Решение № 7306 от 16.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4444/2021 г.

Решение № 7306 от 16.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4444/2021 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на управителя на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) срещу Решение № 201/08.03.2021 г., постановено по адм. дело № 536/2020 г. по описа на Административен съд – София област, с което е отменено решение, обективирано в Писмо изх. № Е126-01-295/24.03.2020 г. на управителя на НЗОК за прекратяване на производството по разглеждане на Заявление с № Е126-01-295/02.11.2017 г. (Заявление с № Е126-01-295/24.03.2020 г.), подадено от И. П., като преписката е върната за ново произнасяне от административния орган, съобразно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона дадени в съдебното решение, в едномесечен срок от влизане в сила на постановения съдебен акт. Релевираните в касационната жалба възражения досежно неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и пр. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата. Ответникът – И. П., чрез процесуален представител адв. Г. Д. от САК, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което се иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение, обективирано в Писмо изх. № Е126-01-295/24.03.2020 г. на управителя на НЗОК за прекратяване на производството по Заявление с № Е126-01-295/02.11.2017 г., подадено от И. П., на основание чл. 11, ал. 2 от Наредба № 5/21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. Във връзка с горното, в мотивите на писмото е посочено, че по заявление за възстановяване на извършени разходи по реда на чл. 25, б. "б", пар. 5-9 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване към ЦУ на НЗОК, с вх. №Е126-01-295/02.11.2017 г. и на основание чл. 7, ал. 7 от Наредба № 5/21.03.2014 г. е установена непълнота на приложените от заявителя документи. На основание чл. 11, ал. 1 от Наредба № 5/21.03.2014 г. с писмо изх. №Е126-01-295/19-04-2018 г. е изискано да се представят липсващите документи и с писмо вх. №Е126-01-295/19.07.2018 г. е посочено, че са приложени документи, които не отговарят на изискванията. За изясняване на делото от фактическа страна, първоинстанционният съд назначава съдебно – счетоводна експертиза, заключението по която е изготвено от дипломиран финансист – икономист. В констативно – съобразителната част на експертното заключение е извършен анализ и са посочени представените разходно - оправдателни документи от заявителя (фактура № 51602223657 от 31.12.2016 г. с общи разходи за пациента в размер на 145, 54 евро като с квитанция № 390905 от 1.12.2016 г. е заплатена сумата от 75 евро; фактура № 5160205521 от 30.11.2016 г. за сумата от 1924, 85 евро и заплатен аванс в размер на 880 евро с квитанция № 393316 от 13.12.2016 г.; фактура № 5160208310 от 30.11.2016 г. за сумата от 284, 84 евро с платен аванс от 50 евро с квитанция № 390510 от 29.11.2016 г.; фактура № 5160208310 от 31.12.2016 г. за сумата от 145, 54 евро с платен аванс от 30 евро и с квитанция № 393754 от 14.12.2016 г.; квитанция от 29.11.2017 г. за сумата от 50 евро, оригинал, заверено копие и превод на български; талон за клиента от 14.12.2016 г. за сумата от 30 евро, ксерокопие /стр. 18 и стр. 19/, касов бон от 11.01.2017 г. за 30 евро, оригинал, заверено копие и превод; Квитанция от 30.11.2017 г. за сумата от 880 евро, заверено копие с превод на български език). Първоинстанционният съд отменя оспорения акт като приема, че същият е издаден при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, като в разрез с разпоредбата на чл. 35 АПК от органа не са изяснени фактите и обстоятелствата и не са обсъдени всички представени доказателства и наведени възражения от жалбоподателя. Обоснован е извод относно неправилно приложение на нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 5/21.03.2014 г., съгласно която заявителят следва да представи оригинали на платежните документи. Първоинстанционният съд излага мотиви, че в разпоредбата не е направено разграничение между издадени фактури, квитанции за извършено плащане или фискален бон, каквито оригинали на документи са представени от заявителя в настоящото производство. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд – София област, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. В съответствие с чл. 195 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), във вр. чл. 144 АПК е назначена, необходимата поради нуждата от специални знания, за изясняване на възникнали по делото съществени за изхода му въпроси съдебно – счетоводна експертиза. Заключението на вещото лице е подложено на преценка заедно с останалите доказателства по делото, съобразно изискването на чл. 12 от Гражданския процесуален кодекс, във връзка с чл. 144 АПК. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства и експертно заключение, при спазване на съдопроизводственото правило по чл. 202 от ГПК във вр. чл. 144 АПК, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. С Наредба № 5/21.03.2014 г. се транспонира Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, която въвежда като основен принцип в съображение 34, че държавите-членки по осигуряване следва да предоставят на пациентите правото да получат в друга държава-членка най-малко същите обезщетения като предвидените в законодателството на държавата-членка по осигуряване. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд правилно намира, че административният орган е ограничил съществено правото на защита на лицето заявител, като е отказал формално възстановяването на разходите за проведено лечение в чужбина. В подкрепа на горното, съдът се е позовавал и на чл. 9, § 4 от Директива 2011/24/ЕС, който въвежда изискването държавите-членки да гарантират, че индивидуалните решения по отношение на ползването на трансгранично здравно обслужване и възстановяването на разходите за здравно обслужване, направени на територията на друга държава - членка, са надлежно обосновани и подлежат на преразглеждане във всеки отделен случай и могат да бъдат оспорвани по съдебен ред. Предвид обстоятелството, че Заявлението за възстановяване на извършени разходи е по реда на чл. 25 (б) параграф 5 - 9, чл. 26 (б), параграф 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 987/2009, който регламентира правото на възстановяване на заплатените разходи за необходима медицинска помощ при престой в държава – членка, различна от компетентната държава, в конкретната хипотеза приложение намира и Решение на Съда (четвърти състав) от 23 септември 2020 година по дело C-777/18 (WO срещу Vas Megyei Kormбnyhivatal), в което се изследва въпроса относно предметния обхват на понятието "лечение по график" по смисъла на член 20 от Регламент № 883/2004 във връзка с член 26 от Регламент № 987/2009, като се отбелязва, че макар посоченото понятие да не присъства буквално в първата от тези разпоредби, от втората от тях, която изрично е озаглавена "Лечение по график", разглеждана във връзка със съображение 16 от Регламент № 987/2009, следва, че това понятие обхваща здравното обслужване, което осигурено лице получава в различна държава членка от тази, в която е осигурено или пребивава, и което се изразява в обезщетения в натура, посочени в член 20, параграф 1 от Регламент № 883/2004, към който член 26 от Регламент № 987/2009 впрочем изрично препраща. Трябва да се направи уточнението, че "лечението по график" по смисъла на тези разпоредби се различава от това по член 19 от Регламент № 883/2004 и по член 25 от Регламент № 987/2009, което представлява непредвидено лечение, предоставено на осигуреното лице в държавата-членка, до която се е придвижило, например с цел туризъм или обучение, и което се оказва необходимо от медицинска гледна точка, за да не бъде лицето принудено да се завърне в компетентната държава членка преди края на предвидената продължителност на престоя му с цел получаване в нея на необходимото лечение (вж. по аналогия решение от 15 юни 2010 г., Комисия/Испания, C-211/08, EU: C: 2010: 340, т. 59—61). В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол, обхващащ преценка досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание, обосновали незаконосъобразност на отменено решението, обективирано в Писмо изх. № Е126-01-295/24.07.2020 г. на управителя на НЗОК. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, своевременно направеното искане за присъждане на съдебни разноски от ответника по касация е основателно. Същите следва да бъдат определени, в съответствие с представения договор за правна защита и съдействие, като от бюджета на органа – издател на отменения акт, в полза на ответника И. П. следва да се изплати сумата от 300 лева (триста лева) – възнаграждение за един адвокат. Водим от горното и на основание чл. чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,