Решение № 3697 от 22.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 641/2021 г.

Решение № 3697 от 22.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 641/2021 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР)- гр. Кърджали, подадена чрез упълномощен юрисконсулт М. П., против решение № 243 от 2.12.2020 г. на Административен съд - Кърджали, постановено по административно дело № 293/2020 година. С касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че отменената заповед е законосъобразна, тъй като е издадена в съответствие с материалните предпоставки за отнемане правото на пребиваване на Ю. Х.. Изразява становище, че чуждият гражданин живее със семейството си извън Република България, поради което наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Сочи, че при извършената проверка е установено, че за да получи право на продължително пребиваване жалбоподателката е декларирала неверни данни – заявила е адрес, на който не е пребивавала нито веднъж, поради което са били налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. По изложените съображения моли съдебното решение да се отмени, а жалбата срещу заповедта, с която е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, да се отхвърли като неоснователна. Ответникът - Ю. Х., гражданка на Република Турция, в писмен отговор чрез. адв. Ч., оспорва касационната жалба като неоснователна и счита, че решението на съда следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски в касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, тъй като съдът е приел правилно, че процесният административен акт е издаден в противоречие с материалния закон и го е отменил. Според участващия по делото прокурор, към настоящия казус е относимо изискването за представяне на доказателства за осигурено жилище по чл. 34, ал. 1, т. 3 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/, което е изпълнено от чужденката с представянето на нотариално заверен договор с дата 11.09.2018 г. Счита, че липсва изискване адресът на пребиваване да бъде идентичен с този на жилището, което кандидатът е декларирал по чл. 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ. Намира, че посоченото от административния орган основание - деклариране на адрес, на който чужденецът не е пребивавал при извършените му проверки, не е причина за отнемане правото на пребиваване на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 243 от 2.12.2020 г. съдът е отменил по жалба на Ю. Х., гражданка на Република Турция, заповед № 292 з-1804/2.09.2020 г., издадена от директор на ОДМВР – Кърджали, с която е й наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 3, чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР. За да достигне до този резултат първоинстанционният съд е приел, че на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ се отнема право на пребиваване на чужденец в Република България, когато се установи, че данните, предоставени за получаването му са неверни. Съобразил е, че жалбоподателката е турски гражданин и от 15.03.2019 г. е със статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Констатирал е, че чужденката е представила нотариално заверен договор с дата 11.09.2018 г., съгласно който е наела част от къща в [населено място], общ. Момчилград, в изпълнение на разпоредбата на чл. 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е преценил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че в конкретния случай административният орган не е доказал, че жалбоподателката е представила неверни данни, касаещи посочения от нея адрес на пребиваване. Приел е, че от събраните доказателства, е видно, че вторият етаж от наетата къща е със самостоятелен вход с външно стълбище и е възможно чужденката да достигне на етажа и без да бъде видяна от лицето, живеещо на първия етаж. Извел е заключение, че твърдението на лицето, обитаващо първия етаж на къщата, че не я е виждало, не може да послужи като доказателство за приетото от административния орган, че тя не е пребивавала нито един ден на посочения адрес. Обосновал е решаващ извод, че изложеното от административния орган, че не е възможно осем лица да живеят в една стая е констатация, която не е подкрепена с доказателства защо началник група "Миграция" приема такава невъзможност, като липсват данни в какъв интервал от време пребивават лицата в жилището и по колко лица. По тези съображения съдът е преценил, че не е била извършена правилна оценка на обстоятелствата, които органът е трябвало да отчете при налагане на процесната ПАМ. Приел е жалбата за основателна и е отменил процесната заповед. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, АС- гр. Кърджали е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Настоящият състав не споделя довода на касатора, че са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на продължително пребиваване. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ за получаване на разрешение за продължително пребиваване, едно от условията е лицата да имат осигурено жилище, т. е. за получаване на разрешение за продължително пребиваване чужденецът трябва да представи определени документи, сред които и доказателство за осигурено жилище. ВАС е имал повод да обърне внимание, че нито в Закона за чужденците в Република България, нито в Правилника за прилагането на този закон има изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, който е посочил в заявлението и на който има осигурено жилище. Достатъчно е към момента на получаване на разрешението той да разполага с реална възможност и да има годно правно основание да обитава жилището. За осигуряването на последното Ю. Х. е представила писмено доказателство - нотариално заверен договор с дата 11.09.2018 г., съгласно който е наела част от къща в [населено място], общ. Момчилград Обстоятелството, че е деклариран адрес, на който чужденецът не е пребивавал, може да бъде основание за отнемане правото на пребиваване на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, но не и по чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, както правилно е посочил първоинстанционния съд. В настоящия случай не е установено наличие на хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ - лицето да е представило неверни данни при получаване на разрешението за продължително пребиваване. От извършената проверка от служители на отдел "Миграция" е установено единствено, че към датата на проверката - 9.07.2020 г. чужденката е пребивавала на адрес, различен от посочения в заявлението. Доколкото обаче няма законово задължение за чужденеца, за да получи правото на продължително пребиваване, да обитава определен период от време без прекъсване адреса, който е посочил в заявлението, и на който има осигурено жилище, то промяната на адреса за пребиваване след получаване на правото на продължително пребиваване не попада във вписаната в процесната заповед хипотеза на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Дори и чужденецът да е нарушил свое задължение/произтичащо от други закони/ да посочи новия си адрес, на който се е преместил и пребивава след получаване на разрешението, това нарушение не е основание за отнемане на правото на продължително пребиваване. Освен това настоящият съдебен състав констатира, че от представените по делото доказателства не може да се установи по безспорен и категоричен начин, че за получаването на разрешението за постоянно пребиваване в Република България чужденката е представила данни, които са неверни. В тежест на административния орган е да установи наличието на всички факти и обстоятелства, послужили като основание за издаване на акта. Установените по делото данни не са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденеца. В този смисъл са решения по адм. д. № 928/2021 г. и по адм. д. № 8828/2015 г., постановени от Върховния административен съд. По изложените съображения касационният състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед на изхода на спора, релевираното от касатора искане за присъждане на разноски се оставя без уважение. На основание чл. 143, ал. 4 АПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски, представляващи договорено и действително заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,