Решение № 6945 от 26.6.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Станчев (след промяна в личната карта записан като Р. Димитров), изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място] против Решение 929 от 23.05.2022 г., постановено по адм. д. 1165/2020 г. по описа на Административен съд - Пловдив. С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявеният от Р. Станчев против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД ИН ) иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, претърпени в резултат от незаконосъобразни действия, извършени спрямо него от служители на ГД ИН , в периода от 30.11.2017 г. до предявяване на иска, които незаконосъобразните действия се изразяват в невярно и неправилно отразяване и поддържане в информационната система на дирекцията на причините за незавръщането на Станчев на 30.11.2017 г. в Затвора [населено място] и обявяването му за издирване, както и че в периода от 01.12.2017 г. до 06.12.2017 г. същият е продължавал да бъде в отклонение и е издирван, тъй като е бил с неизвестно местонахождение и се е укривал и осъдил ищеца да заплати на Административен съд - Пловдив разноски в размер на 50 лева. Касационният жалбоподател поддържа, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция са необосновани, тъй като съдът взема под внимание единствено изготвената телеграма 3932/30.11.2017 г. от администрацията на Затвора [населено място], без да коментира верността на информацията в нея. Счита, че не е обсъдено и обстоятелството, че ищецът не е уведомен кога и как следва да се завърне в затвора, както и за последствията от неявяването му. Обосновава извода, че са налице предпоставките от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и искът се явява основателен и доказан. Иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковата претенция се уважи изцяло или алтернативно делото се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В съдебно заседание пред настоящия съд, касационният жалбоподател се явява лично и с адв. Павлов, служебно назначен защитник, като поддържат касационната жалба. Ответната страна - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", чрез процесуален представител юрк. Василева, оспорва касационната жалба и излага съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи за недоказаност на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по предявен от Р. Станчев / сега Димитров/ против ГД ИН иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., претърпени в резултат на незаконосъобразни действия, извършени спрямо него от служители на ГДИН, в периода от 30.11.2017 г. до подаване на исковата молба. Твърди се, че незаконосъобразните действия се изразяват в невярно и неправилно отразяване и поддържане в информационната система на дирекцията на причините за незавръщането му на 30.11.2017 г. в затвора [населено място] и обявяването му за издирване, както и че в периода от 01.12.2017 г. до 06.12.2017 г. същият е продължавал да бъде в отклонение и е издирван, тъй като е бил с неизвестно местонахождение и се е укривал. Съдът е установил, че с Постановление от 28.11.2017 г. на Окръжна прокуратура - Плевен, на Р. Станчев е отказано прекъсване на наложеното наказание - лишаване от свобода след процесната дата - 30.11.2017 г. и ищецът е бил уведомен, за необходимостта на 30.11.2017 г. да се завърне на територията на Затвора [населено място]. Информиран е, че в противен случай ще бъде обявен за общодържавно издирване, като конкретно ще бъде преценено здравословното му състояние по отношение задържането и транспортирането в Затвора [населено място]. На 30.11.2017 г. Р. Станчев е бил приет в Клиника по кардиология към Университетска болница Александровска и от представената епикриза е установено, че е бил в задоволително общо състояние, контактен, извършено му е инвазивно изследване ([изследване]), което е показало [заличен текст], налагащи болнично наблюдение и лечение, за което се превежда в болницата на [затвор] затвор. Поради невръщане на ищеца от прекъсване на наказанието, от администрацията на затвора [населено място] е издадена телеграма 3932/30.11.2017 г., с която последния е обявен за издирване. Констатирал е, че между страните не е спорно обстоятелството, че в информационната система за изтърпяване на наказанията е отразено, че Станчев е обявен с телеграма за издирване и че е бил в отклонение от 30.11.2017 г. до 06.12.2017 г. като е посочено: "незавърнал се от прекъсване". По искане на страните съдът е разпитал и двама свидетели - М. Станчева - съпруга на ищеца и А. Спасов, който към 30.11.2017 г. е заемал длъжността заместник - началник Режимна и надзорно-охранителна дейност в Затвора [населено място]. М. Станчева посочила, че съпругът й не е нарушил прекъсването своеволно, не е избягал и не се е укрил, като за състоянието и местонахождението му са информирани всички ангажирани със случая и не е имало причина да се обявява за издирване, както и да остане на издирване за периода от 01.12.2017 г. до 06.12.2017 г. Свидетелят А. Спасов заявил, че изпращането на телеграмата е продиктувано от вътрешните правила и указания на ГД ИН , на чието подчинение са затворите и че за служителите на ГД ИН е без значение дали има основание за издирване, те са длъжни да я съставят с такъв текст, когато лицето не се е завърнало след прекъсване. От представената по делото прокурорска преписка 2913/19 г. по описа на Окръжна прокуратура - Пловдив, образувана по молба с вх. 2913/2019 от 09.04.2019 г. на съпругата на ищеца за прилагане на чл. 447, ал. 3 от НПК е установено, че макар Р. Станчев двукратно да е обявяван за издирване, в която насока е направен извод и за злоупотреба с исканията му във връзка със здравословното състояние, в заключение инспекторът не е възразил по хуманни причини отново да се прекъсне изпълнението на наказанието, но при условие, че процедурите и лечението могат да се провеждат на територията на град Пловдив, с оглед възможността ищецът да бъде охраняван, без да се прекъсва наказанието. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна страна е счел иска за допустим, а по същество за неоснователен. Посочил е, че в случая не се установяват елементите на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: незаконосъобразни действия от страна на служителите на ГДИН. Съдът анализирайки разпоредбите на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и разпоредбата на чл. 447, т. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс е приел, че не е налице безусловно задължение за ГД ИН и началника на затвора, вменено с нормативен акт, да предлагат прекъсване на наказание при влошено здравословно състояние. Предвиденото такова правомощие е в зависимост от конкретните обстоятелства за всеки осъден и следва да е установена необходимост и възможност за провеждане на медицинско лечение, което не може да се изпълнява в болничното заведение към затвора или други медицински причини, които да налагат прекъсване. Изложил е съображения, че администрацията на Затвора [населено място], като част от структурния състав на ГД ИН , на 30.11.2017 г. е изпълнила служебните си задължения, като в изпълнение на Заповед Л-2271/3/08.08.2016 г. на ГД ИН и Заповед РД-04-177/22.12.2014 г. на Окръжна прокуратура Плевен /приложени по делото/ е изготвила телеграма 3932/30.11.2017 г., с която ищецът е обявен за издирване, като действията са извършени в съответствие със закона и вътрешноведомствените актове в ГД ИН , регламентиращи задълженията на началниците на затворите. Направил е извод, че спрямо Р. Станчев е извършвано необходимото медицинско обслужване, като същият е настаняван в специализирани болнични заведения, съобразно заболяванията му, и е осигурявано предписаното му лечение и по делото не е установено, че прекъсване изтърпяване на наказанието от 01.12.2017 г. до 06.12.2017 г. е било задължително и необходимо, с цел запазване здравето на осъдения. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността в нейните съставни елементи, така както са посочени в чл. 1 от ЗОДОВ не се презюмира от закона. В тежест на ищеца е да установи, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки за реализирането й незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред или незаконосъобразно действие/бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. В случая първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства и доводи като правилно е приел, че не се установяват елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Действието или бездействието, са незаконни, когато противоречат на закона или на друг нормативен акт или когато не са предвидени в него, т.е. при липса на законово основание. Под действия и бездействия, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по ТД 3/2004 година на ОСГК, се разбират фактически действия и бездействия, които административният орган или длъжностните лица са длъжни да извършат по силата на нормативен акт. Целта на закона е да се обхване цялата административна дейност, всички действия и бездействия, които са извършени в нарушения на правилата за упражняване на административна дейност. По смисъла на този закон незаконосъобразни са и онези "неоснователни" действия по чл. 250 от АПК, които са осъществени без да се основават на административен акт или закон, както и "неоснователни" бездействия по чл. 256 от АПК, т.е. неизвършване на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Разликата на действията и бездействията с административните актовете е, че при действията и бездействията липсва изявление на воля, изискваща подчинение. Тук въздействието върху правата и законните интереси е пряко, а не опосредено от подчиняване на властническо предписание от държавен или общински административен орган. В конкретния случай не може да бъде ангажирана безвиновната отговорност на Държавата, тъй като не е налице незаконосъобразно действие на административен орган, извършено от длъжностно лице, при осъществяване на административна дейност. Самото действие по изготвяне на телеграма от служителите на Затвора гр. Белене, с която уведомяват ГД ИН , че лишеният от свобода Р. Станчев не се е завърнал от прекъсване на наказанието, не представлява незаконосъобразно действие, както правилно е приел съдът от първата инстанция. С изтичане срока на прекъсването, ищецът е бил задължен да се върне в Затвора [населено място] за продължаване на изтърпяване на наказанието. При неизпълнение от негова страна на това задължение и изричен отказ на ОП - Плевен да продължи прекъсването, за служителите на Затвора [населено място] е било налице задължение съгласно чл. 325 от ППЗИНЗС незабавно да уведомят главния директор на ГД ИН за възникналата ситуация и да вземат мерки - в случая да го обявят за издирване, като уведомят органите по чл. 326, ал. 2 от ППЗИНЗС. Ето защо обосновано съдът е приел, че изпращането на телеграма не представлява незаконосъобразно действие по смисъла на специалния закон ЗОДОВ. Несъгласието на страната с мотивите на съда не е въведено от законодателя като касационно основание. Ето защо настоящият състав счита, че обосновано първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е доказал наличието на елемент от фактическия състав за реализиране на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразни действия на ответника или негово длъжностно лице, при осъществяване на административна дейност. При установено отсъствието на една от кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, искът е неоснователен и това е достатъчно основание за отхвърлянето му, което изключва и необходимостта от обсъждане на останалите предпоставки за реализиране на отговорността по реда на специалния закон. По изложените съображения атакуваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, следва да бъде уважено искането на процесуалния представител на ответната страна Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, които настоящата инстанция определя в размер на 100 лв., съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,