Решение № 16012 от 3.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7048/2013 г.

Решение № 16012 от 3.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7048/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "ОДОП"- София при ЦУ на НАП срещу Решение № 2219 от 3.04.2013 г., постановено по адм. д. № 7937/2011 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № 20001009568/18.04.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1185/13.07.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" София, с който на "Сънником" ЕООД, гр. София за данъчни периоди м. 08, м. 11 и м. 12.2009 г. е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 71 011.84 лв. и е начислена лихва за забава в размер на 11 297.01 лв. по фактури, издадени от "Каса Лома" ЕООД, "Комерс Сити" ЕООД и "Комерс К" ЕООД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че събраните по делото доказателства не установяват, че именно доставчиците, издали спорните фактури, са извършили посочените СМР. Сочи, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, включително и заключенията на вещите лица по проведените ССчЕ и СТЕ. Намира, че са налице достатъчно данни, че получателят по доставките и знаел или е следало да знае, че участва в сделки, част от измама с ДДС, а цитираното от съда Решение на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11 е приложено неправилно. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него, постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата срещу РА, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Сънником" ЕООД, гр. София, чрез процесуални представители, с писмен отговор и в о. с. з. изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на осъществените пред настоящата инстанция разноски. Идентично мотивирано заключение за неоснователност на жалбата дава и представителят на Върховната административна прокуратура. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14- дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 20001009568/18.04.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1185/13.07.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" София, с който на "Сънником" ЕООД, гр. София за данъчни периоди м. 08, м. 11 и м. 12.2009 г. е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 71 011.84 лв. и е начислена лихва за забава в размер на 11 297.01 лв. по фактури, издадени от "Каса Лома" ЕООД, "Комерс Сити" ЕООД и "Комерс К" ЕООД. За да обоснове формирания краен правен извод за основателност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, но е необоснован и противоречи на материалния закон. Това заключение е основано на подробен анализ на събраните доказателства и кореспондиращи им фактически констатации, на базата на които са приети за установени предпоставките за възникване и признаване на претендираното от ревизираното лице право на приспадане на данъчен кредит по процесните доставки. Решаващият състав е приел, че представените в хода на ревизионното и съдебното производство писмени доказателства и неоспорените заключения на вещите лица по проведените ССчЕ и СТЕ обосновават извода, че конкретизираните СМР са извършени именно от издателите на спорните фактури. Преценил е, че представените граждански договори с физически лица, сметки за изплатени суми, служебни бележки и присъствени книги за обектите установяват кадровата обезпеченост на доставчиците за изпълнение на фактурираните СМР. Обсъдил е още и съставените между страните приемо - предавателни протоколи, надлежното счетоводно отразяване на доставките от получателя, осъществените плащания по банков път и установеното закупуване на материалите от възложителя, като в обобщение е приел, че досежно спорните фактури не е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и отказът на органа по приходите да признае право на приспадане на данъчен кредит по тях е незаконосъобразен. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Възникването на регламентираното в чл. 68, ал. 2 от ЗДДС субективно публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице е обусловено от кумулативното осъществяване на материалноправните предпоставки на регламенирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС изисква и установяването на реално получаване на стоките или услугите по облагаемата доставка. По аргумент от чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС за целите на закона моментът на настъпване на данъчното събитие не се покрива с възникването на облигационното правоотношението между страните, а е обвързан с изпълнението на поетото по него задължение за прехвърляне на правото на собственост или извършването на услугата. В случая, предмет на спорните доставки е "извършването на СМР по договор", като между страните не е спорно, че строителните услуги се отнасят до изпълнението на представените договори за строителни работи, чиито срокове на действие обхващат данъчните периоди, в които са издадени процесните фактури. Безспорно е още, че те са включени в ДП и СД от доставчиците, разходите по тях са редовно осчетоводени от получателя, ведно с поетите от него разходи за материали, осъществено е плащане по банков път и уговорените СМР са изпълнени на място. Извършването им е констатирано в заключението на вещото лице по проведената СТЕ, което наред със заключението по приетата ССчЕ, като неоспорени от страните, обосновано са кредитирани от съда. След съпоставка на контроверсните тези на страните, решаващият състав правилно е приел, че спорът между страните се концентрира върху фактическото извършване на изпълнените СМР имено от издателите на процесните фактури. В тази връзка съдът е ценил съставените протоколи за установяване на извършването и заплащането на натурални видове СМР, актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване, удостоверяващи, че са постигнати изискванията по проекта - Приложение № 12 към чл. 7, ал. 3, т. 12 от ЗУТ, Образец 12, ангажираните доказателства за кадрова обезпеченост на доставчиците - граждански договори, сметки за изплатени суми, служебни бележки и присъствена книга за обектите, както и заключението на вещото лице по приетата СТЕ относно необходимите часове и дни за осъществяването на конкретните СМР. Неоснователно е възражението на касатора, че същото не е обсъдено при постановяване на обжалваното решение, както и оплакването, че част от събраните доказателства са игнорирани, а други са ценени превратно. Съдът е съобразил доказателствената сила на всички събрани писмени доказателства, въз основа на които е ценил и заключенията на вещите лица и в резултат на техния съвкупен анализ е достигнал до обоснования и материално законосъобразен извод, че е установена кадровата обезпеченост на изпълнителите за осъществяване на спорните СМР. Следва да се посочи, че изложените в тази връзка мотиви са в унисон с тълкувателно приложимото поради сходство на фактическия състав Решение на СЕС по дело C-324/11, съобразно което "Директива 2006/112 не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност." Настоящият състав не споделя и тезата на касатора, че изводите на съда относно реалността на спорните доставки са аргументирани единствено с цитираното Решение на СЕС от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Действително, то не отрича необходимостта националният съдия да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка, но именно в изпълнение на своето процесуално задължение за изясняване на спора от фактическа страна административният съд е изследвал всички релевантни факти и обстоятелства. В съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, той е достигнал до обоснования и материално законосъобразен извод, че реалното извършване на спорните доставки от издателите на фактурите е установено главно и пълно, в резултат на което не е налице основанието по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за непризнаване на правото на приспадане на данъчен кредит по тях. Приемайки, че оспореният РА е незаконосъобразен и отменяйки същия, съдът е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата от 2500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение