Решение № 14726 от 27.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6860/2020 г.

Решение № 14726 от 27.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6860/2020 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тинка Косева Производството е по чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане, наименовано касационна жалба от А. Кънчева, чрез адв. Ценова за отмяна на влязлото в сила решение № 2691/19.02.2020 г. по адм. дело № 8622/2019 г. на Върховния административен съд, пето отделение, с което е оставено в сила с решение № 3281/15.05.2019 г. по адм. дело № 7059/2018 г. на Административен съд София - град. Като основание за отмяна в искането се сочи чл. 239, т. 1 АПК и наличието на нови писмени доказателства, както и основанието по чл. 239, т. 6 от АПК - решение по дело С - 406/15 на Съда на ЕС, което се твърди, че не е взето предвид от ВАС при постановяване на решението. Ответната страна - изпълнителен директор на НАП, чрез упълномощен процесуален представител в писмено възражение и в съдебно заседание оспорва искането за отмяна като неоснователно и моли да се отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия намира, че искането е процесуално допустимо - подадено срещу влязло в сила съдебно решение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 240, ал. 1 АПК, а разгледано по същество е неоснователно. С решение № 2691 от 19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 8622/2019 г. по описа на Върховен административен съд е оставено в сила решение № 3281 от 15.05.2019 г. по адм. дело № 7059/2018 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата на А. Кънчева срещу заповед № 2470/30.05.2018 г. на изпълнителния директор на НАП за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, поради съкращаване на длъжността. Отмяната на влезли в сила съдебни актове по реда на Глава четиринадесета от АПК е извънреден способ за защита. Той е приложим само при наличие на някое от изчерпателно предвидените отменителни основания в чл. 239, т. 1 - 6 АПК. В случая се твърди наличието на основания по чл. 239, т. 1 и т. 6 АПК. По искането по т. 1 на чл. 239 АПК: Съгласно чл. 239, т. 1 АПК актът подлежи на отмяна, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Новите писмени доказателства следва да са документи, установяващи факти, твърдени по времето на висящността на редовното производство, но останали недоказани поради обективна невъзможност на страната да се снабди с тях, а не поради нейна небрежност или процесуално нарушение на съда. Нови обстоятелства по смисъла на закона са факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значението на юридически или доказателствени факти и които независимо, че са възникнали до приключване на устните състезания, не са включени във фактическия материал по делото, докато то е било висящо. С молбата за отмяна са представени писмени доказателства, които молителката твърди, че са нови и не са могли да й бъдат известни. Представена е молба № 94 -А-160/26.03.2020 г. от молителката до директора на ТД на НАП София, с която е опискала копия от документи, касаещи трудоустрояването й, а именно протокол от 30.01.2018 г. от заседание на Комисия по трудоустрояване при ТД на НАП - София, писмо изх. № 04-14-5/8.02.2018 г. на директора на ТД на НАП до дирекция "Бюро по труда" и утвърден поименен списък на местата за трудоустроени за 2018 г., утвърден от директора на ТД на НАП София. Именно тези доказателства е представила молителката с искането за отмяна, които твърди, че са нови и не са могли да й бъдат известни. Настоящият петчленен състав намира, че представените доказателства не са нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната по смисъла на чл. 239, т. 1 от АПК. Разпоредбата има предвид нови доказателства, които са съществували към момента на постановаване на решението, но не са били известни на страната по обективни причини, т. е въпреки полагането на дължимата грижа за защита на интересите й в хода на съдебното производство. В разглеждания случай писмените доказателства, на които се основава искането - протокол от 30.01.2018 г. от заседание на Комисия по трудоустрояване при ТД на НАП - София, писмо изх. № 04-14-5/8.02.2018 г. на директора на ТД на НАП до дирекция "Бюро по труда" и утвърден поименен списък на местата за трудоустроени за 2018 г., утвърден от директора на ТД на НАП София не са нови доказателства по смисъла на чл. 239, т. 1 от АПК тъй като са съществували по време на редовното инстанционно производство и са могли да бъдат представени по делото, ако искателят е проявил добра грижа, за да са снабди с сях и да ги представи по делото. Доказателство в подкрепа на изложеното е и представената молба № 94 -А - 160/26.03.2020 г., с която молителката е посочила конкретни документи, които е поискала да й бъдат представени в копия, следователно на молителката е било известно съществуването на тези документи по време на инстанционното производство, приключило с решение от 19.02.2020 г., но не са представени, поради неполагане на дължимата грижа. Още повече тази писмени доказателства, касаят трудоустрояването на молителката, който факт няма как да не и е известен, както и обстоятелството, че през 2018 г. същата е заемала длъжност, определена за трудоустроени лица, съгласно представеният поименен списък. Молителката не твърди в искането си и не представя доказателства, че е била налице обективна невъзможност да се снабди с тези доказателства по време на висящността на редовното производство, поради което не е налице хипотезата на чл. 239, т. 1 от АПК за отмяна на решението. Наведените от искателя касационни доводи за материалноправни нарушения не подлежат на разглеждане в извънинстанционното производство по реда на чл. 237 и сл. от АПК и на основанията по чл. 239 АПК. Като основание за отмяна по искането по чл. 239, т. 6 от АПК е посочено дело С - 406/15 на Съда на Европейския съюз, което се твърди, че не е взето предвид от Върховен административен съд при постановяване на решението си. Съгласно цитираната разпоредба, актът подлежи на отмяна, когато с решение на Европейския съд за защита на правата на човека е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В искането не е налице твърдение за постановено решение от Европейския съд за защита на правата на човека в Страсбург, който е компетентния съд за установяване на нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. С посоченото в искането за отмяна решение на СЕС от 09.03.2017 г. по дело С - 406/15, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 12369/2014 г. по описа на ВАС, пето отделение, Съдът на Европейския съюз (СЕС), приема, че "член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания, която е одобрена от името на Европейската общност с Решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26 ноември 2009 година, и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила на държавни служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране, което запитващата юрисдикция трябва да провери. При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ, съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право, което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното производство. В хипотезата, при която член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане. " В кенкретния случай, предвид искането за отмяна на влязло в сила съдебно решение, следва да се посочи, че решението постановено от СЕС не може да се квалифицира като основание за отмяна на влязло в сила решение. Решенията на СЕС не са в изброените основания по АПК и предвид тяхната особеност по тълкуване на общностни разпоредби, както и и обстоятелствата, че този съд не се произнася по фактическите установявания по конкретния казус, не представляват основание по чл. 239, т. 6 АПК. Основанията за отмяна са изчерпателно изброени в АПК и извън тях не е допустимо да се допусне отмяна. В настоящия случай, не е налице визираното в чл. 239, т. 6 АПК основание, което изисква постановено решение на ЕСПЧ при установяване на конкретни нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и то касае конкретно дело, по което България е осъдена. Молителката не твърди, че спрямо нея е постановено такова решение на ЕСПЧ, нито ангажира доказателства в тази връзка, с оглед на което не е налице основанието за отмяна по чл. 239, т. 6 от АПК и искането е неоснователно. С оглед на изложеното настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, Втора колегия, счита, че не са налице и двете посочени в искането за отмяна основания по чл. 239, т. 1 и т. 6 от АПК и затова искането като неоснователно на основание чл. 244, ал. 1, предл. 1 АПК, следва да се отхвърли. На ответника по искането следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита по настоящото производство в размер на 100 лв. По изложените съображения и на основание чл. 244, ал. 1, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия