Решение № 2285 от 27.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7012/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение 957 от 23.05.2023г., постановено по адм. д. 2950/22г. Административен съд Пловдив, ХVІ-ти състав, е отхвърлил жалбата на Водоснабдяване и канализация ЕООД /В и К/, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, [улица], представлявано от управителя О. Кулишев,чрез адвокат Георгиев, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 112 от 03.11.2022г. на директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район /БДИБР/, с който по отношение на дружеството са установени задължения, представляващи такси за водовземане за периода 01.01.2014г. 31.12.2017г. по разрешително за водоползване 300385 от 25.05.2004г. в размер на 31 500,60лв. и лихви за забава в размер на 8 725,00лв.

С решение 1024 от 05.06.2023г. по същото дело съдът е допуснал поправка в решение 957 от 23.05.2023г., като на страница първа на ред 21 от решението и на ред 29 стр.10 от решението/диспозитива/ лихвата да забава да се чете в размер на 19 335,52лв. вместо посочените 8 725,00лв.

Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част за задълженията за 2014г. и 2015г. е подадена касационна жалба от Водоснабдяване и канализация ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, [улица], представлявано от управителя О. Кулишев, чрез пълномощника му адв.В. Георгиев. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд Пловдив и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/на директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район за посочените задължения. Претендира заплащане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответният по касационната жалба на директор на Басейнова дирекция Източнобеломорски район чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Върховна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е частично основателна.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

С решението си Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на Водоснабдяване и канализация ЕООД /В и К/, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, [улица], представлявано от управителя О. Кулишев,чрез адвокат Георгиев, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 112 от 03.11.2022г. на директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район /БДИБР/, с който по отношение на дружеството са установени задължения, представляващи такси за водовземане за периода 01.01.2014г. 31.12.2017г. по разрешително за водоползване 300385 от 25.05.2004г., издадено от директора на БД ИБР на В и К ЕООД Пловдив за правото на водовземане от подземни води с цел водовземането питейно-битови цели за водоснабдяване на парк Родопи, общ.Родопи, обл.Пловдив, в размер на 31 500,60лв. и лихви за забава в размер на 8 725,00лв./след допусната поправка 19 335,52лв./.

Първоинстанционният съд е описал фактическата обстановка по издаването на оспорения акт, в това число издаденото разрешително водоползване, подаваните справки и декларации относно ползвани количества от дружеството, съставените констативни протоколи от административния орган относно размера на таксите по периоди, дължимостта на такси за ползване съгласно нормата на чл.194,ал.1 и ал.6 ЗВ /Закон за водите/, изпратената покана за доброволно изпълнение , в която е посочено, че в случай на неизпъление ще бъде открито производство по издаване на АУПДВ. Съдът е възпроизвел /стр.3 от решението/ относимите към спора доказателства, съдържащите се в приложеното като доказателство адм.д. 2237/2020г. на Административен съд Пловдив. Посочено е, че последното е имало за предмет оспорването на АУПДВ 131/12.07.2019 г., издаден от Директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район, с който на дружество В и К ЕООД Пловдив са установени парични задължения по Разрешително 300385/25.05.2004 г., за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2017 г., както следва: главница 31 500,60 лева и лихва за забава 8 638,34 лева, който акт е отменен с решение 1076 от 27.05.2021г., като това решение е оставено в сила с решение на Върховния административен съд 5395/06.06.2022г., постановено по адм.д. 8637/2021г. Най - накрая е посочено, че с процесния АУПДВ на дружеството са установени задължения за такси за водовземане от подземни води по разрешително 300385/25.05.2004 г., за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2017 г., както следва: главница 31 500,60 лева и лихва за забава 8 638,34 лева. След това съдът е пристъпил към изграждане на своите правни изводи. Изложени са мотиви, че актът е издаден в предвидената писмена форма, има съдържание, отговарящо на чл.59,ал.2, т.1 8 АПК, при издаването му са спазени административно-производствените правила, а възраженията на жалбоподателя в обратния смисъл са неоснователни. Решаващият съд е посочил, че по делото не е спорно обстоятелството, че дружеството жалбоподател е използвало повърхностни води от посочения в акта обект, като това се установява от приложените по делото декларации по чл.194б ЗВ, изготвени от самото дружество за посочените периоди, поради което при условията на чл.194,ал.1 ЗВ дружеството дължи заплащането на такса. На стр.6 7 от решението са цитирани относмите правни разпоредби на ЗВ, в това число тези по издаването на акта, начина на определяне размера на таксата и прочие.

На стр.7 и сл. от решението първоинстанционният съд е обсъдил направените възражения за изтекла давност за 2014 и 2015г. Прието е, че възраженията в тази насока са неоснователни. Систематизирани /поради обема им/ за нуждите на настоящето изложение, мотивите на административния съд се изразяват в следното: 1. Направена е дефиниция на понятието давност, като са цитирани относимите правни разпоредби на ДОПК чл.171 и чл.172. 2.Посочено е, че вземанията за неизплатените по реда на този закон такси се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл.166 ДОПК. 3.Посочено е още, че нормата на чл.166,ал.2 ДОПК препраща към издаването на индивидуални административни актове по АПК. 4. Изграден е извод, че за да се прецени наличието на основание за спиране или прекъсване на давността по чл.172 ДОПК следва да се прецени кога е започнало производството по издаване на оспорения АУПДВ. Отбелязано е, че в случая производството по издаването е започнало по инициатива на компетентния държавен орган, поради което при условията на чл.25,ал.3 АПК за дата на започването му следва да бъде счита датата на извършване на първото процесуално действие. 5. В продължение е прието, че първото такова действие е констативен протокол ПВ1 226 от 10.08.2017г. /по отношение на задълженията за 2014 и 2015г./ и констативен протокол ПВ2 099 от 16.052018г. /за другите две години/, когато е извършена проверка от експерти на Басейнова дирекция, които са установили и определили дължимата такса за 2014 и 2015г. 6. Посочено е, че давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година - чл.172,ал.1,т.1 ДОПК. 7. Отбелязано е, че съгласно чл.15,ал.1 от отменаната Тарифа от 2012г. и чл.21,ал.1 от действащата тарифа от 2017г., таксата за водовземане по процесното разрешително следва да бъде изплатена до 31 март на следващата година. 8. Съобразявайки изложеното е обоснован извод, че по отношение на 2014г. давностният срок започва да тече от 01.01.2016г., като при условията на чл.172,ал.1,т.1 ДОПК същият е спрял да тече за времето от 10.08.2017г. до 10.08.2018г./датата на съставяне констативния протокол и една година след нея/, след която дата е продължил да тече и е изтекъл на 01.01.2023г. 9. На база на същите съждения е прието, че за 2015г. давностният срок изтича на 01.01.2024г. 10. На основание гореизложено е обоснован извод, че към датата на издаване на оспорения АУПДВ давността за задълженията за 2014г. и 2015г. не е изтекла, поради което възражението се явява неоснователно.

Изложени са и мотиви, че размерът на задълженията за лихви за забава върху главниците е правилно определен, като жалбоподателят не прави възражения в тази насока.

Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд Пловдив е частично правилно поради допуснато нарушение на материалния закон.

От данните по делото е видно, с оспорения АУПДВ на В и К ЕООД Пловдив са определени задължения за дължима такса за водоползване както следва : за 2014г. главница в размер на 7 161,20лв. и лихви за забава в размер на 5 519,79лв.; за 2015г. главница в размер на 7 671,40лв. и лихви за забава в размер на 5 131,93лв.; за 2016г. главница в размер на 7 943,00лв. и лихва за забава в размер на 4 508,01лв.; за 2017г. главница в размер на 8 725,00лв. и лихва за забава в размер на 4 173,79лв.

С оглед изложеното в касационната жалба, че актът се оспорва само относно отхвърлената част за задълженията за 2014г. и 2015г., следва да бъде прието, че в останалата си част същият е влязъл в сила и не е предмет на касационното разглеждане.

В касационната жалба на В и К ЕООД се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционото решение в посочената част за 2014г. и 2015г. Основните доводи са за неправилност на изводите на административния съд относно изтекла погасителна давност по чл.171,ал.1 ДОПК за въпросните задължения.

Първата група оплаквания са относно това, че неправилно административният съд не е възприел възражението на жалбоподателя, че действието на констативен протокол ПВ1 226/10.08.2017г./като първо процесуално действие, което е прекъснало давността съгласно чл.25,ал.3 АПК/, с който са установени задълженията за 2014г. и 2015г е загубило действието си с отмяната на първоначално издадения АУПДВ 131/12.07.2019г., което е станало с влязлото в сила решение на Административен съд Пловдив 1076 от 27.05.2021г., постановено по адм.д. 2237/2020г., оставено в сила с решение 5395 от 06.06.2022г. на Върховния административен съд по адм.д. 8637/21г.

Втората група оплаквания на касатора са направени алтернативно, в случай, че не бъде възприети първата група такива. В тази връзка се поддържа оплакване, че административният съд неправилно приема, че първото процесуално действие, което прекъсва давността, е съставеният констативен протокол ПВ1 226/10.08.2017г. Според касатора като такова действие следва да се приема поканата за доброволно изпълнение. В продължение се сочи, че тогова производството по издаване на отменения АУПДВ 131/12.07.2019г. е започнало с получаването на поканата за доброволно изпълнение ПО 02 422//1/ 27.06г.2019г., от която покана до издаването на акта са изминали 15дни, които следва да се приемат за период на списането.

Третата група оплаквания също са алтернативно направени, в случай на невъзприемане на тези по втората група. Според тях, дори да се приеме, че давността е спряла да тече за времето от съставяне на въпросния протокол ПВ1 226/10.08.2017г. за срок от една година, то за задълженията за 2014г. е изтекла на 01.01.2021г., и към датата на издаване на АУПДВ вече е била изтекла.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Принципно по делото няма спор за факти, в това число начина на определяне на задължения, техния размер и прочие. Основните възражение на жалбоподателя относно направеното от него възражение за давност за част от задълженията, а именно тези за 2014г. и 2015г.

В тази насока настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Нормата на чл.171,ал.1 ДОПК разпорежда че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Алинея втора на чл.171,ал.2 ДОПК регламентира случаите, в които това правило не намира приложение /принципно въпросът за прилагането на нея норма не стои в настоящето производство/. С разпоредбата на чл.172 ДОПК са уредни случаите на спиране и прекъсване на давността. Оглед на фактите по делото в случая са относими разпоредбата на чл.172,ал.1, т.1 ДОПК , според която давността спира когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; и тази на ал.втора,изречение второ, според която давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение; Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната.

Относмите факти , свързани с приложението на въпросните разпоредби , са следните:

1. Обстоятелството, че задължението за заплащане на дължимата такса за водовземане по процесното разрешително следва да бъде изплатена до 31 март на следващата година, т.е. при условията на чл.171,ал.1 ДОПК погасителната давност започва да тече от 01.01. на втората година.

1. За задълженията за такса водовземане за 2014г. - 2017г. има издаден АУПДВ 131 от 12.07.2019г. , който акт е отменен с влязлото в сила съдебно решение на Административен съд Пловдив 1076 от 27.05.2021г. по адм.д. 2237/2020г.

1. Съдебната практика приема, че първото процесуално действие по установяване на задълженията по смисъла на чл.172,ал.1, т.1 ДОПК е съставянето на констативен протокол. В случая е това е протокол ПВ1 226/10.08.2017г.

При така очертаната правна рамка и изложени факти, се следват следните изводи:

Задължението за заплащане на дължимата такса за водовземане за 2014г. е следвало да бъде заплатено до 31.03.2015г. При условията чл.171,ал.1 ДОПК давността за това задължение започва да тече на 01.01.2016г. и изтича на 31.12.2021г. При условията на чл.172,ал.1, т.1 ДОПК давността следва да се приеме, че е спряна със съставянето на констативен протокол ПВ1 226/10.08.2017г. за срок от една година. Издаденият в последствие АУПДВ 131 от 12.07.2019г. акт е отменен с влязлото в сила съдебно решение на Административен съд Пловдив, поради което при условията на чл.172,ал.2, изр.второ ДОПК следва да се приеме, че давността не е прекъсвана със съставянето на констативния протокол и същата е изтекла към 31.12.2021г. , преди издаването на оспорения АУПДВ 112 от 03.11.2022г. на директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район.

В този смисъл следва да бъде прието, че направеното възражение от задълженото лице за изтекла погасителна давност за задължението за такса за водовземане за 2014г. в размер на главница в размер на 7 161,20лв. и лихви за забава в размер на 5 519,79лв. е основателно и приемайки други, административният съд е приложил неправилно материалния закон.

Съгласно чл.160,ал.1 ДОПК когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение.

Предвид на това първоинстанционното съдебно решение следва да бъде допълнено в смисъл, че за определените на В и К ЕООД Пловдив, [ЕИК], с АУПДВ 112 от 03.11.2022г. на директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район /БДИБР/ задължения за такса за водовземане за 2014г. в размер на главница в размер на 7 161,20лв. и лихви за забава в размер на 5 519,79лв. актът не подлежи на принудително изпълнение.

Относно принципната дължимост на таксата за 2014г. , както и за неоснователност на възражението за изтекла давност за 2015г. и останалите периоди, решението на Административен съд Пловдив е правилно и не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса ответната по касационната жалба Басейнова дирекция Източнобеломорски район следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски по делото за двете съдебни инстанции в общ размер на 113,92лв., съставляващи заплатена държавна такса върху погасеното по давност задължение.

Водим от горното и на осн.чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,