Решение № 2810 от 8.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 911/2024 г.
ВАСПетчленен състав - II колегия08.03.2024 г.докладчик Бранимира Митушева
Диспозитив
ОБЕЗСИЛВА Решение 12312 от 11.12.2023 г. на Върховен административен съд, седмо отделение, постановено по адм. дело 11877/2022 г., и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ДОНКА ЧАКЪРОВА Членове: /п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА/п/ ВЕСЕЛА НИКОЛОВА/п/ ВЕРГИНИЯ ДИМИТРОВА/п/ РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Министерския съвет на Република България, представляван от служител с юридическо образование Демирев, срещу Решение 12312 от 11.12.2023 г. на Върховен административен съд, седмо отделение, постановено по адм. дело 11877/2022 г. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК недопустимост, неправилност и необоснованост, поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът приема, че оспорващия има правен интерес от оспорването. Според касатора в случая не е допуснато нарушение на чл. 26, ал. 4 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, но и дори да е допуснато нарушение на процедурните правила, то не е съществено и не може да доведе до отмяна на нормативния акт. Възразява се още, че съдът не е отчел и характера на акта в случая не се касае за наредба, а за постановление за изменение и допълнение на правилник за прилагане на закон, който има значително по-ограничено приложение и действие спрямо граждани и организации. Претендира се обезсилване на съдебното решение, а в условията на евентуалност неговата отмяна и отхвърлена на жалбата като неоснователна. Ответникът С. Горчев, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложени по делото писмено възражение и писмена молба изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството по реда на чл. 185 и сл. от АПК пред Върховен административен съд, тричленен състав, е образувано по жалба на С. Горчев с искане за отмяна на § 100 от Преходните и заключителните разпоредби /ПЗР/ на Постановление 191 на Министерския съвет от 04.09.2017 г. /ПМС 191/2017 г./ за изменение и допълнение на Правилника за приложение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /обн. ДВ, бр. 74/2017 г., в сила от 12.09.2017 г., изм. ДВ, бр. 107 в сила от 01.01.2019 г., доп. ДВ, бр. 67/2020 г., в сила от 28.07.2020 г./, поради противоречие на основни конституционни принципи и нарушение на процесуалните правила при приемане на постановлението. За да постанови оспореното решение Върховен административен съд, тричленен състав, е приел, че за жалбоподателя е налице правен интерес да оспори тази разпоредба, както и че същият би могъл да претендира вреди, които са причинени в резултат на оспорения нормативен акт при съобразяване на Решение от 24.11.2022 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-289/2021 г. Прието е от съда, че доколкото нуждата от спешно изменение на разпоредбата на § 100 от ПМС 191/2017 г. е обоснована с § 119, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ, ДВ, бр. 98 от 9.12.2016 г./, съгласно който в 6-месечен срок следва да се приемат подзаконовите нормативни актове по прилагането му, част от които е и измененията и допълненията в ППЗОВСРБ, и към момента на публикуване на проекта на оспорения подзаконов нормативен акт, предвидения в § 119, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗОВСРБ срок е изтекъл, то в случая не е налице изключителен случай по смисъла на чл. 26, ал. 4, изр. второ от ЗНА. Според съда нормата ограничава възможностите за предложения и становища по проекта за приемане на подзаконов нормативен акт като предвижда по-кратък срок за представянето им, поради което следва да се тълкува стриктно и е недопустимо бездействието на административния орган в предвидения в § 119, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗОВСРБ срок да обосновава ограничаване на срока за обществени консултации. С оглед на това съдът обсновава извод, че приемането на процесното Постановление, без да е спазен законово определеният срок за обществени консултации, се явява особено съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и че съблюдаването на предвидената процедура по издаване на нормативни административни актове е императивно задължение именно на органите, осъществяващи управлението, като дейността им следва да е подчинена на основните принципи на чл. 4, чл. 8 и чл. 12 от АПК - за законност, равенство и достъпност, публичност и прозрачност, поради което оспореният подзаконов акт следва да бъде отменен в обжалваната част. Решението е недопустимо, като постановено по недопустима жалба. Съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Наличието на пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорването е процесуална предпоставка за допустимост на жалбата от категорията на абсолютните. Засягане на права, свободи или законнни интереси следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че правен интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т. е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от нормативния акт и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. В процесния случай предмет на оспорване е разпоредбата на § 100 от ПЗР на ПМС 191/2017 г., която съдържа три алинеи и гласи: § 100.
Офицерите, приети по общия ред за обучение във Военна академия "Г. С. Раковски", извън случаите по § 99, и завършили специалности от професионално направление "Национална сигурност", могат да се обучават за придобиване на образователно-квалификационна степен "магистър" в професионално направление "Военно дело" по специалността "Организация и управление на военни формирования на оперативно ниво" независимо от възрастта им след разрешение от министъра на отбраната и кандидатстване по реда на наредбата по чл. 142, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, до учебната 2021/2022 година включително;
Офицерите, приети за обучение по ал. 1, преминават обучение по индивидуален план, приет с решение на академичния съвет на Военна академия "Г. С. Раковски";
Офицерите по ал. 1, заемащи длъжности от кариерно поле "командно", за които се изисква образователно-квалификационна степен "магистър" в професионално направление "Военно дело" по специалността "Организация и управление на военни формирования на оперативно ниво" и не са я придобили, могат да заемат съответните длъжности в обхвата на притежаваното военно звание до 31 декември 2022 г.. Към момента на сезиране на съда с жалба против цитираната разпоредба безспорно се установява по делото, че жалбоподателят С. Горчев е на активна военна служба, заема длъжността началник на отделение Административно във Военно формирование Стара Загора, и притежава образователно-квалификационна степен магистър по специалност Логистика на сигурността и отбраната от професионално направление Национална сигурност, придобита във факултет Командно Щабен към Военна академия Г. С. Раковски, както и към този момент 15.12.2022 г. алинея трета на оспорения параграф продължава да действа до 31.12.2022 г. В този смисъл към този момент жалбоподателят се явява адресат на атакуваната разпоредба. Това обстоятелство обаче не обосновава наличие на правен интерес от инициираното оспорване на § 100, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ПМС 191/2017 г., доколкото видно от съдържанието на тези алинеи те са благоприятни за жалбоподателя и му предоставят възможност по облекчен ред да придобие и образователно-квалификационна степен магистър по професионално направление Военно дело, каквато същият не притежава, за да може да отговаря на едно от въведените изисквания по § 22 от ПМС 191/2017 г. /с който се изменя чл. 28 от ППЗОВСРБ/ за заемане на длъжност в кариерна област командни придобита образователно-квалификационна степен магистър в професионално направление Военно дело от военна академия, т. е. с тези алинеи не се накърняват права и интереси на жалбоподателя. В тази връзка следва да се има предвид също така, че в този случай отмяната на разпоредбата в тази й част не би могла да доведе до някакво удовлетворение интереса на адресата й или да се постигне благоприятна последица за него в случая за жалбоподателя Горчев, доколкото изискването за придобита образователна степен магистър в професионално направление Военно дело по отношение на заеманата от него длъжност към момента на подаване на жалбата му следва не от атакуваната норма, а от разпоредбата на чл. 28 от ППЗОВСРБ - § 22 от ПМС 191/2017 г., която и именно засяга негови права и законни интереси, както и от Класификатора на длъжностите на военнослужещите в Министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия /обн. ДВ, бр. 105/2018 г./, в който длъжността началник на отделение е предвидена за кариерно поле за офицер командно и с минимално изискване за заемане на длъжността придобита образователна степен магистър по специалност от професионално направление Военно дело. . Настоящата съдебна инстанция намира също така, че в конкретния случай не налице и правен интерес за жалбоподателя от оспорване на § 100, ал. 3 от ПЗР на ПМС 191/2017 г., доколкото същата се е прилагала само до 31.12.2022 г. и е уреждала действието на висящите правоотношения към момент на приемане на новите изисквания по чл. 28 от ППЗОВСРБ /ДВ, бр. 74/2017 г., в сила от 12.09.2017 г./, и то позитивно именно за определена категория лица, в която безспорно попада и жалбоподателят, предоставяйки им право да заемат съответната длъжност, макар и да не отговорят на изискванията на закона, до 31.12.2022 г. Както и правилно посочва касационният жалбоподател, при липса на тази разпоредба по отношение на съответните военнослужещи, какъвто безспорно е и жалбоподателят, е следвало да се приложи чл. 164, т. 2 от ЗОВСРБ и същите да бъдат освободени от заеманите длъжности още с влизането в сила на промените през 2017 г. и последвалото приемане през 2018 г. на Класификатора на длъжностите, т. е. преди 31.12.2022 г. В тази връзка сочената от жалбоподателя Горчев в жалбата му санкция прекратяване на служебното правоотношение по договора за военна служба, следва не от ал. 3 на § 100 от ПЗР на ПМС 191/2017 г., а от самата законова норма на чл. 164, т. 2 от ЗОВСРБ и приетия през 2018 г. нов Класификатор на длъжностите. Дори и да се приема, че към датата на подаване на жалбата 15.12.2022 г., за жалбоподателя по отношение инициираното оспорване на ал. 3 от § 100 от ПЗР на ПМС 191/2017 г. е бил налице правен интерес, то в хода на съдебното производство този интерес е отпаднал, доколкото тази норма се е прилагала само до 31.12.2022 г. Наличието обаче на правен интерес от оспорването следва да е налице във всеки един момент от съдебното производство, поради и което съдът е длъжен по всяко време на производството да следи за процесуалните предпоставки за неговата допустимост, и ако намери, че липсва положителна или е налице отрицателна такава - да прекрати образуваното производство, дори към момента на сезирането жалбата да е била допустима. Предвид на изложеното настоящият съдебен състав намира също така, че в конкретния случай постановената незаконосъобразност на оспорената разпоредба не би се отразила в правната сфера на жалбоподателя по благоприятен начин ненастъпване на хипотезата на чл. 164, т. 2 от ЗОВСРБ, каквато последица би следвало да има съдебното решение, постановено в полза на оспорващия, в случай на наличие на правен интерес. Изложеното налага извода, че жалбата на С. Горчев е недопустима, поради липса на правен интерес. Постановеното по тази жалба първоинстанционно решение също се явява недопустимо, предвид което следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено в съответствие с правомощието на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 от АПК.