Решение № 240 от 29.4.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002100142/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 3209 от 24.06.2024 г., постановено по настоящото дело, по жалба на Прокуратура на Република България е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 168 от 20.10.2023 г., постановено по гр. д. № 408/2023 г. от Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е изменено решение № 821/16.06.2023 г. по гр. д. № 23/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив и касаторът Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на П. Ж. П. допълнително сумата от 12 000 лв. /или общо 15 000 лв./ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на ДП № 209/2014 г. по описа на Шесто РПУ на МВР- Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2021г. до окончателното й изплащане. Обжалването е допуснато при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения правен въпрос за: „Задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай и какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди?“ Съдът е сезиран и с насрещна касационна жалба на П. Ж. П., с която се обжалва постановеното от Апелативен съд - Пловдив решение № 168/20.10.2023 г. по гр. д. № 408/2023 г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от него иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата от 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и иска да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за пълния предявен размер от 30 000 лв. По повдигнатия въпрос настоящият състав приема, че, за да отговори, следва да съобрази вече установената съдебна практика по приложението на чл. 2б ЗОДОВ. В т. 11 от Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968 г. е даден отговор на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, в която се приема, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди. Указанията в Постановлението на Пленума на ВС представляват задължителна съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, която се прилага последователно от Върховния касационен съд и се възприема изцяло от настоящия състав. При предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на обезщетение подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. При определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство - брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор /така т. 1 ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС, решение на ЕСПЧ по дело „Димитров и Хамънов срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 относно наказателните производства и другите, цитирани в него, решение №306 от 22.10.2019г. по гр. д. № 4482/2017г., ВКС, ГК, IV ГО и др./. Предвид отговора на поставения правен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че доводите на касатора за нарушение на материалния закон са основателни, като обжалваното въззивно решение не съответства на така установените в обвързващата практика на ВКС изисквания - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл. 293, ал. 3 ГПК). Въззивният съд правилно е приел, че държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за причинени неимуществени вреди от дейността на органите на съдебната власт при нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Правилно са възприети и релевантните за случая обстоятелства от инцидента на 07.04.2014 г., при който е пострадал ищецът по делото, но в нарушение на материалния закон съдът е достигнал до крайния извод, че поради неразумно бавните действия на правозащитните органи на досъдебна фаза, вкл. спиране и прекратяване на производството, на ищеца като пострадал от престъпление се дължи обезщетение. Касационната жалба на Прокуратурата съдържа доводи по отношение на размера на присъденото обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, поради неразумно дълъг срок на разследването в досъдебно производство, образувано за престъпление, от което е пострадал ищецът по делото, което е приключило на 02.02.2022г. с постановление за прекратяване на досъдебното производство, поради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване на дееца. От данните по делото се установява, че на 07.04.2014 г. ищецът, в качеството на длъжностно лице - Главен експерт в отдел „Управление на общинския фонд“ на [община], по време и по повод на изпълнение на служебните си задължения да събира дължимите общински такси за отдадените под наем общински терени, е получил травматично увреждане - „разкъсно- контузна рана по гърба на носа; травматичен оток с кръвонасядане, палпаторна болезненост около раната“, в резултат от нанесен юмручен удар по лицето му от М. Ю. К., стопанисващ магазин, поставен на общински терен. С Постановление за образуване на досъдебно производство от 16.05.2014 г., постановено по пр. пр. № 3861/2014 г. по описа на РП - Пловдив /на л.1 от ДП/ е образувано досъдебно производство /ДП/ № 209/2014 г. по описа на Шесто РУП - [населено място] срещу М. Ю. К. за причинената на ищеца на 07.04.2014 г. лека телесна повреда, за извършено престъпление по чл. 131, ал.1, т.12 от НК - за причиняване на лека телесна повреда на пострадалия П. по хулигански подбуди. След извършване на разпити на пострадалия и уличения на 12.07.2017 г. наблюдаващият прокурор е прекратил производството, на основание чл. 243, ал.1, т.1 от НПК, тъй като е приел, че не са събрани достатъчно доказателства за извършено престъпление по хулигански подбуди. Впоследствие, след отмяна на постановлението за прекратяване и повторно даване на указания от съда за правилната правна квалификация на деянието с Определение от 20.10.2017 г. по ЧНД № 6588/2017 г. по описа на РС-Пловдив, на 10.05.2018 г. М. Ю. К. е бил привлечен като обвиняем по обвинение за извършено престъпление по чл.131, ал.1, т.1, вр. чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 07.04.2014 г. е причинил на П. Ж. П., в качеството му на длъжностно лице по повод изпълнение на служебните функции, лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно-контузна рана по гърба на носа, травматичен оток с кръвонасядане и палпаторна болезненост около раната, довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК. Към предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ наказателното производство не е достигнало до съдебна фаза. При тези фактически обстоятелства, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд правилно е установил релевантните факти, но в нарушение на материалния закон е достигнал до погрешните правни изводи, че за ищеца е възникнало право на обезщетение в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Препратката към чл. 6, § 1 КЗПЧОС изяснява, че кредитори на вземането по чл. 2б ЗОДОВ са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. С иска по чл. 2б ЗОДОВ ищецът П. П. твърди, че висящото наказателно дело определя неговите граждански права, защото като пострадал разполага с иск за вредите от престъплението от 07.04.2014 г. по чл.131, ал.1, т.1, вр. чл.130, ал.1 от НК, а наказателното дело се разглежда в неразумен срок. Релевантният период е от 16.05.2014г. (дата на образуване на досъдебното производство) до 02.02.2022 г. (дата на прекратяване на досъдебното производство). Следователно решаващ за спора е въпросът, дали наказателното производство определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. По този въпрос е налице установена практика с решения по гр. д. № 1555/2021 г., IV г.о., по гр. д. № 1701/2021 г., IV г.о. и гр. д. № 4037/2021 г., ІІІ г.о. на Върховния касационен съд, които се основават на цитираните в тях разрешения, дадени от Европейския съд по правата на човека. Според тази практика, при преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Достатъчно е изходът от наказателното производство да е релевантен за упражняване на негово „гражданско право“. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди, че е нарушено, и наказателноправния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на КЗПЧОС. По делото е установено, че органите на наказателното производство са третирали ищеца П. П. като пострадал от престъплението по смисъла на чл. 74 НПК.