Решение № 2971 от 8.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10974/2020 г.

Решение № 2971 от 8.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10974/2020 г., VI о., докладчик председателят Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Димитрова от гр. София срещу решение № 3935 от 16.07.2020 г. по адм. д. № 629 по описа за 2020 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане № 4506-40-403 от 03.01.2020 г. на Директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите". Изложените доводи за неправилност на съдебното решение поради противоречие с решения на Съда на Европейския съюз са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът Директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – София е оспорил касационната жалба в писмен отговор. Прокурорът от Върховна административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване. При извършената проверка се установи, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд я намери за неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София – град е отхвърлил жалбата на Е. Димитрова от гр. София срещу разпореждане № 4506-40-403 от 27.12.2019 г. (погрешно посочена дата 03.01.2020 г.), издадено от Директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при НОИ – София, с което на жалбоподателката е отказано изплащане на гарантирано вземане поради подаване на заявление за отпускането му след изтичане на срока по чл. 25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). За да постанови решението си, Административен съд София – град е обосновал извод за издаване на оспорения административен акт от компетентен орган, при спазване на административнопроцесуалните правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. След като е подложил на обсъждане събраните по делото доказателства, съдът е приел за доказан факта, че материалното право е упражнено след изтичане на преклузивния срок по чл. 25 от ЗГВРСНР и това е довело до погасяването му. При прекратено на 06.01.2009 г. трудово правоотношение заявеното на 13.12.2019 г. вземане е извън обхвата на § 41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови инструменти, в сила от 16.02.2018 г., който гарантира начислени вземания на работника или служителя и при прекратено трудово правоотношение в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението за несъстоятелност на работодателя, но при условие, че вземанията са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015 г. Решението е валидно, допустимо и правилно. Фактическата обстановка по делото не е спорна. Производството по несъстоятелност на предприятието-работодател "Кремиковци – Рудодобив" АД е открито с решение № 1141 от 27.12.2010 г. на Софийски градски съд, вписано в Търговския регистър на 11.01.2011 г. Жалбоподателката е била в трудово правоотношение с дружеството и към датата на откриване на производството по несъстоятелност не са й били изплатени трудови възнаграждения за м. март и м. юли 2009 г. и обезщетения по Кодекса на труда в размер общо на 11 582. 07 лв. Заявление-декларацията по реда на чл. 25 от ЗГВРСНР е подадена на 13.12.2019 г. В касационната жалба не се оспорва фактът, че заявление-декларацията е подадена след изтичане на преклузивния тримесечен срок по чл. 25, ал. 1 от ЗГВРСНР, считан от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност. Не се оспорва и изводът на първоинстанционния административен съд, че вземанията от 2009 г. са извън уредената хипотеза от § 41, ал. 1 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови инструменти, в сила от 16.02.2018 г., отнасяща се до начислени, но неизплатени вземания за периоди след 31 януари 2015 г. Като се позовава на решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело № С-247/12, дело № С-309/12 и дело № С-69/08, касационният жалбоподател поддържа становище, че всички вземания, независимо кога са възникнали и кога е открито производството по несъстоятелност, следва да се считат за гарантирани по смисъла на Директива 2008/94/ЕО. Изложените доводи не са съобразени с член 2, пар. 2 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, съгласно който настоящата директива не накърнява националното законодателство по отношение на понятията "работник и служител", "работодател", "възнаграждение", "придобито право" и "евентуално право". С член 4, пар. 1 и 2 от Директива 2008/94/ЕО на държавите членки е предоставена възможност да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3, като в такъв случай те определят продължителността на периода, за който гарантиращият орган изплаща дължимите вземания. Правилно първоинстанционният административен съд е приел, че решение на СЕС (пети състав) от 18.04.2013 г. по дело C-247/12 не дава основание да се правят различни фактически и правни изводи относно законосъобразността на оспорения административен акт. С решението, постановено по преюдициално запитване на Върховния административен съд, обсъдено в мотивите на обжалваното съдебно решение, е прието, че Директива 2008/94/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. С решение от 28.11.2013 г. по дело C-309/12, постановено по преюдициално запитване на португалска юрисдикция, СЕС отново е приел, че Дирeктива 80/987/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която не гарантира вземанията по трудови правоотношения, станали изискуеми повече от шест месеца преди подаването на молбата за откриване на производство за обявяване в несъстоятелност на работодателя. Решението на СЕС от 16.07.2009 г. по дело C-69/08, постановено по преюдициално запитване от италиански национален съд, не подкрепя становището на касационния жалбоподател, че спазването на срока по чл. 25 от ЗГВРСНР "следва да се преценява единствено по отношение на случаите, при които претендираното вземане представлява гарантирано вземане по смисъла на закона.". Исканията, подадени след изтичане на установените от закона преклузивни срокове, са недопустими и не подлежат на разглеждане. Административният орган не разглежда недопустими искания и не обсъжда тяхната основателност. При искане, отправено години след изтичане на установения от закона срок, въпросът доколко жалбоподателката е била лице с материално право на гарантирано вземане по ЗГВРСНР е неотносим към законосъобразността на оспорения административен акт, с който изплащането на вземането е отказано поради преклудиране на срока за предявяването му. Само при допустимо искане административният орган следва с издадения акт да разпореди изплащането на предявеното вземане или да откаже изплащането след извършена преценка относно наличието на материалноправните предпоставки. С т. 3 от горното решение Съдът на ЕС се е произнесъл, че в рамките на искане на работник или служител да получи от гаранционен фонд изплащането на дължимите вземания Директива 80/987 (за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател) допуска прилагането на едногодишен давностен срок (принцип на равностойност). Въпреки това националният съд следва да разгледа дали уредбата на този срок прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, признати от общностния правов ред (принцип на ефективност). В тази връзка следва да се отбележи, че жалбоподателката не твърди, че поради затруднения от обективно или субективно естество е била в невъзможност да упражни правото в срока от 30 дни съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗГВРСНР, в сила към 11.01.2010 г. Подаването на заявление-декларацията години след изтичане на срока насочват към извод за допуснато продължително бездействие по субективни причини, а не поради практическа невъзможност или прекомерно затруднение за упражняване на правото в срок. По изложените съображения следва да се приеме, че оспореният административен акт е издаден при спазване на процесуалноправните и материалноправните предпоставки за законосъобразност. Не са налице основания за отмяната му поради несъответствие с правото на ЕС или националното законодателство. При неустановени касационни основания за отмяна първоинстанционното съдебно решение, с което жалбата е отхвърлена като неоснователна, следва да бъде оставено в сила. Разноски не са претендирани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,