Решение № 132 от 18.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2018 г.

Решение № 132 от 18.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Филип Владимиров Производство по чл. 290 ГПК. С. Г. П. е подала касационна жалба срещу решение № 566 от 28.03.2018 г. по гр. д. № 129/2018 г. на Окръжен съд - Варна. Ответниците по касация Б. И. В. и И. С. В. не са подали отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе съобрази следното. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 160/18.06.2015 г. по гр. д. № 616/2014 г. на Районен съд - Провадия, с което е уважен предявеният от касаторката против Б. И. В. и И. С. В. иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и е прието за установено, че договорът за покупко–продажба на недвижим имот от 2.02.2012 г., извършен между наследодателя на първата Г. И. И., чрез пълномощник Б. И. В. – за продавача и Б. И. В. – купувач, обективиран в нотариален акт № 62/2012 г. на нотариус З. А., е нищожен, като сключен без представителна власт за продавача, както и искът по чл. 108 ЗС с признаване на ищцата за собственик на недвижимия имот в [населено място] – дворно място, съставляващо УПИ... -2097 в кв.... по плана на града, цялото с площ от 785 кв. м. и при граници: улица, имоти... -2096,...,... -2111 и... 2098, ведно с построените в мястото жилищна сграда със застроена площ от 67 кв. м., гараж с площ от 21 кв. м. и лятна кухня с площ от 20 кв. м. и ответниците В. са осъдени да предадат на ищцата владението на описания имот, като вместо това е постановено друго, с което исковете са отхвърлени. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че с исковата молба са изложени фактически твърдения и е заявено искане: 1 за прогласяване нищожност, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД, на пълномощно рег. № 315 – относно удостоверения подпис на упълномощителя Г. И. И. и рег. № 316 – относно удостовереното съдържание на документа, с дата 30.01.2012 г. на В. Ч. – помощник нотариус при нотариус З. А. – рег. № 333 на НК, поради липса на воля; 2 за прогласяване нищожност, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, на договора за покупко – продажба, оформен в нотариален акт № 62/2012 г. на нотариус З. А. като привиден, прикриващ действителен алеаторен договор, както и 3 за разваляне по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, на действителния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, поради неизпълнение. Мотивирал е съображения, че тези искове – първите два главни, а третият – обусловен от втория, е следвало да бъдат разгледани преди иска за недействителност на процесната продажбена сделка, като сключена от лице без представителна власт – по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, който с оглед систематическото му място в Глава "Недействителност на договорите" в ЗЗД, е евентуален спрямо иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Поради липсата на произнасяне в обжалваното първоинстанционно решение по главните искове, както и на допълване на същото по чл. 250 ГПК въззивната инстанция е приела, че дължи произнасяне в предметните предели по чл. 269 ГПК, поради което по допустимостта на първоинстанционното решение проверката й е ограничена само до обжалваната му част. Затова е обосновала извод, че така предявените главни искове остават извън обхвата на въззивното производство. По разгледаните искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС е установено, че процесният договор за покупко – продажба не е недействителен, като сключен за продавача от лице без представителна власт, тъй като пълномощникът е бил надлежно упълномощен, което е в съответствие с разясненията, дадени с ТР № 5/2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че не съществува спор по делото, че единственият притежаван от упълномощителя Г. И. недвижим имот в [населено място] е този, възложен му в дял по гр. дело № 262/1999 г. на РС – Провадия и отчужден с процесната продажбена сделка. Развити са доводи, че макар да е установено несъответствие в описанието на номера и площта на имота по пълномощното и по атакувания договор за покупко – продажба, е налице идентичност на граници като основен индивидуализиращ признак, а в обективиращият сделката нотариален акт имотът е описан в съответствие с актуалните му индивидуализиращи белези към датата на извършването й. Мотивирано е разбиране, че макар в текста на пълномощното да не е посочен и построеният в имота гараж, като обект на разпореждане, доколкото не е установено друго той също попада в предметния обхват на упълномощителната сделка, по силата на приращението по чл. 92 ЗС. Прието е, че липсват по делото данни за момента на изграждането на гаража, за собствеността му и режима на придобиване – т. е. придобит ли е от родителите на ищцата в режим на СИО и има ли тя права върху него по реда на наследяването. По тези съждения е направен решаващия извод, че при разпореждането и с гаража в дворното място, пълномощникът на продавача не е превишил дадената му представителна власт с последица недействителност на продажбената сделка на това основание. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението на окръжния съд, поради нарушение на материалния закон, тъй като процесното пълномощно не е учредило валидна представителна власт за ответника В. да се разпорежда именно с отчуждения посредством атакувания договор имот – индивидуализиран с други, различни номер и площ в упълномощителната сделка. Твърди се, че в противоречие със закона е прието от въззивния съд, че в предметният обхват на упълномощителната сделка е включено овластяване за разпореждане и с построеният в урегулирания поземлен имот на прехвърлителя гараж, който има характеристика на приращение, а не на самостоятелен обект на собственост. Поддържа се, че въззивното решение е необосновано по отношение на приетото от решаващия състав относно липсата на доказателства за момента на изграждане на въпросния гараж, за собствеността върху него и за придобити от ищцата права на наследяване на майка й. Излагат се оплаквания, че обжалваният съдебен акт е постановен и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото въззивната инстанция е отменила първоинстанционното решение и е постановила друго за отхвърляне на исковете по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС, без обаче да се произнесе по заявените в условията на евентуалност останали искови претенции, макар да е приела, че същите са предявени като главни. Иска се обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално – отмяна на решението и вместо него постановяване на друго, с което се уважат предявените искове, ведно със сторените от страната разноски за всички инстанции. С определение № 221 от 26.03.2019 г. на настоящия състав на ВКС въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за поредността на произнасяне на съда при предявени евентуално съединени искове за недействителност на сделка. По поставения въпрос е налице произнасяне от ВКС и формирана практика с Решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., І т. о., Решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. IV г. о., Решение № 106 от 1.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г., IV г. о., Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о. Даденото правно разрешение е, че исковете за недействителност на сделка, претендирана на повече от едно основание, независимо от поредността и съотношението, които е посочил ищецът, се считат предявени в условията на евентуалност - ако сделката е нищожна на едно основание, то последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно. Съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока - от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) и ако отхвърли този иск да премине към следващите по-леки пороци (липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и пр.), а когато уважи иска на едно от основанията, разгледани според естеството на порока не дължи произнасяне по останалите, предявени при условията на евентуалност искове. Предявените при условията на евентуално съединяване искове за недействителност на договор следва да се разгледат по същество и то в посочената по-горе поредност, тъй като тя е обусловена от тежестта на порока, от който се твърди да страда атакуваната сделка, а не от начина на подреждане на претенциите в исковата молба. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на обезсилване като недопустимо. При дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, въззивното решение се явява недопустимо и следва да се обезсили. В конкретния случай по установителните искове за недействителност на атакувания договор за покупко – продажба окръжният съд е разгледал единствено този по чл. 42, ал. 2 ЗЗД - за установяване недействителност на сделката, като сключена от лице без представителна власт, макар сам да е приел, че предметът на спора не се изчерпва с тази претенция и заявеното основание, на което тя почива, е в условията на евентуалност спрямо това по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД – поради привидност на продажбата, като прикриваща действителен алеаторен договор. Горното произнасяне на въззивния съд е въпреки констатацията, че е предявен и иск за нищожност на едностранната правна сделка по упълномощаване на ответника В. с посоченото пълномощно, поради липса на воля у упълномощителя, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД, чийто релевиран порок е по-тежък от този по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Налага се, че обжалваното въззивно решение е постановено по искова претенция, по която съдът не може да се произнася, защото вътрешнопроцесуалното условие, под което тя е била предявена не се е сбъднало. Произнасяното по иск, по който съдът не е имал правото и задължението да даде исканата защита, е процесуално недопустимо. Такова е обжалваното въззивно решение, както и решението на първостепенния съд, доколкото и при него произнасянето по заявените от ищцата основания за нищожност е в поредност, която не отчита тежестта на порока, обусловил съответната претенция. В разглеждания случай не са налице предпоставките на чл. 295 ГПК, тъй като второто решение на въззивната инстанция не е могло да бъде постановено по изложените по-горе съображения, за да възникне валидно задължение на ВКС при отмяната му да реши спора по същество. Ето защо, след обезсилване на въззивното решение и на първоинстанционното решение, предвид тежестта на порока на съдебния акт делото ще следва да се върне на първостепенния съд за произнасяне по установителните искове за недействителност на договора за покупко – продажба, съобразно тежестта на порока, който се твърди да засяга сделката, от по-тежкия към по–лекия (при отхвърляне на предходната претенция), до изчерпване на заявените основания, а така също и по обусловените искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС. За пълнота на изложението ще следва да се посочи, че гаражът по своето предназначение е самостоятелен обект на правото на собственост. Той съставлява постройка на допълващото застрояване – арг. чл. 42, ал. 2 ЗУТ и няма правната характеристика на приращение по смисъла на чл. 92 ЗС. Още повече, по делото се установява, че е изграден в съответствие с одобрени строителни книжа (л. 71 и 72 от кориците на гр. д. № 616/2014 г. по описа на Районен съд – Провадия), противно на приетото от въззивния съд, поради което не може да се приеме, че построеното има характер на приращение към терена и попада в обхвата на овластяване с упълномощителната сделка (макар и гаражът да не е изрично посочен като обект на учредени представителни права), а процесният договор не е недействителен, на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, в частта досежно разпореждането с построения в урегулирания поземлен имот гараж. При новото разглеждане на делото съдилищата следва да се произнесат по претенцията на страните за разноски по водене на делото. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение