Решение № 1359 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 15/2007 г.

Решение № 1359 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 15/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба от П. В. Х. срещу решение № 2025/ 17.10.2006 г. по в.гр.д. № 448/2006 г. на Врачанския окръжен съд. В жалбата са развити подробни доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) Ответникът по касация Е. Г. М. не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като прецени доказателствата по делото във връзка с изложените в жалбата оплаквания, намира: Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото, след като същото е било върнато за ново разглеждане от въззивен съд с решение № 464/16.05.2006 г. по гр.д. № 390/2005 г. на ВКС, II г.о. С него е отменено решението на Врачанския районен съд, постановено на 6.08.2004 г. по гр.д. № 145/2004 г. и е постановено ново по същество на спора, с което е признато за установено по отношение на П. В. Х., че Е. Г. М. не дължи сумата от 7 300 щ.д., представляваща част от присъдената по ч.гр.д. № 1343/2000 г. на Врачанския районен съд главница в размер на 10 000 щ.д., както и законната лихва върху главницата от 10 000 щ.д. за периода от 12.07.2000 г. до 21.12.2001 г. В останалата част, с която предявеният от Е. Г. М. отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) е бил отхвърлен, първоинстанционното решение е оставено в сила. По делото е установено и не е било спорно между страните, че на 18.01.1999 г. между тях е бил сключен договор за заем, по силата на който П. Х.предоставила на Е. М. сумата 10 000 щ.д. за срок от два месеца-до 18.03.1999 г. С този договор страните са договорили и възнаградителна лихва в размер на 25 % от главницата. Тъй като заемателят не върнал парите в уговорения срок, на 11.07.2000 г. Хинова се снабдила с изпълнителен лист срещу него по реда на чл. 237, б. ж" ГПК (отм.) за сумата 10 000 щ.д. главница, законната лихва върху главницата, считано от 12.07.2000 г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски в размер на 410 лв. Твърдението на длъжника М., ищец по отрицателния установителен иск е било, че задължението му по изпълнителния лист е погасено чрез плащане и чрез възлагане на лек автомобил по образуваното изпълнително дело № 359/2000 г. по описа на СИС, както и чрез извършено директно плащане на кредитора по две разписки-от 25.07.2000 г. и от 18.08.2000 г. съответно на сумите 3000 щ.д. и 4 000 щ.д. При повторното разглеждане на делото в съответствие с дадените от ВКС указания по прилагането на материалния закон въззивният съд е назначил съдебно-счетоводна експертиза, която е изчислила задължението на ищеца- заемател по изпълнителното основание-договора за заем, а не по изпълнителния лист, като съобрази извършените от него плащания съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Заключението е изготвено в два варианта-при лихва върху главницата в размер на 25 %, както е уговорена от страните и със законната лихва върху главницата. Въззивният съд е възприел втория вариант от заключението на вещото лице, според който по двете разписки, изплатените суми по изпълнителното дело и възложения на взискателката лек автомобил, ищецът Е е погасил съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД разноските, договорната лихва в размер на 250.16 щ.д., мораторна лихва, законната лихва върху главницата до 21.12.2001 г. и част от главницата в размер на 7 300 щ.д. Приел, че клаузата за лихва от 25 % е нищожна, тъй като тази лихва е неморално висока, защото значително надхвърля законната и противоречи на добрите нрави. Този извод на въззивния съд се споделя от настоящата инстанция. С § 1 от ЗР на ПМС № 72/8.04.1994 г. е отменено разпореждане № 1* на министерския съвет от 1951 г. за определяне на максималния размер на договорните лихви. След този момент няма законово ограничение на максималния размер на лихвата, която страните могат да договарят свободно. Тя се определя по взаимно съгласие между тях при спазване на принципа за добросъвестност, установен в чл. 12 ЗЗД. Няма установен универсален критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на нравствено допустимото. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползуването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. В случая уговорената лихва в размер на 25 % от главницата от 10 000 щ.д., равняваща се на 2 500 щ.д. за два месеца, т.е. по около 42 щ.д. дневно, преценена с оглед размера на заетата сума и сравнително краткия срок на предоставянето й, надхвърля рамките на присъщата й възнаградителна функция и я превръща в средство за неоснователно обогатяване, което я прави несъвместима с добрите нрави. Въззивният съд е изложил подробни мотиви относно задълженията на ответника по изпълнителното основание за главница, лихви, разноски, кои от тях и в какъв размер са погасени, какъв е размера на дължимия остатък. Ако касаторът счита, че въззивното решение е неясно, в какъвто смисъл са изложени подробни съображения в касационната жалба и писмените бележки по делото, то разполага с правната възможност да поиска тълкуването му от съда, който го е постановил. Неяснота не може да бъде отстранена по пътя на обжалването, освен когато решението е неразбираемо до степен волята на съда да не може да се извлече дори и чрез тълкуване, каквато хипотеза в случая не е налице. По тези съображения въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът