Решение № 8242 от 6.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12333/2014 г.

Решение № 8242 от 6.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12333/2014 г., II о., докладчик съдията Джузепе Роджери Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от Богомил Георгиев Славов, от гр. София, чрез процесуалния му представител, против Решение № 2943/7.05.2014 г. по адм. дело № 11278/2013 г. на Административен съд - София град, с искане за отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът - директорът на Дирекция "Общински строителен контрол" - София, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София-град е отхвърлил като неоснователна жалбата на Богомил Георгиев Славов против Заповед № РД-30-342/4.10.2013 г. на директора на Дирекция "Общински строителен контрол". Със заповедта е разпоредено премахване на незаконен строеж: "Едноетажна масивна постройка", находящ се в строително петно № 10, кв. 14, представляващо 1/13 ид. ч. от 11615 кв. м, II индивидуален вилен комплекс, м. "в. з. Мало Бучино", с адрес: гр. София, в. з. "Мало Бучино", ул. "Рила" № 22, с извършител Богомил Георгиев Славов, поради отсъствие на строителни книжа. За да отхвърли жалбата на Славов, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на формата и на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалния закон. При подробен анализ на доказателствата и изясненост на фактите, съдът е приел, че процесният строеж е извършен без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, поради което е незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Установил е, че строежът е изграден през 2000 г. и е недопустим по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, както и по действащите разпоредби съгласно този закон, от което е направил извод, че спрямо него разпоредбите на § 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 (визиращи търпимите строежи) и на § 127, ал. 2 и сл. (относими към строежите, подлежащи на узаконяване) от ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.) са неприложими. Решението е правилно. При правилно установена фактическа обстановка съдът е приложил правилно материалния закон. Съгласно описанието на строежа по съставения констативен акт, потвърдено и от заключението на съдебно-техническата експертиза, законосъобразно е прието, че обектът, предмет на оспорената заповед, представлява "строеж" по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, от пета категория, за извършването на който са необходими строителни книжа - одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж (РС), каквито не са представени. При липсата им строежът правилно е определен като незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Правилни са изводите на съда за компетентност на органа, издал обжалваната заповед, за спазване на формата и на административнопроизводствените правила при издаването й, както за съответствието й с материалния закон. Правилно съдът е приел, че неизследването на въпроса за търпимостта на строежа от страна на административния орган представлява нарушение на административнопроизводствените правила, но то не е съществено и не е основание за отмяна. Не всяко нарушение на административнопроизводствените правила е основание за отмяна на административния акт по чл. 146, т. 3 АПК, а само същественото нарушение. Съществено е онова нарушение, което, ако не бе допуснато, крайният резултат от административното производство би бил различен, а административният орган би постановил друг административен акт. В случая необсъждането на въпроса за търпимостта на строежа не е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като по отношение на строежа не са налице предпоставките, за да се приеме същият за търпим. С оглед годината на извършването на строежа - 2000 г., приложение в случая би могла да намери единствено разпоредбата на § 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ, но, както правилно е приел първоинстанционният съд, строежът не е бил деклариран пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на ЗУТ, т.е. до 30.09.2001 г., за да се счита строежът за неподлежащ на премахване. Не е налице и другата предпоставка за търпимост - както по реда на цитираната разпоредба, така и по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, а именно строежът да е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, или по сега действащите. Строежът не отговаря както на строителните правила и нормативи, действали по време на изграждането му (2000 г.), така и на тези, действащи в момента (по ЗУТ) - не са спазени законоустановените отстояния от съществуващата в строителното петно вилна сграда, представляваща основно застрояване, и строежът не съответства на изискванията за изграждане на жилища, а се използва именно за живеене. Относно разпоредбите на § 127, ал. 2 и следващите от ПЗР на ЗИДЗУТ правилно съдът е приел, че са неприложими в конкретния случай, тъй като предвиждат узаконяване на извършените в периода 31.03.2001 г. - 26.07.2003 г. строежи, които са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по сега действащите разпоредби. В случая строежът е извършен през 2000 г. и е установено, че е недопустим по действалите по време на осъществяването му правила и нормативи, както и на сега действащите. Следователно, правилни са изводите на съда, че не е налице "търпим" или "узаконим" строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ, § 127, ал. 1 или ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), което би възпрепятствало премахването му, тъй като не са налице предпоставките за приложение на тези разпоредби. Ето защо, като е приел, че оспорената заповед е законосъобразен административен акт, обективиращ премахването на незаконен строеж, извършен от жалбоподателя, съдът е приложил правилно закона. Неоснователно е оплакването на касатора, че търпимостта не е изследвана в административното производство. Съобразно изложеното по-горе, съдът е изложил мотиви по това обстоятелство, като пропускът на органа да направи това не е съществено процесуално нарушение предвид мотивите по този въпрос на решаващия съд. По изложените съображения касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, второ отделение,