Решение № 1415 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6220/2007 г.

Решение № 1415 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6220/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 218е, ал. 1 ГПК (отм.) с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). С решение № 95 на Софийски градски съд от 16.07.2007 г. по гр. д. № 3480/2006 г. е оставено в сила решение на Софийски районен съд от 14.06.2006 г. по гр.д. № 4649/2004 г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. И. Л. от гр. С. против О. а., гр. С. за заплащане на обезщетение в размер на 7020 лева за извършени подобрения в апартамент № 49 в бл. 266а, ул. ". век" № 4, гр. С. Касационна жалба против решението на Софийски градски съд е постъпила от М. И. Л. Изложени са оплаквания за постановяването му при необоснованост; при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Поддържа се, че в нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) съдът не е обсъдил доказателствата по делото в тяхната цялост; не е конституирал като страна по делото, наред с О. а. София и Държавата; произнесъл се е по непредявено възражение за изтекла погасителна давност, без да определи началната дата на изискуемостта на вземането и периодът, в който е текла давност в полза на ответника и е формирал неправилни изводи за неоснователност на претенцията за подобрения, които са установени по размер от приетите по делото технически експертизи и показанията на свидетелите Т. Ответникът по касационната жалба О. а. София не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При проверка на обжалваното решение при условията на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира за установено следното: В решението на Софийски градски съд е прието за установено, че със заповед № А* от 20.03.1980 г. на И. комитет на Софийски градски народен съвет, постановена на основание чл. 95 ЗТСУ (отм.) е бил отчужден недвижим имот, съставляващ пл. № 7-А в кв. 26, местност "Г", гр. С., ул. "В", собственост на ищцата по делото М. И. Л. Със заповед № Р* от 6.03.1981 г., издадена на основание чл. 100 ЗТСУ (отм.), на М. Л. е било определено имотно обезщетение - апартамент № 49 в бл. 266а, ул. ". век" № 4, гр. С. Въз основа на заявление с вх. № 1194р-М-84 от 21.07.1991 г., подадено от М. Л., отчуждаването на имота и, извършено през 1980 г. е било отменено на основание чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС с влязло в сила решение от 7.07.1997 г. по а.х.д. № 1590/1995 г. на Софийски градски съд. След отмяната на отчуждаването и на основание чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ, отстъпеното през 1981 г. в обезщетение на М. Л. жилище е било актувано като частна държавна собственост с акт № 0* от 15.01.1998 г.; със заповед № Р* от 29.01.1999 г. на областния управител на област София е било разпоредено изземването на апартамент № 49 в бл. 266а, ул. ". век" № 4, гр. С.., което е било осъществено на 18.03.1999 г. Бил е съставен протокол, в който са били описани всички извършени от ищцата подобрения в имота, възлизащи на обща стойност 7050 лева. При така установените факти, Софийски градски съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неоснователен като погасен по давност. Приел е, че вземането за извършените в имота строителни работи е станало изискуемо с преминаване на собствеността на жилището в полза на субекта по чл. 5, ал. 1 ЗВСОНИ, осъществено на 07.07.1997 г. с отмяната на отчуждаването ни имота, предвид което исковата молба от 24.07.2004 г. е постъпила в съда след изтичане на петгодишния давностен срок. Приел е, че дори и вземането да е станало изискуемо след прекъсване на фактическата власт върху имота, т.е. на 18.03.1999 г., давностният срок за вземането за подобрения е изтекъл на 18.03.2004 г. или отново преди предявяване на иска. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен и поради обстоятелството, че О. а. не е пасивно легитимирана да отговаря за подобрения в имот, съставляващ частна държавна собственост. Независимо от това, съдът е приел, че искът е неоснователен и тъй като ищцата няма качеството на добросъвестен владелец по отношение на извършените строителни работи в имота - приравняването на добросъвестен владелец е признато на този, който до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелството, послужило за отпадане на основанието и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание (р. IV от ППВС № 6 от 1974 г.); че придобивното основание на ищцата е отменено именно по причина на поведението и (искане за отмяна на отчуждаването, имплицитно съдържащо съгласие да върне получения в обезщетение имот), поради което обезщетение се дължи само до размер на направените от нея разноски към момента на извършване на съответните строителни работи, който размер на е установен, поради което претенцията е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че обжалваното решение е правилно по същество с оглед формираният краен извод за неоснователност на иска. Касационните оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са неоснователни. В съответствие с чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), съдът е обсъдил всички доказателства, касаещи относимите към спорното право факти и се е произнесъл по въведените от страните доводи, в т.ч. и по релевираното от ответника в съдебно заседание на 20.01.2005 г. възражение за погасителна давност. Правилно е определен и началния момент, от който съгласно чл. 114 ЗЗД е започнала да тече погасителната давност за вземането за подобрения върху чужд имот - вземането е изискуемо от момента на прекъсване на владението; от превръщането му в държане със съгласие на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика, което се отнася както за недобросъвестния, така и за добросъвестния владелец, извършил подобрения върху чужд имот (т. VI от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.). При доказателства, че владението е било смутено с издаване на заповед № Р* от 29.01.1999 г. на областния управител на област София за изземване на процесния апартамент, което изземване е било осъществено на 18.03.1999 г., петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл преди предявения на 24.07.2004 г. иск за стойността на извършени в имота подобрения, поради което възражението за погасяване на вземането по давност е основателно. Правилни, в съответствие с чл. 72 ЗС и р. IV от Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС са и изводите, че ищцата не може да бъде обезщетена за извършените в имота подобрения като добросъвестен владелец; че иницииралия отмяната на отчуждаването въз основа на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС няма правата на добросъвестен владелец, тъй като разместването на собствеността, съответно отпадането на придобивното му основание е станало по негово искане; че обезщетение за увеличаване стойността на имота се дължи до размера на направените от подобрителя разноски, т.е. до размера на неговото обедняване. Изводът, че искът е неоснователен поради липса на доказателства за размера на сторените от подобрителя разноски е неправилен - съгласно чл. 130 ГПК (отм.), когато искът е доказан по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или назначава вещо лице. Неправилен е и изводът, че ответникът О. а. на област София не е легитимиран да отговаря по иска за подобрения - респ. неоснователно е и касационното оплакване относно неправилното конституиране на страните по делото. Искът с правно основание чл. 59 ЗЗД за вземане за извършени в чужд имот подобрения има облигационен характер, без да засяга вещни права върху имот частна държавна собственост, поради което активно легитимиран да отговаря е областния управител, комуто съгласно ЗДС са възложени всички действия по управление на имуществото. Така възприетите неправилни изводи на съда не са се отразили на правилността на съдебния акт предвид формирания краен извод за неоснователност на претенцията поради погасяването и по давност, поради което обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение