Решение № 6755 от 20.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 490/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Община Варна срещу Решение 1412/25.10.2023 г. на Административен съд Варна по адм. дело 1315/2023 г., с което 1) е отменено негово Решение 200/29.05.2023 г. за отказ да бъде издадено разрешение за поставяне на преместваеми обекти, съгласно одобрени по чл. 13, ал. 3 ЗУЧК от министъра на туризма Схеми на временните съоръжения, съгласно чл. 56 ЗУТ, чл. 7, ал. 2 от Специфичните правила и норми за устройство и застрояване на к.к. Златни пясъци, гр. Варна, по заявление с вх. АУ027955ВН/23.03.2022 г. от представляващите Златни пясъци АД и Паркстрой - Златни пясъци ООД, и 2) преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявлението при съобразяване с мотивите към решението в 30-дневен срок от датата на влизане в сила на съдебния акт.

Ответниците Златни пясъци АД и Паркстрой - Златни пясъци ООД са на позиция за недопустимост, евентуално неоснователност на жалбата.

Заключението на прокурора от Върховната прокуратура е за правилност на съдебното решение.

I. Касационната жалба е допустима.

Неоснователно е възражението на ответниците за липсата на правен интерес на административния орган да депозира жалба против решението.

Признанието му в производството пред първата инстанция, че издаденият от него акт е нищожен, е на различно основание от въведеното с жалбата против Решение 200/29.05.2023 г. и затова не изключва правото на касационно оспорване. Съдебното решение възлага на гл. архитект ново произнасяне по преписката и при спазване на указания по тълкуването и прилагането на закона, чиято правилност органът отрича. Затова решението е неблагоприятно за касатора по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК.

II. Разгледана по същество, жалбата е основателна по резултата си отмяна на решението, но по различни от изложените в нея съображения. Служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК установи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от кодекса.

1. Неоснователен е доводът за недопустимост на съдебния акт, обоснован с постановената от съда отмяна на отказа при отправено искане от заинтересованите страни за обявяване на нищожността му.

Съдът се е произнесъл по съществуващо и надлежно упражнено право на оспорване. С решението е предоставена защита в по-малък обем от търсената с оглед на несъответствието между заявения и възприетия от съда порок на административния акт. Т.е. съдът не е разгледал искане, надхвърлящо обхвата на сезиращата го жалба, а служебно е квалифицирал основанието за незаконосъобразност на акта и произтичащата от него последица. Нарушение от подобно естество е свързано с правилността, а не с допустимостта, на решението. Обезсилването на съдебния акт би лишило оспорващите от произнасяне по съществото на искането им предвид на възможните правомощия на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 АПК.

1. По законосъобразността на предходен отказ по същото заявление е постановено Решение 1076/01.08.2022 г. на Административен съд Варна по адм. дело 1120/2022 г., оставено в сила с Решение 2700/14.03.2023 г. на Върховния административен съд по адм. дело 9753/2022 г.

Съдът е отменил отказа за издаване на разрешение за поставяне и е върнал преписката на органа за произнасяне съобразно указанията по прилагането на закона. В мотивите към решението е прието, че актът противоречи на материално-правните разпоредби, като е даден утвърдителен отговор за съществуването на задължението на гл. архитект да издаде разрешение за поставяне при одобрени от компетентния орган схеми по чл. 13, ал. 3 ЗУЧК. Според решението на касационната инстанция чл. 13, ал. 3 ЗУЧК не поставя изискване за контрол от страна на гл. архитект върху вече одобрените от министъра на туризма схеми като предпоставка за издаване на разрешение, а Наредбата за условията и реда за поставяне на преместваеми обекти на Община Варна не може да поставя на заявителите допълнителни условия, които не са регламентирани в ЗУЧК.

1. По силата на чл. 177, ал. 2, изр. 1 АПК нищожни са всички актове и действия на административен орган, извършени в противоречие с влязло в сила съдебно решение. Повторно издаденият акт не поражда правни последици. Акт с различно съдържание би могъл да бъде правомерно издаден единствено при настъпване на нов, правопроменящ юридически факт, който да преодолее установения от съда порок на волеизявлението на органа.

а. С новия акт административният орган е преразгледал въпрос, разрешен с влязло в сила съдебно решение и то при отсъствието на твърдение за новонастъпили факти, които биха изключили предпоставките за издаване на разрешение или тъждеството с предмета на отправеното до администрацията искане.

Не представлява нов юридически факт излагането на нарочни мотиви в решението на гл. архитект по тълкуването на правните норми, регламентиращи условията и реда за издаване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти в случая по чл. 13, ал. 3 ЗУЧК, съображенията за неспазени изисквания на общинската наредба при одобряване на схемите, вкл. липсата на определен срок на валидност на схемите, както и относно неотразени данни за подземен кадастър, архитектурно-художествена, инженерно-техническа и други части. Инцидентен контрол за законосъобразност на схемите органът не е оправомощен да упражнява, а обвързаността му със задължението да издаде разрешение въз основа на тях е изяснена от съда в приключилото съдебно производство.

б. Горният извод е относим и към позоваването от гл. архитект на постъпило в общината писмо от РДНСК с констатации от проверки за законността на строежите на територията на комплекса във връзка със съответствието с одобрените схеми, установяващи наличието на строежи, разположени на предвидени позиции за преместваеми обекти.

Спорът е по правото на разрешение за поставяне на преместваеми обекти според схемите, а не по законността на евентуално изградените на обособените за преместваеми обекти места, с други думи по дължимото бъдещо поведение на заявителите по изпълнение на разрешаващия поставянето акт, а не по фактическото моментно състояние на терена. Ако действително е налице незаконно строителство, то подлежи на премахване при условията и по реда съответно на чл. 225 и чл. 225а ЗУТ.

в. Главните доводи в касационната жалба - за статуса на к.к. Златни пясъци, дали той е на национален курорт по смисъла на § 1, т. 16 от Допълнителните разпоредби на Закона за туризма, следващата от него компетентност на гл. архитект да разгледа искането на дружествата и вида на обектите на временни съоръжения съобразно наименованието на схемите, всъщност новират въпроси, чието изследване е преклудирано.

С влязлото в сила решение съдът се е произнесъл както по статуса на комплекса, така и по компетентността на гл. архитект по чл. 13, ал. 3 ЗУЧК и категорията на одобрените от министъра на туризма схеми. Повторното обсъждане на елементите от фактическия състав на съдебно установеното задължение на административния орган е недопустимо. Дължимият предмет на настоящото дело се изчерпва с проверката по чл. 177, ал. 2, изр. 1 АПК.

1. При вярната констатация, че не са съобразени указанията в отменителното решение по адм. дело 1120/2022 г. на АС Варна, в нарушение на материалния закон първостепенният съд е квалифицирал отказа като материално незаконосъобразен (а не нищожен), обуславящ като правна последица отмяната му. Съдът неправилно се е мотивирал със съждения, че мотивите на съдебното решение не се ползвали със сила на пресъдено нещо, респ. противоречието на административния акт по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК се преценява по спорния предмет и правните последици, обективирани в диспозитива на съдебното решение.

а. С диспозитива в хипотезата по чл. 173, ал. 2 вр. ал. 1 АПК се постановява отмяна на административния акт и изпращане на преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Указанията се съдържат в мотивите към съдебния акт и образуват правно-логическо единство с разпореждащия правните последици от незаконосъобразността на акта диспозитив на решението, очертавайки правомерното разрешаване на случая от административния орган. Противното би означавало въобще да се изключи приложението на чл. 177, ал. 2, изр. 1 АПК, доколкото пределите на диспозитива на съдебното решение по административно дело са ограничени до предписаното им от чл. 172, ал. 2 АПК съдържание.

б. Основанията за съдебната отмяна на предходния отказ, в частност - съществуването на задължението на гл. архитект да издаде разрешение за поставяне на преместваеми обекти по заявлението от 23.03.2022 г., и указанията до органа за решаването на въпроса по същество са елемент от индивидуализацията на правния спор, а тя се извършва с мотивите към съдебното решение. Конститутивният ефект от отмяната на първоначалния отказ, следващ от диспозитива на решението, имплицитно включва в себе си установителното действие на правораздавателния акт спрямо правоотношението между страните.

1. а. В контекста на изложеното, отмененият административен акт е нищожен поради противоречието му с влязлото в сила съдебно решение - чл. 177, ал. 2, изр. 1 АПК. Съответно на констатирания от касационната инстанция и неправилно интерпретиран от първоинстанционния съд порок на акта, обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено, а делото решено по същество с обявяването на нищожността на отказа на гл. архитект чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК.

Като последица от постановяване на настоящото решение, в срока по чл. 13, ал. 8 ЗУЧК административният орган дължи произнасяне по искането за издаване на разрешение в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение по адм. дело 1120/2022 г. на АС Варна.

б. Крайният резултат от делото е благоприятен за оспорващите отказа, сега - ответници по касация, поради което в тяхна полза ще бъдат присъдени заявените съдебни разноски.

Установеният им размер в производството пред първата инстанция възлиза на 1250 лв. за всяко от дружествата, образувани от платените адвокатски възнаграждения и държавни такси.

Въпреки че са поискани своевременно, разноските за адвокатски хонорари при инстанционния контрол не подлежат на възстановяване. Предпоставка за заплащането на разноските е доказването на факта на тяхното извършване чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК, което включва в себе си и вида на плащането в брой или по банков път. В първия случай вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка, а във втория плащането трябва да бъде установено със съответните банкови документи вж. т. 1 от Тълкувателно решение 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г., ОСГТК на ВКС и мотивите към нея. В договорите за правна защита и съдействие е отразено, че възнагражденията са платими по банкова сметка. Доказателства за заплащането им обаче не са ангажирани.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение