Решение № 956 от 26.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3589/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационни жалби на Министерство на вътрешните работи /МВР/ и на И. Иванов срещу решение 619 от 04.02.2021г. по адм. д. 4540/2020 г. на Административен съд София град, с което МВР е осъдено да заплати на Иванов сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 11.08.2009г. до 17.09.2015г., причинени му от отменената като незаконосъобразна Заповед К-8641/23.10.2009г. на Министъра на вътрешните работи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2020г. - датата на предявяване на исковата молба, до окончателното й изплащане, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000 лева, както и за присъждане на мораторна лихва за времето от 09.07.2015г. (датата, на която решението, с което заповедта е обявена за незаконосъобразна, е влязло в сила) до 01.06.2020г. (денят преди подаване на исковата молба) е отхвърлен. Касаторът - Министерство на вътрешните работи /МВР/, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му осъдителна част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. По същество поддържа, че решението е постановено в противоречие с чл. 1, чл.4 и чл. 8, ал.3 ЗОДОВ и чл. 237, ал.1 ЗМВР. Изтъква, че на Иванов е изплатено обезщетение в размер на 6 месечни брутни възнаграждения и извън него друго обезщетение не се дължи. Твърди и липса на настъпили неимуществени вреди в причинна връзка с незаконосъобразната заповед и че извор на стрес за Иванов е било воденото срещу него наказателното производство, както и че ищецът [заличен текст] още преди издаването на заповедта за уволнението му. Поради това касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неимуществени вреди отхвърлен изцяло. Претендира разноски. Касаторът И. Иванов от гр. София, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му отхвърлителна част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. По същество поддържа, че съдът не е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства по делото, както и не е съобразил продължителността на търпенето на вредите, съдът не е съобразил многобройните и доказани болки и страдания на Иванов и че при определяне размера на обезщетението неправилно е приложен чл.52 от ЗЗД. Изтъква, че административният съд не е допуснал назначаването на поисканата съдебно-психиатрична експертиза. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния предявен размер, както и исканата мораторна лихва. Претендира разноски. Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава писмено заключение, че първоинстанционното решение е правилно и касационните жалби са неоснователни. Върховният административен съд, Трето отделение, в настоящия си състав, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, касационната жалба на И. Иванов е частично основателна, а тази на МВР - неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на И. Иванов от гр.София срещу Министерство на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000лв., произтичащи от отменената като незаконосъобразна Заповед К-8641/23.10.2009г. на Министъра на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание уволнение и прекратяване на служебните правоотношения на Иванов , ведно със съответната законна лихва за периода от завеждане на исковата молба до окончателното заплащане, както и мораторна лихва за периода от отмяната на заповедта до деня предхождащ подаването на исковата молба до съда /в размер на 9947,41лв./. Със заповед от 11.08.2009 г. на Министъра на вътрешните работи срещу И. Иванов, който е бил държавен служител в структурата на МВР, е било образувано дисциплинарно производство за извършено тежко нарушение, като със същата заповед Иванов е бил отстранен временно от длъжност. Със заповед К-8641/23.10.2009г. на Министъра на вътрешните работи ищецът е бил уволнен и служебното му правоотношение е било окончателно прекратено. Цитираната заповед е обжалвана и отменена като незаконосъобразна с решение 7009 от 11.06.2015г. по адм. дело 16484 от 2011 г. по описа на Върховен административен съд. Решението е влязло в сила на 09.05.2015г. Административният съд, след като е установил отмяната с влязло в сила съдебно решение на незаконосъобразния акт за наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване служебното правоотношение, събрал относими доказателства, приел, че са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди - отменен от съда незаконосъобразен административен акт и настъпили неимуществени вреди - [заличен текст]. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки съдебната практика, както и характера и интензитета на посочените негативни преживявания и периода, в който са търпени, съдът е определил размер на обезщетението от 2500 лв. , като върху тази сума е присъдил законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба 02.06.2020г до окончателното изплащане на присъдената сума. Отхвърлил е като неоснователно и недоказано искането за заплащане на мораторна лихва върху главницата, за периода от 09.07.2015г. (датата, на която на решението, с което е обявена незаконосъобразността на заповедта за уволнение, е влязло в сила) до 01.06.2020г. (датата предхождаща завеждането на исковата молба в съда). Присъдил е разноски в полза на ищеца и ответника в съответствие с отхвърлената част на иска. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Административният съд е обсъдил доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е, но противоречи на материалния закон. Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР действително е специална по отношение на чл. 1 ЗОДОВ, но не ограничава и не изключва възможността да се търсят неимуществени вреди, каквито изобщо не са предвидени в специалния закон. Вярно е, че във всички нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи ограничено по размер обезщетение за ограничен период от време. Това е така нареченото обезщетение за принудителна безработица и то покрива оставането на служителя без работа и доходи за посочения в закона период. По въпроса има постановено Тълкувателно решение 4 от 06.11.2023 г. по тълк.дело 2 от 2021 г. по описа на Върховния административен съд, което е задължителна практика за всички съдилища и държавни институции. В цитираното решение се приема, че Разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ е приложима за обезщетение за неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, когато специален закон предвижда право на обезщетение в размер на получаваните възнаграждения . Също и че нормите на чл. 104, ал.1 ЗДСл, чл. 237 ЗМВР, чл. 119 ЗДАНС и чл. 172, ал.1 ЗОВСРБ не регламентират изрично право да се търси обезщетение за неимуществени вреди, които са последица от незаконосъобразното уволнение, но и не изключват изрично това право . Застъпено е становището, че не е обосновано, да се приеме, че служителите получили обезщетение в размер на 6 месечни брутни заплати за оставането си без работа, имплицитно се обезщетяват и за претърпени морални вреди, във връзка със същото уволнение. Житейски възможно е от уволнението да бъдат причинени неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ, стига вредите да бъдат доказани. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Законът не установява критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно §1 от ЗОДОВ за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за неправилно определен. Изискването за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително и периода, през който те са търпени. Настоящата съдебна инстанция намира, че определеният размер на обезщетението от 2500 лв. се явява занижен. Безспорно по делото се доказва настъпването на неимуществени вреди, които са търпени през един доста продължителен период от време от 11.08.2009г. (датата на временното отстраняване на Иванов от длъжност) до 17.09.2015г., когато е издадена заповедта за възстановяването му на служба над 6 години. Обезщетението в така определения размер не е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и според настоящия състав се явява несправедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и следва да бъде определена сумата от 5000 лв. като справедлив размер на обезщетението. Затова, решението се преценява като неправилно и по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. За останалата сума над 5000 лв. до предявения размер от 20 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен и в тази си част решението на съда е правилно. Върху присъдената сума се присъжда и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Неправилно е решението и във връзка с това, че предявеният иск за присъждане на мораторна лихва от 09.07.2015 г.( денят в който решението с което заповедта за уволнение е отменена) до 01.06.2020г. (денят предхождащ завеждането на исковата молба) е отхвърлен. Настоящият състав счита същия за основателен и доказан. Исковата претенция следва да се уважи в размер на 2487.02лв. изчислена върху сумата от 5000 лв. за указания период по общодостъпния калкулатор на НАП. В останалата част решението като обосновано, постановено при правилно приложение на материалния закон и при липса на съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде оставено в сила. В чл. 10 ЗОДОВ се съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон. При частично уважаване на иска, съгласно алинея 3 на същия член, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно на Иванов се дължат разноски в размер на 450 лв. за адвокат и 12,50 лв. за държавна такса. А на МВР следва да бъде заплатено 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,