Решение № 6787 от 23.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 139/2018 г.

Решение № 6787 от 23.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 139/2018 г., I о., докладчик председателят Фани Найденова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "Л. Д." ЕООД, гр. В., против решение № 2019/13.11.2017 г. по адм. д. № 2422/2017 г. на Административен съд В., с което е отхвърлена жалбата срещу РА № Р03000316008669-091-001/2.05.2017 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-В., потвърден с решение № 225/19.07.2017 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-В., с който са установени на основание чл. 177 ЗДДС задължения общо в размер на 17 726, 23 лв. и лихви - 2 315, 60 лв. за д. п. м. 12.2015 г., д. п. м. 01.2016 г. и д. п. м. 06.2016 г. Изложени са доводи за неправилност на решението, като постановено при допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна и постановяване на друго по същество и присъждане на разноски. В съдебно заседание касаторът е представляван от упълномощен адв. А. Грозева, която е представила списък на разноските и Договор за правна защита и съдействие с договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. Ответникът - директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-В. в представена писмена защита от процесуален представител гр. юрк. А. Петракиева оспорва касационната жалба. Желае решението да бъде оставено в сила като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 131, 25 лв. Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна. Спорът е правен и се свежда до наличието на предпоставките за прилагане на чл. 177 от ЗДДС. Цитираната разпоредба е специална спрямо общите разпоредби на ЗДДС, установяващи задължение на доставчика за заплащане на съответния ДДС. В нея е регламентирана солидарната отговорност на получателя по доставката за дължимия данък, при наличие на изчерпателно изброени условия. Систематичното място на чл. 177 от ЗДДС в гл. ХХV от с. з., определя отговорността за злоупотреби като средство за предотвратяване на данъчните измами. Цели се предотвратяване на загубата на данъчни приходи от неизпълнението на задължението на доставчика да внесе начисления данък върху добавената стойност, чрез натоварване и на други лица със задължението да внесат данъка. Принципът, установен с чл. 177, ал. 6 от ЗДДС е, че отговорността са носи от прекия получател по доставката с невнесения данък, но ако той не бъде събран от него, се носи субсидиарна отговорност от всеки следващ получател по реда на доставките. Фактическият състав, пораждащ отговорността, включва обективни елементи - неизпълнение от доставчика на задължението да внесе начисления данък и упражнено право на приспадане от получателя, и субективен елемент - знание у получателя за това, че данъкът няма да бъде внесен /чл. 177, ал. 2 от ЗДДС/. Доказване на знанието следва да се осъществи по реда на чл. 117 - 120 от ДОПК, т. е чл. 177, ал. 3 от ЗДДС урежда хипотеза на презюмирано познание. При действието на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, процесуалната тежест да установи предпоставките на отговорността за злоупотреби, и в частност презумптивните предпоставки, е за приходната администрация. С оглед разпоредбата на чл. 177 от ЗДДС и предвид събраните в хода на производството доказателства, съдът намира тази доказателствена задача за изпълнена. За сезираните периоди "Л. Д." ЕООД, във връзка с осъществявана от него дейност е ползвал данъчен кредит по фактури, издадени от "Л. К. И." ЕООД. Дължимият от доставчика данък по доставките не е внесен, същият е с установени публични задължения, за които има образувано производство по принудително изпълнение. Безспорно е доказано първото условие по чл. 177, ал. 3, т. 1 - декларираният и дължим ДДС по доставката не е внесен в републиканския бюджет. След като е установено, че данъкът не е ефективно внесен в бюджета от прекия доставчик, спорният момент по делото се отнася до наличието на предвидените условия по чл. 177, ал. 3, т. 2 от ЗДДС. За да бъде приложен институтът на солидарната отговорност, е необходимо ревизиращият орган да докаже, че лицето е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен (чл. 177, ал. 2 от ЗДДС). Действието на законовата презумпция, че регистрираното лице е било длъжно да знае, че дължимият данък няма да бъде внесен, е подчинено на категоричното доказване на кумулативните предпоставки по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС. Принципът на допустимост на солидарната отговорност и съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО е потвърдена с Решение на Съда ЕО по дело С-384/04, където Съдът посочва, че чл. 21, ал. 3 от Шестата директива (отм.), сега чл. 205 от Директива на Съвета 2006/112/ЕО, позволява законодателство, предвиждащо, че данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целия ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. Действително, в Решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03 Съдът подчертава, че отчитането на намерението на друг търговец, различен от данъчно задълженото лице, включено в същата верига на доставка, или възможен измамен характер на друга сделка от веригата, предходна или следваща, би било в противоречие с целите на общата система на ДДС, но в т. 59 и т. 61 в Решението по обединени дела С-439/04 и С-440/04 се уточнява, че преценката относно това дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че със своята покупка е участвало в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС, се извършва от националния съдия въз основа на обективни фактори. Съобразно приетото в Решение по дело С-271/06, при зачитане на принципа на пропорционалността, изискването данъчно задълженото лице да предприеме всяка разумна стъпка, която да осигури него самото, че предприетата от него сделка няма да има за последствие участие в отклонение от данъчно облагане, не противоречи на Общностното право. В обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е направил последователен анализ на фактите, които установяват безспорна свързаност между двете фирми - доставчик и получател. "Л. К. И." ЕООД е създадено от лицето С. Д. Д., която е едноличен собственик и на "Л. Д." ЕООД. Впоследствие, "Л. К. И." ЕООД е прехвърлено на М. Ю. С., който е съдружник, управител и едноличен собственик на 15 дружества с рисков данъчен профил. Сделката е осъществена от Д. Ж. Д. - баща на С. Д. и действащ като неин пълномощник. Счетоводствата на двете дружества - "Л. Д." ЕООД и "Л. К. И." ЕООД са се водили от едно и също лице - Т. С. Г., на един и същ адрес в гр. В., ж. к. "Възраждане", бл. ..., ет. ..., ап. .... Съгласно подадените заявления в НАП за достъп до електронни услуги е посочен един и същ квалифициран електронен подпис/сертификат и на двете дружества с автор Д. Ж. Д.. С. Т. С. Георгиева е дала обяснение, че е контактувала единствено с лицето Д. Ж. Д., като представляващ и двете дружества. Изследвани са всички осъществени документално операции, относно някои от които е назначена в хода на ревизията графологична експертиза и същата установява, че подписите върху тях не са положени от лицето М. С.. Така приетата експертиза напълно опровергава писмените обяснения на Д. Ж. Д. с твърдения, че счетоводната документация на "Л. К. И." ЕООД е предадена на новия собственик М. С.. Така е установено, че документацията между двете дружества се осъществява между счетоводителя Т. С. Г. и Д. Ж. Д., като представляващ и двете дружества "Л. К. И." ЕООД и "Л. Д." ЕООД. По изложените съображения, са налице условията за ангажиране на отговорността на ревизираното лице по чл. 177 от ЗДДС. Атакуваният ревизионен акт се явява законосъобразен и правилно е отхвърлена жалбата срещу него. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. На ответната Дирекция се дължи присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 849 лв. от претендираното в размер на 1131, 25 лв., определено съобразно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК, във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за осъществена защита от процесуален представител на ответната страна с представяне на писмен отговор по касационната жалба, без явяване пред касационната инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, първо отделение