Решение № 93 от 14.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 261/2013 г.

Решение № 93 от 14.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 261/2013 г., II н. о., НК, докладчик председателят Лиляна Методиева Производството по чл. 346 и сл. от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия Х. М. М., подадена в срок чрез защитника му адв. С. Ш., против въззивно решение № 177 от 6.11.2012 г. постановено по ВНОХ дело № 340/2012 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се поддържат всички касационни основания по чл. 348 от НПК, като се излагат доводи за допуснати нарушения при оценката на доказателствата, довели до неправилно приложение на материалния закон с осъждането му при недопустимо предположение. По същество се иска въззивното решение да бъде отменено и да бъде оправдан. В съдебно заседание жалбоподателят чрез защитника си поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователно и въззивното решение следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 от НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 57 от 19.06.2012 г. постановена по НОХ дело № 132/2012 г. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Х. М. М. за виновен в това, че на 16.04.2000 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с две лица с неустановена самоличност, направил опит да отнеме чужда движима вещ - лек автомобил марка "М......" на стойност 34 710 лв. от владението на Х. Н. В. с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила и заплашване, стойността на вещта е в особено големи размери, деецът е бил въоръжен и деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 198, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 18, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 от НК съдът му е определил общо наказание от пет години лишаване от свобода по тази присъда и по присъдата по НОХ дело № 1/2000 г. на РС Карлово, като му е приспаднал изтърпяното по присъдата по НОХ дело № 1/2000 г. наказание. С въззивно решение № 177 от 6.11.2012 г. постановено по ВНОХ дело № 340/2012 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се мотивира с осъждането му при липса на достатъчно годни доказателства за авторството на деянието и съставомерните признаци от състава на престъплението, в извършването на което е признат за виновен и осъден. В този смисъл са изложените съображения, че въззивната инстанция без основание е отхвърлила искането му за постановяване на оправдателна присъда, като е възприела неправилния подход на първоинстанционния съд и се е позовала избирателно на част от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди в тяхната съвкупност. Те са абсолютно идентични с оплакванията му пред въззивната инстанция против правилността на присъдата. С тях по същество се релевира неизпълнение задълженията на съда по чл. 13, чл. 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Такива нарушения, довели до опорочаване на вътрешното съдийско убеждение и до незаконосъобразно потвърждаване на осъдителната присъда, по делото не са допуснати. Пловдивският апелативен съд, който е разгледал делото като въззивна инстанция, в съответствие с правомощията си, изцяло е проверил правилността на обжалваната от подсъдимия присъда. Не е констатирал необходимост от допълнително изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Осигурил е на подсъдимия справедлив процес, като му е предоставил възможност да изрази оплакванията си против правилността на присъдата. След като самостоятелно е обсъдил събраните в предходната инстанция доказателства и не е констатирал логически грешки при възприемане на съдържащата се в тях информация, които да са довели до неправилни фактически и правни изводи, не е имал основание да приеме тезата на подсъдимия за негодност и недостатъчност на доказателствените източници, от които е направен извод за приложението на материалния закон и искането му за оправдаване. В мотивите на въззивното решение, изготвени по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК подробно е отговорил на оплакванията му и ги е отхвърлил, като е изложил достатъчно и убедителни съображения, които се споделят и от настоящата инстанция. Мотивирано са възприети показанията на св. В. и на стр. 6 от въззивното решение е отхвърлен довода, че не са достоверен източник на доказателства. Като са отчетени особеното положение на този свидетел, чиито показания са основен източник на преки доказателства и едновременно с това евентуалната му заинтересованост като пострадал от престъплението, много внимателно са обсъдени в логическата им връзка с останалите източници на доказателства, в това число с показанията на св. Р., Г. и В. Изминалият продължителен период от време е дал известно отражение в пълнотата за излагане на възприятията му, но мотивирано е прието, че тя по скоро касае известни детайли, а не тяхната същност до степен, която да подлага на съмнение достоверността им. По основният факт, включен в предмета на доказване, а именно авторството на деянието, показанията му са безпротиворечиви и последователни от момента на извършеното спрямо него нападение. При нито един от разпитите си в досъдебното производство, а също и в съдебното следствие не е проявил колебание относно личността на единия от нападателите. Още при първия разпит на 16.04.2000 г., непосредствено след деянието с увереност и категоричност е установил, че бил нападнат от три маскирани и въоръжени лица, като при последвалата борба успял да свали маската на единия и разпознал подсъдимия, когото познавал по физиономия. И в настоящата инстанция жалбоподателят не твърди наличието на мотив в пострадалия да му навреди, като му припише престъпление, което не е извършил. Фактите, които е установил е съобщил на св. Р., с когото през нощта участвали в издирването на нападателите, а също така и на св. В. В., в качеството му на полицейски служител. Показанията на последните двама свидетели с основание са кредитирани, независимо, че не са пряк източник на доказателства, защото не са основани на непосредствените им възприятия, а на съобщеното им от пострадалия, че трите лице де опитали да отнемат автомобила му. Показанията на пострадалия са подкрепени и от показанията на св. Г., който лично е възприел трите бягащи лица по посока от дома на пострадалия непосредствено преди последният да му съобщи за извършеното деяние, както и от данните съдържащи се протокола за разпознаване, извършено с участието на Н. Б. Аргументирано въззивната инстанция е отхвърлила довода на подсъдимия за липса на категорични доказателства за целта на нападението. Налице да достатъчно безпротиворечиви гласни и писмени доказателства, които са оценени съобразно действителното им съдържание и от които е направена фактическата констатация, че целта на нападателите, като елемент от състава на престъплението грабеж, е била отнемането на лекия автомобил. В сигнала до полицейските органи, послужил като основание за образуване на досъдебното производство и пред свидетелите Г., В. и Р., от които пострадалият е потърсил помощ непосредствено след деянието, като им съобщил, че бил нападнат от трима маскирани мъже, които се опитали да му откраднат колата се съдържат достатъчно данни, че намерението им е било отнемането на чуждия автомобил. С оглед на приетите за установени от кредитираните при спазване на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата, фактически обстоятелства, че в момент когато паркирал автомобила си в гаража, пострадалият бил нападнат от три въоръжени с огнестрелни оръжия и дървена бухалка лица, които поискали да им даде ключовете, че той оказал съпротива и при последвалата борба получил телесни увреждания в областта на главата, че успял да свали маската на един от нападателите и разпознал подсъдимия, че шумът събудил близките му, които излезли навън, че това стъписало нападателите, които избягали, материалният закон е приложен точно с осъждането на подсъдимия. Налице са съставомерните признаци от състава на престъплението грабеж, както и приетите квалифициращи обстоятелства. Извън довода за липса на достатъчно доказателства за постановяване на осъдителна присъда, от жалбоподателя не се поддържат други оплаквания за нарушение или неправилно приложение на материалния закон, както и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Правилността на въззивното решение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да се преценява с оглед правомощията на съда служебно да констатира и отстрани допуснати процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК. В конкретния случай липсват основания за служебна намеса, защото досъдебното производство и производството пред двете решаващи съдебни инстанции са проведени в съответствие с изискванията на процесуалния закон, при спазване процесуалните права на подсъдимия. При предявяване на обвинението са му разяснени процесуалните права и му е предоставена възможност да ги упражни, не е ограничен във възможността да дава обяснение по обвинението, както и да участва при събирането на доказателствата. От съдебният акт на въззивната инстанция е узнал защо е осъден правилно с присъдата, като на стр. 8-11 от мотивите е получил отговор на доводите си против нейната правилност. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се мотивира със съображение, което не следва да се преценява при определяне размера на санкцията. Липсата на извършено престъпление е основание, което изключва наказателната отговорност, а не влияе на нейния размер. При установената фактическа обстановка и приложен материален закон наложеното му наказание от пет години лишаване от свобода е индивидуализирано в рамките на закона, като е отчетена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК, в това число и изминалия продължителен период между извършването на деянието и реализирането на наказателната отговорност. При отчитане на факта, че продължителността на досъдебното производство не се дължи единствено на негово виновно поведение и при съблюдаване изискванията на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи е определено за изтърпяване наказание далеч под предвидения за престъплението минимум от петнадесет години лишаване от свобода и не е наложено допълнителното наказание конфискация, при условията на чл. 55, ал. 1 т. 1 от НК. Допълнителното му намаляване по касационен ред, при наличието на предходна присъда за идентично деяние, извършено в период по-малък от една година преди инкриминираното, би довело до явното му несъответствие със степента на обществената опасност на деянието и дееца и на целите по чл. 36 от НК. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК