Решение № 60209 от 4.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 319/2021 г.

Решение № 60209 от 4.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 319/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Разглежда се касационна жалба на на М. Г. Й. срещу решение № 1121 от 15.10.2020 г по в. гр. дело № 1703/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение от 29.11.2019 г по гр. д № 932/2018г на Районен съд-Девня по насрещна въззивна жалба на ответника "Товаро-разтоварна "ЕООД е отхвърлен иска на настоящия касатор за обезщетение в размер на 6699, 26 лв поради недопускане до работното място след постановено от съда възстановяване на работа, за периода 21.06.2017-13.08.2018 г, предявен на основание чл. 225, ал. 3 КТ, заедно с иска за мораторна лихва върху обезщетението за периода до завеждане на исковата молба на 14.08.2018 г в размер на 301, 24 лв. Претенцията в тази част е основана на факта, че след възстановяването му на работа поради незаконно уволнение с решение по гр. д № 81/2016 г на РС Девня, на 04.07.2016 г ищецът се явил на работното си място в указания от съда срок по чл. 345 КТ, но ответникът не го допуснал до работа. От 04.07.2016 г до 15.07.2016 г ищецът бил във временна нетрудоспособност. На 18.07.2016 г се явил лично и отново не бил допуснат до работа. Поради недопускането, ответникът вече е осъден на основание чл. 225, ал. 3 КТ да заплати на ищеца обезщетение за времето от 18.07.2016 г до 20.06.2017 г с влязло в сила решение от 22.11.2017 г по гр. д № 490/2016 г на РС Девня. Настоящата искова претенция, уважената от първостепенния съд, е предявена за последващ период 21.06.2017-13.08.2018 г, тъй като допускане до работа на възстановения работник до работното му място, не е настъпило по отношение на ищеца Въззивният съд е ревизирал изводите на РС -Девня за основателност на иска като е изтъкнал, че ищецът Й. не е установил с доказателства по делото да се е явил на работното си място с готовност да престира труда си за исковия период, а именно от 21.06.2017 г до 13.08.2018 г Периодът е извън този по влязлото в сила решение по гр. д № 490/2016 г на РС Девня. Това решение не се ползва със СПН за настоящия период, който е различен, макар искът да е на същото основание. За недопускането на 04.07.2016 г ищецът е получил обезщетение. Обстоятелство, за което според въззивния съд няма както твърдения, така и доказателства, е заявено изрично желание работникът да заеме длъжността на която е възстановен, чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите функции, или да подаде писмена молба да бъде допуснат, да му бъде съобщена дата на която следва да се яви. В обощение е изтъкнато, че недопускането следва да се установи конкретно "за исковия период", а не по принцип и за период различен от исковия. В този смисъл ВОС е привел като пример реш. № 73/2018 г по гр. д № 1357/2015 г и реш. № 246/2018 г по гр. д № 4719/2017 г, двете на 4-то г. о на ВКС. В касационната жалба се изтъкват оплаквания за съществени процесуални нарушения незаконосъобразност и необоснованост на решението, с която е отхвърлен иска по чл. 225, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД, тъй като окръжният съд неправилно е приел, че ищецът трябва отново да доказва изразена готовност пред работодателя да започне работа, през заявения с исковата молба последващ период. Ищецът се е явил на 04.07.2016 г, т. е в срока по чл. 345 КТ, но не е бил допуснат, което е установено с влязло в сила решение, обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ е присъдено за предходен период и това е безспорно. Работодателят трябва да установи в процеса, че е изпълнил задължението си по чл. 127, ал. 1 КТ. Трудовото правоотношение продължава да съществува, работникът не се допуска с години до работното си място, не получава трудово възнаграждение и работодателят не го осигурява. Страната се позовава на установена практика на ВКС, според която в тези случаи обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ се дължи. Искът за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ е бил предявен заедно с искове за други вземания, от които е уважен иск за сумата 41, 49 лв обезщетение за временна нетрудоспособност по чл. 40, ал. 5 КСО за времето 04.07.2016-06.07.2016 г, а останалите са отхвърлени. В тази част въззивното решение е влязло в сила. Ответникът по касационната жалба "Товаро- разтоварна"ЕООД е заявил отговор, с който я оспорва. Работодателят развива съображенията, поддържани от него като жалбоподател пред въззивната инстанция и възприети от Варненски окръжен съд като основание за отхвърляне на иска по чл. 225, ал. 3 КТ. Добавено е съображението за недобросъвестност на касатора като ищец, който се възползва от едно установено в практиката на ВКС правно разрешение, за да претендира с поредица от дела обезщетение поради недопускане до работа без дори да твърди, че през заявения исков период има готовност и желание да изпълнява работата, на която е бил съдебно възстановен. Веднъж, на 04.07.2016 г не е бил допуснат до работа, което е съдебно установено и безспорно. За исковия преиод обаче ищецът не се явил в предприятието нито веднъж, което също е безспорно. Съображения за потвърждаване на въззивното решение като краен резултат са изтъкнати в съдебно заседание от адв. Д. И. от ВАК, пълномощник на ответника. С определение № 411 от 20.05.2021 г на ВКС, ІІІ г. о жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса дали е достатъчно работникът или служителят да се е явил един път в предприятието и да е заявил готовност за започне работа и да му е отказано, за да се приеме, че е изпълнил задължение по чл. 345 КТ във вр чл. 225, ал. 3 КТ, или е необходимо за всеки отделен период, за който се претендира обезщетение, да се явява и/или да декларира готовност да започне работа. По въпроса, обусловил допускането на въззивното решение до касационна проверка, е налице константна, неотстъпно следвана съдебна практика на ВКС изразена в реш № 518 по гр. д. № 374 за 2009 г. на ІV ГО, реш. № 298 по гр. д. № 3972 за 2008 г. на І г. о, реш. № 245/2010 г по гр. д. № 1048/2009 г на 2-то г. о, реш. № 145/2011 г по гр. д № 1186/2010 г на 3-то г. о, реш. № 913/2009 г по гр. д № 4080/2008 г на 4-то г. о, реш. № 518/2010 г по гр. д № 374/2009 г на 4-то г. о., формирана в отговор на поставения правен въпрос именно за случаи на вече съдебно ангажирана отговорност на работодател да обезщети свой работник или служител при недопускане до работа за предходен период. Напълно достатъчно е в срока по чл. 345 от КТ работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Еднократното му явяване е достатъчно, за да се счете, че той е изпълнил своето задължение и да постави работодателя пред необходимостта да реши - дали да допусне до работа незаконно уволнения от него работник или като откаже-да извърши правонарушение, вредите от което което следва да обезщети. От момента на явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на съответното обезщетение. Установената практика на ВКС съобразява една особеност на иска за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Както при други искове, предвиждащи обезщетения по КТ, правото на обезщетение при недопускане до работа на възстановен по съдебен ред работник или служител възниква в един ясно посочен от закона и изяснен в изтъкнатата тълкувателната практика на ВКС по чл. 290 ГПК момент. Този начален момент е свързан с еднократно отправеното изявление на работника в срока по чл. 345 от КТ, което обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място и ако не го направи, възниква право обезщетение. Еднократно заявената и манифестирана готовност от страна на работника в този момент е част от правопораждащия правото фактически състав при всеки иск, основан на недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ, независимо дали е първи, или последващ. Последващо искът се предявява, когато нарушението продължава, реално допускане до работа не е настъпило след осъждането на работодателя да плати обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Отликата от други искове за обезщетение по Кодекса е, че основанието за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ не е темпорално ограничено и съществува до отстраняване на правонарушението от работодателя с действително допускане до работа. Правото на обезщетение съществува и може да бъде реализирано по исков ред докато не настъпи или допуск до реално изпълнение на работата, или прекратяване на трудовото правоотношение. Докато нарушението продължава, работодателят ще дължи обезщетение и то може да се претендира с иск, на практика последователно заведени искове за определени периоди. Както е разяснено в ТР № 2/2013 г по т. д № 2/2013 г ОСГК, недопускането до работа за която работникът или служителят е нает, след възстановяването му на нея, е неправомерно действие, форма на пълно неизпълнение на едно от основните задължения на работодателя, а именно задължението по чл. 127, ал. 1 КТ. За периода на недопускане до работа по вина на работодателя, работникът или служителят е възпрепятстван да полага труд и за да не се накърняват гаранциите на чл. 245 КТ, законът предвижда обезщетение. Затова при последващ иск за период, следващ този по влязлото в сила осъдително решение, искът по чл. 225, ал. 3 КТ се основава на продължаващото правонарушение, а фактът кога и как същото е виновно извършено от лица представляващи работодателя, вече е съдебно установен правнорелевантен факт. Това е фактът на явяване на ищеца в предприятието за да заеме работата на която е възстановен, в срока по чл. 345 от КТ, съответно фактът на недопускането му до работното място и връзката между тях - еднократно и в този момент. Обстоятелствата се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно решение по присъдено за определен период обезщетение, след като са обусловили началната дата на неговата дължимост. Решението има правоустановяващо, както и преклудиращо действие за възраженията на ответника в последващ процес, относно тези факти. Същевременно специалната уредба на правоотношенията в чл. 225, ал. 3 КТ има за цел реалното, фактическо допускане до работа да се реализира, поради това обвързва крайния момент на вземането за обезщетение с това обстоятелство. След реално допускане до работа обезщетение не се дължи. Преустановяване на нарушението от работодателя, каквато е преследваната от закона цел, не е отречена и от установената практика на ВКС възможност, а правна необходимост и ще е налице, когато на работника или служителя се предоставят реално и безпрепятствено условията, при които в зависимост от характера на трудовата функция и заеманата длъжност, работата да се изпълнява. По касационната жалба. Разгледана по същество, жалбата е основателна. В обжалваното решение Варненски окръжен съд е разгледал случай на трудов спор по чл. 225, ал. 3 КТ, при който след отмяна на уволнение и възстановяване на ищеца М. Г. Й. на длъжността "общ работник" в срока по чл. 345 от КТ последният се е явил лично за да изпълнява работата по възстановеното трудово правоотношение и работодателят не го е допуснал при обстоятелства, установени в предходен процес. Даденото от въззивния съд разрешение по същество противоречи на отговора на правния въпрос и е незаконосъобразно Неправилно въззивният съд се е позовал на липсата на доказателства за изявена от ищеца готовност да заеме длъжността преди уволнението, считано от 21.06.2017 г насетне, след като ищецът е изразил релевантната за иска готовност при своето явяване на 04.07.2016 г, както и на 18.07.2016 г когато отново се е явил в местоработата си и не е бил допуснат до работното си място при обстоятелства, вече установени между страните с влязло в сила решение. Пределите на СПН по влязлото в сила съдебно решение са възприети неправилно от въззивния съд. Изложените в обжалваното решение мотиви навеждат на това, че за последващ исков период, в последващ процес по иск на основание чл. 225, ал. 3 КТ, настоящият ищец отново следва да доказва както фактите, случили се на 04.07.2016 г и взети предвид от съда по първото влязло в сила решение, така и да проведе доказване за своята готовност да изпълнява работата на която е възстановен, от началната дата на процесния исков период насетне. Застъпеното от въззивния съд виждане не намира опора в цитираните от състава на ВОС две решения на ВКС. В решение реш. 246/2018 г на 4-то г. о се препраща към отговора на правния въпрос, даден в реш. № 518/2010 на 4-то г. о на ВКС, на което въззивното решение противоречи в решаващите си мотиви. В реш. № 73/2018 г на 4-то г. о се дава отговор на друг правен въпрос, а в решението по същество са преценявани обстоятелства, различни от установените по делото. При последващ иск за обезщетение поради продължаващо недопускане до работа, т. е за последващ период, готовността на работника да полага труд по възстановеното трудово правоотношение е изводима от вече манифестираната негова готовност в срока по чл. 345 от КТ. Ответникът може да се защити като наведе новонастъпили за трудовото правоотношение обстоятелства с правно значение, включително факти водещи до обратния извод по отношение волята на ищеца, а не като оспорва правопораждащият факт, свързан с момента на недопускане до работа, който вече се е осъществил преди периода, заявен с последващия иск. Недопустимостта произтича включително от разясненията в т. 18 от ТР № 1/04.01.2021 г ОСГК, в тази част запазили актуалност и при настоящата процесуална уредба, както е прието и в мотивите по т. 2 на ТР № 3/2019 г п о т. д № 3/2016 г ОСГТК. Понастощем заведеният иск е бил основан на твърдението, че недопускането до работа продължава за исковия период и това обстоятелство въззивния съд е следвало да обсъди. Преустановяване на нарушението е в доказателствена тежест на работодателя, която следва да установи, че е направил всичко необходимо във връзка с допускането до работа. Тогава работодателят може да се брани и с възражения, че работникът не следва изискуемото от чл. 8, ал. 1 КТ поведение, не се явява в предприятието, осуетява получаването на писмени известия изходящи от работодателя, с цел да се възползва от създалата се ситуация като получава чрез съда обезщетение, без реално да полага труд. Наведените в тази насока обстоятелства подлежат на доказване и преценка от съда по вътрешно убеждение за всеки конкретен случай като се има предвид, че добросъвестното упражняване на трудовите права и задължения не налага работник, който не е започнал изпълнението на трудовите си функции след съдебно възстановяване на работа по причина недопускане, да бъде на разположение на работодателя (реш. № 913/2009 г на 2-ро г. о.) и че преди да изтъква недобросъвестност на работника или служителя, работодателят следва да е дал надлежно основание да се изключат занапред последиците от вече проявената неговата недобросъвестност. Тази недобросъвестност не се преодолява, когато работодателят не прибягва до уредените в закона прекратителни основания спрямо работника или служителя ако твърди, че такива са настъпили и засягат възстановеното трудово правоотношение, а също и когато не предприема необходими организационни промени, или бездейства като държи работника в неуредено положение ( реш. по гр. д. № 1528/09 г., реш. по гр. д № 307/2012 г на Трето г. о на ВКС ) Недопускане до работа в условията на чл. 225, ал. 3 КТ е установено между страните, след като на датата 04.07.2016 г ищецът не е допуснат на територията на предприятието в [населено място] и до работното си място, както и на 18.07.2016 г на която дата се явил отново след отпуск по болест. Ответникът в настоящия процес не твърди и не доказва да е преустановил нарушението, не се позовава и на настъпило прекратяване на трудовото правоотношение. Твърдение, че с писмо изх № 32/19.07.2016 г, , т. е в деня следващ този на повторно недопускане до работното му място, ищецът е бил поканен да се яви в офис на фирмата в [населено място], или в склада на фирмата в [населено място], където да бъде съпроводен за да заеме длъжността на която е възстановен, ответникът е поддържал при възраженията си по приключилото с влязло в сила решение гр. д № 490/2016 г на РС Девня. Тези възражения са отхвърлени. Писмо изх № 32/19.07.2016 г е върнато на подателя от куриерска фирма "Спиди" на 21.07.2016 г като невръчена пратка(с код "отказана", тъй като получателят не отговарял на телефона), то е било представено и прието като доказателство по приключилото дело (л. 18-19 от описа по гр. д № 490/2016 на ДРС) заедно с други изходящи от работодателя негови писмени изявления, оформени като заповеди № 34/21.07.2016 г и № 35/27.07.2016 г-също невръчени (л. 20-23 от делото) и свидетелстващи за друга фактическа обстановка, различна от поддържаната от ответника понастоящем. При изявленията си от 21.07.2016 г и 27.07.2016 г работодателят е провеждал дисциплинарна процедура с цел налагане на наказание, което не представлява реално допускане до работа. Същото писмо изх № 32/19.07.2016 г се представя отново по настоящето дело, заедно с документи на куриерската фирма, установяващи невръчването на адресата М. Й. С документа се подкрепят преклудирани възражения. Фактът че писмото не е било връчено не могат да обосноват и възражението в настоящия процес, че ответникът се е освободил от търсената с иска отговорност, след като не е допуснал до работа възстановения работник при явяването му, не е осигурил безпрепятствен допуск за заемане на съответната работа и след този момент. От друга страна в настоящия процес работодателят не твърди, че трудовото правоотношение е прекратено, не се позовава на доказателствата по приключилото гр. д № 490/2016 на ДРС, свидетелстващи за изявленията му в тази насока. Поради това, настоящият съд не ги обсъжда. При така наведените в настоящия процес обстоятелства от ответника, не се прекъсва причинната връзка между недопускането до работа и вредата, която работодателят е длъжен да обезщети. За настоящия исков период работодателят не твърди да е предприемал никакви действия, с което да преустанови правонарушението, или то да е преустановено в резултат на прекратяване на трудовото правоотношение. Бездействието му в случая не се оправдава от неявяването на работника в предприятието. Ответникът не установява след датата 19.07.2016 г да изпращал до ищеца свои писмени известия или покани, свързани с допускане до работа и избирателно се позовава се на доказателства, събрани в хода на гр. д № 490/2016 на ДРС, по което е постановено влязлото в сила съдебно решение, с което е осъден да заплати обезщетение за предходен период. Недопускане до работа по смисъла на чл. 225, ал. 3 КТ е налице за процесния исков период 21.06.2017-13.08.2018 г включително, искът е основателен и следва да бъде уважен в предявения размер 6674, 66 лв, съобразен с чл. 228, ал. 1 КТ и гарантирания минимален размер на трудовите възнаграждения, съответно доказан от приетото по делото заключение на вещото лице Я. Л. по назначената ССЕ. До пълния предявен размер от 6699, 26 лв въззивното решение за отхвърляне на иска следва да бъде оставено в сила. Тъй като с предходната искова молба ищецът е поканил ответника да заплаща обезщетение до преустановяване недопускането му до работа, дължи се и лихва за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД установена в размер на 301, 24 лв. съгласно заключение на вещо лице. Въззивното решение следва да се отмени и в тази част, като лихвата се присъди. Касаторът, представляван от адв. В. Д. не е заявил и установил разноски за настоящата инстанция. Пред въззивната инстанция, адв. П. В. го е представлявал безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. На ответника по касационната жалба не се следват разноски за защита при касационното обжалване. При условията на чл. 81 ГПК, с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в обжалваната, съответно допуснатата до касационно обжалване част и предвид влизане в сила на въззивното решение за отхвърляне искове на ищеца, по които ответникът се е защитавал - в друга част, ответникът дължи на ищеца 1246, 81 лв разноски, ищецът дължи на ответника 1285, 15 лв разноски, като по основателните искове, до размера в който са уважени, ответникът дължи заплащането на държавните такси от които ищецът е освободен, общо в размер на 359 лв Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг. о.