Решение № 247 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2009 г.

Решение № 247 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 334 от 21.04.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 234 от 24.07.2009 г. по в. гр. д. № 315/2009 г. на Хасковския окръжен съд по касационна жалба, подадена от Л. С. М. и Т. Я. М., които искат то да бъде обезсилено като постановено по ненадлежно предявен иск или отменено като неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила - касационни отменителни основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Ответниците З. А. М., Н. С. Х., Н. С. Х. и А. С. М. считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 261 от 21.04.2009 г. по гр. д. № 1443/2008 г. на Хасковския районен съд, е признато за установено, че касаторът Л. Ст. М. е собственик по наследствено правоприемство на 1/20 ид. ч. от жилище - апартамент, в [населено място], на първия етаж от сграда, състоящ се от три стаи, килер и салон, с площ 76 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, а първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която искът на същия касатор за собственост на целия спорен обект на основание придобивна давност, както и изцяло искът за собственост на касатора Т. Я. М. на същото основание, са отхвърлени. Въззивният съд приел за установено, че сградата е съпружеска имуществена общност на ответницата З. М. и съпруга й С. Ю. М., починал на хх.хх.хххх г., като построена на основание учредено право на строеж. След смъртта на наследодателя всеки от наследниците - страните по делото, без ищцата Т. М. - съпруга на ищеца Л. М., придобил права съобразно частта си от наследството. В имота продължили да живеят ищецът и съпругата му, както и ответниците З. М. и А. М. - последната след известно прекъсване докато била омъжена. До съставянето на н. а. № 91 от 21.04.2005 г., с който ищците били признати за собственици по давност, е изтекъл десетгодишният период по чл. 79, ал. 1 ЗС, но ползуващите се от акта не са установили субективния елемент на владението. Неупражняването на фактическа власт от ответниците Н. Х. и Н. Х. не води до изгубване на придобитите по силата на наследственото правоприемство права, при доказателствена тежест за ищците да установят, че намерението им за своене на техните части е стигнало до съсобствениците и те не са се противопоставили. Съдът взел предвид и споровете с ответницата М. относно ползуването на жилищната сграда, както и извършеното от ответниците М., Х. и Х. дарение на своите идеални части от имота в полза на ответницата М. с н. а. № 357 от 11.04.2008 г., и отчитайки извършеното приживе от наследодателя и от съпругата му разпореждане, които с н. а. № 56/1992 г. продали на внука си - син на ищците, 1/2 ид. ч., заключил, че ищецът Л. М. е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/20 ид. ч. В останалата част претенцията на ищеца Л. М. за собственост по наследство и давност на целия имот, както и претенцията на съпругата му за собственост по давност, са приети са неоснователни и отхвърлени. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите: може ли да възникне валидно процесуално правоотношение въз основа на подлежаща на вписване искова молба, която не е вписана, и дали съдебното решение по иск за собственост, постановено по невписана искова молба, е недопустимо или е неправилно. С ТР № 3 от 19.07.2010 г. по т. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС е прието, че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, б. "в" във вр. с чл. 112, б. "в" ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по смисъла на чл. 127 ГПК (чл. 98 ГПК - отм.), а разпоредбата на чл. 128 ГПК , чл. 99 ГПК - отм.) не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея. Това е така, защото вписването на исковата молба по чл. 114 ЗС има оповестително - защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, с който се дава защита на претендираното вещно право, и обвързващ страните по делото със силата на присъдено нещо. Прието е също така, че при действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респективно за необходимите приложения по чл. 128 ГПК, и на установения принцип на служебното начало с чл. 7, ал. 1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС, в т. ч. и за съдебна делба, е основание за нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени по реда на чл. 292 ГПК, имат характер на задължителна за съдилищата практика. С оглед даденото с ТР № 3/2010 г. на ОСГК разрешение на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение на Х. окръжен съд е допустимо и правилно. Исковата молба, въз основа на която е образувано производството, има за предмет защита на право на собственост. За такива искови молби е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани, с оглед допълнението на Закона за собствеността съгласно публикацията в ДВ, бр. 34 от 25.04.2000 г., в сила от 1.01.2001 г., когато са изменени чл. 4, б. "а" от Правилника за вписванията и чл. 112, б. "а" ЗС, и предвид функционалното им тълкуване във връзка с чл. 112, б. "з" и чл. 114, ал. 1, б. "в" ЗС. Данните по делото сочат, че исковата молба, въз основа на която е постановено обжалваното решение, не е вписана. Не са и дадени указания за това на ищците от съда в двете инстанции. С оглед разрешенията, дадени в ТР № 3/2010 г. на ОСГК, следва, че допълнителното изискване за вписване на исковата молба няма правната характеристика на реквизит на редовната искова молба, а липсата на указание от съда за вписване не съставлява такова съществено процесуално нарушение, което да води до неправилно решение. Само ако съдът изрично е указал на страната задължението й да извърши вписване на исковата молба и е налице неизпълнение на това указание на съда, това неизпълнение следва да се приравни по правни последици с неизпълнението на изискванията за редовност на исковата молба, което води до прилагане на санкционните последици на чл. 129, ал. 3 ГПК. Ето защо макар в случая процесуалното правоотношение да е създадено въз основа на подлежаща на вписване искова молба по чл. 114 ЗС, която не е вписана, следва да се приеме, че то е възникнало валидно и постановеното по нея съдебно решение е допустимо и правилно. Същевременно съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. Тъй като в разглеждания случай в касационната жалба касаторите не са посочили други основания за неправилност на въззивното решение, настоящата инстанция не може да се произнася по правилността на даденото разрешение на гражданскоправния спор между страните. В обобщение, като допустимо и правилно обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,