглежда във връзка с отмяната на ал. 3 на чл. 12. Забраната не касае писмените декларации, които не са съставени да служат за нуждите на реституционното производство по ЗСПЗЗ, а по друг повод, най- често в изпълнение на задължение на лицата да декларират определени обстоятелства, свързани с притежаваните от тях имоти. Аргумент за това е и обстоятелството, че сред примерно изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, допустими от закона за установяване правото на собственост, са посочени и молбите - декларациите за членство в ТКЗС, въз основа на които се е извършвало приемането на земята в кооперативните стопанства. Тълкуването на разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ сочи, че за нуждите на реституцията по ЗСПЗЗ законодателят е създал специални, облекчени правила за доказване на правото на собственост, съответни на целта на закона, като изрично е придал доказателствена сила и на писмени доказателства, които без да доказват пряко придобиването на собственически права, правят вероятно твърдението, че посочените в тях лица са били собственици или са упражнявали фактическа власт върху земята към момента на обобществяването й с произтичащите от това права и задължения. Наличието на такъв документ по делото прави допустими свидетелските показания за установяване на първично придобиване на правото на собственост. В случая като доказателство за собственост на наследодателя си ищцата е представила декларация по образец от Н. Г. Ч. за притежавани непокрити земеделски имоти, в която фигурира и процесния имот- лозе с площ 6.5 дка в м. "Д", за който е посочено, че е придобит по наследяване. Декларацията е подадена пред държавен орган в изпълнение на задължението по Указ № 573 на Президиума на ВНС от 28.05.1948 г. всеки притежател на земеделски непокрити имоти да декларира пред народния съвет по постоянното си местожителство общо всички притежавани от него земи. Подаването им е било предвидено с оглед установяване размера и притежанието на поземлената собственост и изготвяне на нов емлячен регистър, който да отразява настъпилите след последното деклариране през 1935 г. промени в собствеността. Затова декларациите по този Указ, макар да не са сред посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ документи, следва да се приемат за "друго писмено доказателство" по смисъла на цитираната разпоредба, което няма пряко доказателствено значение, но следва да се цени във връзка с останалите доказателства по делото. Това не е сторено от въззивния съд. Поради неправилно приложение на нормите на чл. 11, ал. 2 и чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ съдът по принцип е отрекъл възможността декларацията за притежавани непокрити земеделски имоти да бъде годно доказателствено средство за установяване на правото на собственост в исковото производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и е отказал да обсъжда събраните по делото гласни доказателства, чрез които ищцата се е домогвала да установи, че към момента на подаване на декларацията, в полза на нейния наследодател е бил осъществен фактическия състав на придобивната давност, с което е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Налице е касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което налага въззивното решение да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за обсъждане на събраните доказателства . Водим от гореизложеното съдът