Решение № 3735 от 20.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12173/2008 г.

Решение № 3735 от 20.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12173/2008 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по касационна жалба на руската гражданка Мунира Бориевна Хабибулина чрез пълномощник-адвокат Е. Каравасилева от АК-Варна, против решение № 978 от 7.07.2008 г., постановено по адм. дело № 748/2008 г. на Административен съд - Варна. В жалбата са изложени съображения, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна - Министърът на вътрешните работи, конституиран на основание § 108, ал. 2 и ал. 1 от ЗИД на ЗМВР по правоприемство вместо Началник сектор "Миграция" при ОДП-Варна, не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, трето отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Мунира Бориевна Хабибулина срещу срещу отказ № 9999/18.03.2008 г. на началника на сектор "Миграция" към ОД "Полиция" - гр. Варна за продължаване срока на пребиваване в Република България на чужденец, издаден на основание чл. 26, ал. 2 пр. II ЗЧРБ, чл. 90, т. 3 ЗМВР и чл. 116, ал. 1, т. 1 от ППЗМВР. Мотивите на административния орган са, че чужденецът не е пребивавал на територията на страната през календарната 2007 г. най-малко 6 месеца и един ден. Съдът се е мотивирал със спазени от административния орган административнопроизводствените правила, изясняване на всички относими за принудителната административна мярка обстоятелства и законосъобразно прилагане на нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Решението е правилно и следва да се остави в сила. Постановено е при обсъждане на релевантните за спора обстоятелства и доказателства, поради което е обосновано. Спазен е материалния закон. Оплакването за допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила не е подкрепено с конкретни твърдения и факти, поради което е неоснователно като необосновано. Въпреки това, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че не всяко нарушение на процесуалните правила е основание за отмяна на заповедта по чл. 146, т. 3 от АПК, а само това, което се е отразило на правилността на издадения индивидуален административен акт. Спорът по делото е дали при наличието на уважителни според жалбоподателя причини, заради които не е пребивавал в страната 6 месеца и един ден през календарната 2007 г., са налице обстоятелства, заради които административният орган не е следвало да отказва продължаване на срока за пребиваване в Република България на жалбоподателя. Установено е, че касаторът в процесния период е била извън територията на Република България за повече от шест месеца и един ден, като ангажираните в тази връзка доказателства от административния орган не са оспорени или оборени. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ се отказва продължаване на срока за дългосрочно пребиваване в страната, когато е установено, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България през предходната календарна година най-малко 6 месеца и един ден. За налагането на тази принудителна административна мярка е необходимо и достатъчно обективно да са налице данни лицето да не е пребивавало в страната за срок, конкретно посочен в закона. За законодателя не е имало и няма никакво значение какви са намеренията на чужденеца и дали са съществували или не, уважителни причини за отсъствието му от РБългария за период по-голям от предвидения в този специален закон. Като е приел, че административният орган е действал при обвързана компетентност и е бил длъжен да издаде административен акт с това съдържание с оглед спазване на императивна законова норма, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Неоснователно е оплакването, че с прилагането на националното законодателство са нарушени права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, защото е накърненено правото на касатора на семейство. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е ратифицирана със закон, приет на 31.07.1992 г. ДВ бр. 66/1992 г. и е част от националното законодателство. В част I, "Права и свободи" е регламентирано правото на зачитане на личен и семейния живот - чл. 8, ал. 1, чието ограничаване е допустимо от страна на държавните власти случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. Следователно конвенцията предвижда възможността с национален закон да се въвеждат ограничения с цел балансиране правата на човека и националната сигурност на всяка държава. В случая принудителната административна мярка е предвидена със специален закон, като целта е да бъдат защитени националната и обществена сигурност от чужденци, които не се нуждаят от разрешение за постоянно пребиваване в страната, след като преимуществено (повече от шест месеца), в рамките на календарната година живеят и работят извън страната ни. Налагането на тази мярка не накърнява правото на личен и семеен живот. В случая е било въпрос на избор от жалбоподателя дали да живее повече от половината от календарната година със семейството си на територията на Република България или ще продължи да поддържа контакт с тях в пределите на страната ни, но вече при друг режим на влизане и пребиваване, предвиден в ЗЧРБ. Правото на свободно придвижване е регламентирано в чл. 2 от ПРОТОКОЛ № 4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия протокол, подписан от членовете на Съвета на Европа в Страсбург на 16.09.1963 г. и ратифициран със закон обн. ДВ бр. 87/24.10.2000 г. Прилагайки материалния закон, органът не е допуснал и твърдяното противоречие с Европейското законодателство. Съгласно т. 3 на чл. 2 от посочения протокол упражняването на правото на придвижване в пределите на държава, в която се намира на законно основание, може да бъде ограничено със закон в интерес на националната и обществената сигурност, поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита на здравето и морала или правата и свободите на другите. В настоящият случаи ограничението е наложено със ЗЧРБ с цел защита на националната сигурност, поддържане на обществения ред, поради което не е в противоречие с Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Правото на свободно пребиваване и предвижване в страната може да бъде ограничавано със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани - чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията на РБ. ПАМ е установена със закон, като е гарантирана възможността за адресата на акта да защити своите права по съдебен ред. Неоснователно е твърдението, че правото на работа е регламентирано в Конвенцията и Протокол № 4. В случая и това право не е накърнено. Упражнява се по избор на жалбоподателя извън територията на страната ни, в друга държава и наложената принудителна административна мярка не го накърнява по никакъв начин. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение