Решение № 5730 от 2.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1169/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Главна дирекция "Национална полиция"(ГД НП), чрез процесуален представител, срещу решение 22407 от 05.11.2024 г. постановено по адм. дело 5762/2024 г. на Административен съд София-град, с което е отменена негова Заповед 3286з-1685 от 26.04.2024 г., с която е отказано снемане на полицейска регистрация рег. 4386 от 15.03.2012 г. по описа на 07 РУ-СДВР, извършена на Н. С. С. и е върната преписката за ново произнасяне. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи, че заповедта е мотивирана и обоснована, издадена при спазване на материалния закон и процесуалните разпоредби, като са взети предвид разпоредбите на Закон за министерство на вътрешните работи(ЗМВР) и Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016г. Моли да се отмени обжалваното решение и се остави в сила атакуваната заповед. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Ответникът по касационната жалба Н. С. С. чрез адв. Байданова, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски като представя списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира оспореното решение за правилно постановено в съответствие със събраните доказателства, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: За да постанови решението съдът е приел, за установено, че жалбоподателя Н. С. С. е подал заявление вх. 513005-121/ 30.11.2023 г. по описа на СДВР за снемане на полицейската му регистрация, постъпило в ГДНП с писмо рег. 513р-123887 от 11.12.2023 г. Заявлението е повторно, като по предходно заявление вх. 513005-23 от 20.11.2017 г. по описа на СДВР е била издадена Заповед рег. 3286з-844 от 20.02.2018 г. за отказ за снемане на полицейска регистрация 4386/ 15.03.2012 г. по описа на 07 РУ СДВР, поради липса на основание по чл. 68, ал. 6 от ЗМВР. Тази заповед не е била оспорена по съдебен ред. Установено е, че процесната полицейска регистрация е извършена по преписка ЗМ 518/ 2012 по описа на 07 РУ СДВР съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗМВР, заради привличането му като обвиняем за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3 от НК. Жалбоподателят е извършил престъплението през 2012 г., за което е било образувано НОХД 3760/ 2013 г. по описа на СРС, 116-ти състав, приключило с присъда от 15.05.2013 г., с която Н. С. е признат за виновен и на основание чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, пр. 1 от НК вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, вр. чл. 371, т. 2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 373, ал. 2 от НПК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното наказание е отложено за срок от три години. Присъдата е обжалвана и е потвърдена изцяло с Решение 324 от 12.03.2014 г., постановено по ВНОХД 3637/ 2013 г. по описа на СГС, НО, 13-ти въззивен състав. На 20.07.2023 г. Н. С. С. е реабилитиран по чл. 86, ал. 1, т. 1 от НК към дата 13.03.2017 г. При правилно установена фактическа обстановка, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, но в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта му. Съдът е изложил доводи, че в хода на административното производство и пред съда, ответният орган не е изложил аргументи, от които съдът да достигне до извод, че съхранението на данни на жалбоподателя над 10 години след регистрацията и след извършеното деяние, все още е необходимо за целите, за които те са били обработвани при създаването на полицейската регистрация. Не е преценено дали така посочените срокове са подходящи в съответствие с чл. 4, параграф 1, букви в и д от Директивата в светлината на чл. 52, параграф 1 от Хартата за пропорционалност на всяко ограничаване на правата. Не е правена и периодична проверка от администратора дали съхранението на личните данни на лицата с полицейска регистрация все още е необходимо, като не кредитира като относимо към тази необходимост изложеното в заповедта, че С. има издадени АУАН, НП и ЕФ по ЗДвП. Приел е, че обжалваният отказ е основан на разпоредба на националния закон, която като предвижда съхранение на данните от полицейската регистрация на лице, извършило престъпление от общ характер, дори и след реабилитацията му, без да се прави преценка за пропорционалност, чрез подходящи срокове за съхранение или периодични проверки за необходимост от съхранение, не е съобразена с принципите на Директива (ЕС) 2016/ 680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. и поради това е незаконосъобразен. Приел е, че поради това съхранението на личните данни не съответства на принципа за свеждане на данните до минимум, предвиден в чл.4, пар.1, б.в от Директива 2016/680 и е за период по дълъг от необходимия за целите, за които тези данни се обработват, което е в разрез с чл.4, пар.1, б.д от тази Директива. При така изложените доводи е отменил заповедта и е върнал делото като преписка за ново произнасяне. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд е постановил съдебно решение в законен състав, по допустима жалба срещу подлежащ на оспорване административен акт от лице, за което е налице правен интерес от оспорването. Фактическата обстановка е установена правилно от решаващият съд, като са обсъдени наведените доводи и възражения на страните, представените доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и са изведени правилни изводи. Въз основа на горната фактическа обстановка и подробен анализ на приложените по делото доказателства, първоинстанционният съд е направил обосновани и законосъобразни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция, без да е необходимо да се повтарят и към които изводи настоящият състав препраща на осн. чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. В чл. 68, ал. 6 от ЗМВР няма основание за заличаване на лични данни от полицейския регистър в хипотезата на влязла в сила присъда и последвала реабилитация, поради което тези данни се съхраняват в съответния регистър и могат да бъдат обработвани от имащите достъп до тях органи без никакви ограничения във времето. Безспорно е, че съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква б) държавите членки гарантират, че личните данни са събирани за конкретни, изрично указани и легитимни цели и не се обработват по начин, който е несъвместим с тези цели. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. на СЕС е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от същата директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Това разрешение в решението на СЕС е относимо към предмета на спора по настоящото дело. Не е спорно, че в българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспониран чл. 5 "Срокове за съхранение и проверка" от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (26), съгласно който държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. Спазването на тези срокове се гарантира чрез процедурни мерки. Съгласно член 63 от Директива (ЕС) 2016/680 държавите членки приемат и публикуват до 6 май 2018 г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива. Нито в ЗЗЛД, нито в ЗМВР има правило за снемане от полицейска регистрация на осъдено лице при настъпила реабилитация, като не е предвидена процедура за периодични проверки. В случая, директивата не е транспонирана докрай, но правилото на чл. 5 не съдържа безусловно и ясно правило, поради което не е непосредствено приложимо. В хода на административното производство по чл. 68, ал. 6 ЗМВР административният орган дължи проверка за необходимост от съхранение на личните данни в информационните масиви на МВР към момента на подаване на искането. По същество проверката следва да обхване предвидените в чл. 19 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация действия, но трябва да включва и събиране и анализ на информация относно заявителя като субект на данни и да прецени дали спрямо него са налице предвидените в националното законодателство основания в чл. 68,ал.6 т. 1-т. 5 ЗМВР за заличаване на полицейската регистрация, но и на друга информация, свързана с личността на субекта на лични данни във връзка с естеството и тежестта на престъплението, за което е осъдено с влязла в сила присъда, контекста, в който е извършено това престъпление, евентуалната му връзка с други течащи производства, миналото или профила на осъденото лице, риска, който представлява изтеклият период от време, други особени обстоятелства, относими към това лице, вкл. по отношение съществена необходимост от превенция на деяния, опасни за обществото. Целта на проверката е съпоставка на важността на преследваната с полицейската регистрация цел във всеки конкретен случай и спрямо всяко конкретно лице и тежестта на ограничението за упражняване на съответни права, вкл. правото на изтриване/заличаване на съхраняваната за лицето информация (виж т. 67 вр. т. 62 и т. 69 от решението по дело С-118/22 г. на СЕС). Следва да се спазва баланса между обществения интерес, предполагащ правоохранителните органи да разполагат със специфични данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация, и правото на субекта на данни на изтриване на съхраняваните данни, когато това съхранение вече не е необходимо. В настоящия случай, както правилно е приел съда, в оспорения административен акт е извършен формален анализ по отношение личността на жалбоподателя като не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства. Рисковият профил на С. е преценен с оглед извършеното от него престъпление и последвалите нарушения на ЗДвП, като органът е приел, че съхраняването на неговите данни е с оглед противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. Следва да бъде посочено установеното с решение на Съда на Европейския съюз по дело C 205/21, че не е допустима национална уредба, която предвижда системно събиране за целите на регистрацията им, на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, без да предвижда задължение за компетентния орган да провери и докаже, от една страна, че събирането на тези данни е абсолютно необходимо за постигането на конкретните преследвани цели и от друга страна, че тези цели не могат да бъдат постигнати чрез мерки, които засягат в по-малка степен правата и свободите на съответното лице. Липсва анализ и оценка, както и извършване на проверка от органа, дали съхранението на данните все още е необходимо за целите, за които те са били обработвани и до каква степен са относими към тези цели контролът и изпълнението на задълженията по спазване на правилата за движение. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи или е налице основание полицейската регистрация на лицето да бъде снета. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимост, трябва да са обективирани в крайният акт, с който завършва производството по чл. 68, ал. 6 ЗМВР - заповедта по чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация. С оглед изложеното и при липсата на пороците сочени като касационни основания, решението като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, като му се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., доказани по основание и размер и платими от ГД Национални полиция - МВР. Възражението за прекомерност е неоснователно, като бланкетно, немотивирано и несъобразено с фактическата и правна сложност на делото. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,