Решение № 3989 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5210/2018 г.

Решение № 3989 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5210/2018 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от [фирма] със седалище в гр. П., представлявано от управителя Д. Ж.. Жалбата е срещу решение № 426 от 23.02.2018 г., постановено по адм. дело № 2562/2017 г. от Административен съд – П.. С него е отхвърлена жалбата на касатора срещу уведомително писмо с изх. № 01-2600/2952 от 07.06.2017 г. на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ), с което е отхвърлено заявлението на дружеството за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход с ИН [ЕГН]. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на ново решение по същество, с което оспореният административен акт да бъде отменен. Претендират се сторените разноски за двете инстанции. Ответникът – изпълнителният директор на Д. фонд "Земеделие", с представена от процесуалния му представител – юриск. Д. К., писмена молба-становище, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски за двете инстанции. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на Административен съд – П. е правилно и обосновано и не били налице касационни основания за отмяната му. Предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Пловдивския административен съд е било образувано по жалба на [фирма] срещу уведомително писмо с изх. № 01-2600/2952 от 07.06.2017 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с което на основание чл. 12, ал. 5 и чл. 15, ал. 2 от Наредба № 1 от 26.01.2009 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2008/2009-2013/2014 г. (Наредба № 1) е отхвърлено заявлението на дружеството за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход с ИН [ЕГН]. С обжалваното решение № 426 от 23.02.2018 г. по адм. дело № 2562/2017 г. Административен съд – П. е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, че жалбоподателят [фирма] е подал заявление за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход по чл. 3 а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1. При извършена служебна проверка било констатирано, че дружеството има регистрирано текущо задължение в "Лоши вземания" - Разплащателна агенция. Видно от докладна записка с вх. № 03-0416/5207 от 06.06.2017 г. на зам. изпълнителния директор на ДФЗ, [фирма] имало изискуемо задължение към ДФЗ, което произтичало от неизпълнение на договор № 16/311/00450 от 27.06.2012 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 311 "Разнообразяване към неземеделски дейности" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. По изпълнението на този договор били констатирани нередности, за което на жалбоподателя била изпратена Нотариална покана за възстановяване на сумата по договора в размер на 309 264, 20 лв. Актът, с който е съобщена Нотариалната покана бил обжалван по съдебен ред, като с влязло в сила решение № 13851 от 15.11.2017 г. по адм. дело № 14559/2016 г. на Върховния административен съд, жалбата срещу този акт била отхвърлена. Към докладната записка от 06.06.2017 г. било представено становище от отдел "Вино", Дирекция "Селскостопански пазарни механизми" РА, одобрено от изпълнителния директор на ДФЗ, с което заявлението на жалбоподателя за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход по чл. 3 а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 било отхвърлено поради констатирани несъответствия с критериите за допустимост за изплащане на търсеното обезщетение. Вследствие на това било издадено и процесното уведомително писмо с изх. № 01-2600/2952 от 07.06.2017 г. на изпълнителния Директор на ДФЗ, обективиращо отказ за изплащане на обезщетението по чл. 3 а, ал. 1, т. 2. Въз основа на това фактическо установяване съдът е приел от правна страна, че правилно административният орган е отхвърлил заявлението на дружеството за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход, доколкото разпоредбата на чл. 12, ал. 5 от приложимата Наредба № 1 определяла, че не се подпомагат кандидати, които имат изискуеми задължения към ДФЗ, а в производството било констатирано, че [фирма] има задължение към ДФЗ, произтичащо от неизпълнение на задължения по договор № 16/311/00450 от 27.06.2012 г. Въпреки че систематичното място на чл. 12, ал. 5 било в раздел V от Наредбата, в която се регламентирали условията и реда за подаване на единно заявление за предоставяне на финансова помощ, изплащането на обезщетение за загуба било предвидено за лицата, получили финансова помощ по чл. 2, ал. 1, т. 2, каквато финансова помощ било получило и [фирма]. Със заповед № 09-176 от 17.03.2015 г. на министъра на земеделието и храните, издадена на основание чл. 3 а, ал. 3 от Наредба № 1 от 2009 г., били определени условията, редът и размерът на обезщетението по ал. 1, т. 2 от същата наредба, а обстоятелството, че в нея не са предвидени основания, при които да се отхвърли заявление за изплащане на обезщетение за загуба, не лишавало административния орган от правото на преценка дали са налице предпоставките за одобряване на подаденото заявление. Достатъчно условие, за да е недопустимо финансирането било наличието на "изискуемо" задължение, каквото в случая било налице. Обжалваното решение е правилно. Условията и редът за предоставяне на финансова помощ по Националната програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2008/2009-2013/2014 г. са регламентирани в Наредба № 1 от 26.01.2009 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2008/2009-2013/2014 г. (Наредба № 1). Част от това подпомагане представлява и обезщетението за загуба на доход, уредено с разпоредбата на чл. 3 а, доколкото с него се обезщетяват лицата, получили финансово подпомагане по реда на същата наредба и за дейностите, влизащи в обхвата на нейното действие. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че условието по чл. 12, ал. 5 от Наредба № 1 – лицата да нямат изискуеми задължения към ДФ "Земеделие", е относимо единствено към финансовата помощ за дейностите по чл. 2, ал. 1 от Наредба № 1, при това към друг момент – момента на сключването на договора. Доводите в тази насока са неоснователни, тъй като Наредба № 1 регламентира за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2008/2009 - 2013/2014 г., което е видно от чл. 1 на Наредба № 1, както и от самото нейно наименование. Част от тази финансова помощ е помощта по чл. 3 а от Наредба № 1 - право на обезщетение за загуба на доход. Фактът, че тази финансова помощ е озаглавена обезщетение за загуба на доход, не променя нейния характер на безвъзмездна финансовата помощ по Наредба № 1. Освен това лишено от логика е да е недопустимо финансово подпомагане за дейностите по чл. 2, ал. 1 от Наредба № 1, но пък лицата да имат право само на обезщетение за загуба на доход. Освен това по силата на чл. 3 а, ал. 3 от Наредба № 1 от 2009 г. условията, редът и размерът на обезщетението се определят със заповед на министъра на земеделието и храните. В изпълнение на това изискване министърът на земеделието и храните (сега министър на земеделието, храните и горите) е издал заповед №РД 09-176 от 17.03.2015 г. В раздел IV от нея са описани документите, които следва да бъдат приложени към заявлението за изплащане на парично обезщетение за загуба на доход по чл. 3 а, ал. 1, т. 2, като в т. 1 са посочени документите по чл. 12, ал. 1 от Наредба № 1 от 2009 г. Един от тези документи е и удостоверението по чл. 87, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс за липса на публични задължения, в оригинал, издадено не по-рано от 1 месец преди датата на подаване на заявлението за подпомагане (чл. 12, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2009 г.). Следователно като условие за допустимост на кандидатите за изплащане на обезщетението по чл. 3 а, ал. 1 е заложено изискването същите да нямат публични задължения. В случая по делото е безспорно установено, че [фирма] има непогасено задължение към ДФЗ, произтичащо от неизпълнение на задължения по договор № 16/311/00450 от 27.06.2012 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка 311 "Разнообразяване на неземеделски дейности" от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г., както и че жалбата срещу акта, с който това задължение е било определено по основание и размер е била отхвърлена с влязло в сила съдебно решение № 13851 от 15.11.2017 г. по адм. дело № 14559/2016 г. на Върховния административен съд. По този начин от данните по делото безспорно се установява наличие на изискуемо задължение на касатора, което се явява основание за отказ за изплащане на исканото от него обезщетение, предвид разпоредбата на чл. 12, ал. 5 от Наредба № 1 и заповедта на министъра на земеделието и храните по чл. 3 а, ал. 3 от Наредба № 1. По изложените съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Частично основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на разноски. Такива са поискани от процесуалния му представител за двете инстанции, представляващи възнаграждение за осъществена по делото юрисконсултска защита, както и заплатен депозит за вещо лице. Предвид това, че в първоинстанционното производство са били присъдени разноски в полза на Д. фонд "Земеделие", в настоящото производство следва да се присъдят разноски само за касационната инстанция. В същото време по делото не е била искана и назначавана експертиза, съответно не е бил заплащан депозит за изготвянето на такава, поради което разноски за това не се дължат. При съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и обема на осъщественото процесуално представителство, съдът определя разноски в минималния размер от 100 лв., определени в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, към които препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,