Решение № 853 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2008 г.

Решение № 853 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. Т. и О. И. Т., двамата от град С., подадена от пълномощника им адвокат Н, срещу въззивно решение от 12.11.2007 г. по гр. дело № 2893/2005 г. на Софийския градски съд. Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Според касаторите въззивният съд не е обсъдил доводите им и доказателствата по делото. В разрез с разпоредбата на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.) е игнорирал влязлото в сила решение по гр. д. № 52/2000 г. на СГС, с което те се легитимират като собственици на процесния имот. Неправилен е изводът, че това решение не може да бъде противопоставено на ответниците, тъй като те са добросъвестни приобретатели. Нотариалният акт, с който ответницата В се е снабдила по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖ. и въз основа на който твърди, че е собственик на имота, е издаден в противоречие на редица законови разпоредби. Ответницата по касационната жалба В. Д. С., град С., оспорва жалбата. Третото лице помагач Ж. "А", град С., не е заявило становище по жалбата. Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Софийският градски съд е оставил в сила решение от 30.12.2003 г. по гр. д. № 13552/2000 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени исковете на касаторите срещу В. Д. С. с правно основание чл. 108 ЗС за признаването им за собственици и предаване владението на апартамент № 2, находящ се в град С., ул. "С" № 68, бл. 136А, ет. 1, състоящ се от хол-дневна, кухня, тоалетна - баня и антре, със застроена площ 43.43 кв. м. при съседи: апартамент № 1, двор, апартамент № 3 и двор, заедно с мазе № 2 и таванско помещение № 2 и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за ползване на същия имот в размер на 1 400 лв. за периода 18.04.2000 г. - 18.12.2000 г. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по гр. д. № 52/2000 г. на СГС е обявен за окончателен предварителен договор, с който "З" ООД продава на ищците процесния апартамент. С друго влязло в сила съдебно решение обаче е установено, че продавачът по този предварителен договор не е придобил правото на собственост върху апартамента чрез договор за строителство с Ж. "А". След като продавачът на имота "З" ООД не е бил собственик на имота, то и ищците като купувачи не са придобили правото на собственост върху същия. Правилен е изводът на съда, че ищците не са придобили процесния апартамент чрез договора за покупко-продажба от 29.05.1991 г., сключен с "З" ООД и обявен за окончателен с решение по гр. д. № 52/2000 г. на СГС. Това решение действително има сила на пресъдено нещо по смисъла на разпоредбата на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.) между страните по делото Р. И. Т. и О. И. Т. и "З" ООД по конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Тя обаче обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор ако се оспорват гражданските последици на решението. Това е така, защото предмет на силата на пресъдено нещо е съдебно признатото потестативно право, но не и конститутивните последици на решението и породената от него правна промяна. В случая с влязло в сила решение по иск по реда на чл. 134 ЗЗД, предявен от ищците Р. И. Т. и О. И. Т. като процесуални субституенти на "З" ЕООД срещу Ж. "А", е установено, че продавачът по договора от 29.05.1991 г. не е собственик на процесния имот. Оттук следва, че ищците не са придобили с този договор правото на собственост върху процесния апартамент, тъй като продавачът не е бил негов собственик. Продажбата на чужд имот не е нищожна, а няма вещноправен ефект по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава /nemo plus juris ad alium transfere potest, quam ipse habet/. Предпоставките за уважаване на предявения ревандикационен иск са установяване по безспорен начин, че ищците са собственици на процесния имот и ответникът упражнява фактическа власт върху нето без да има право на собственост или владение, а за иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че последният е ползвал вещта за исковия период без основание. В случая въззивният съд е направил обоснован извод, че ищците не се легитимират като собственици на процесния апартамент, поради което исковете са неоснователни. При напълно изяснена фактическа обстановка въззивният съд е направил съответстващи изводи относно релевантните за спора факти. Обжалваното решение е обосновано и е в съответствие с материалния и процесуалния закон и следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба не следва да се присъждат деловодни разноски, тъй като такива не са направени. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г. о.