Решение № 6078 от 2.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6430/2010 г.

Решение № 6078 от 2.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6430/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на областно пътно управление, гр. Бургас срещу решение № 252 от 10.03.2010 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановено по административно дело № 910/2009 г. С обжалваното решение съдът отменил негово писмо, изх. № 663 от 22.06.2009 г., с което разпоредил на "Вентра 2001" ООД извършването на монтаж на стоманена предпазна ограда с дължина 13 метра за обезопасяване на рекламно съоръжение, находящо се в обхвата на автомагистрала "Тракия", километър 353 + 000, дясно. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за недопустимо - отменително основание по чл. 209, т. 2 АПК. Съдът неправилно приел, че писмото има характер на индивидуален административен акт. Не отчел, че е налице неокончателен акт - част от процедура по отнемане на разрешение за специално ползване, който не засяга права и законни интереси на адресата. С оглед на това счита постановеното от съда решение за недопустимо. Алтернативно поддържа твърдение за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че актът е издаден от компетентен орган, при наличие на фактически и правни основания и в съответствие с целта на закона - обезопасяване на местата с изградени рекламни съоръжения и съответно безопасност при движение по републиканските пътища. Чл. 26, ал. 7, т. 2 от Закона за пътищата дава възможност за въвеждане на условия от страна на органа, издаващ разрешителния административен акт. Моли съда да обезсили, алтернативно да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - "Вентра 2001" ООД, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено в съответствие с материалния закон и при постановяването му не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът правилно приел, че оспореното писмо е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че оспореното писмо изх. № 663 от 22.06.2009 г. на директора на областно пътно управление, гр. Бургас, е властническо волеизявление на компетентен орган, което пряко засяга права и интереси на адресата. Въз основа на това направил извод, че то представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Съдът приел, че директорът, с оглед разпоредбата на чл. 35, ал. 2, т. 2 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Национална агенция "Пътна инфраструктура" и нейната администрация , разполага с материална компетентност за издаване на индивидуални административни актове във връзка със специалното използване на пътищата. Приел, с оглед разпоредбата на § 1, т. 8 от допълнителните разпоредби на Закона за пътищата, че изграждането и експлоатирането на рекламни съоръжения е дейност по специално ползване на пътищата, която се осъществява въз основа на разрешения за изграждане и за експлоатиране на рекламното съоръжение. Приел също, че в издадените на "Вентра 2001" ООД разрешения няма задължение, при необходимост, да бъде изградена стоманена предпазна ограда. Въз основа на това направил извод, че възложеното задължение не намира законово основание, което е нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и основание за отмяна на акта като незаконосъобразен. Тези изводи на съда са правилни. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че директорът на областното пътно управление е държавен орган, оправомощен по силата на чл. 35, ал. 2, т. 6 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Национална агенция "Пътна инфраструктура" и нейната администрация (отм., действащ към процесния период) да осъществява дейности по управление и поддържане на републиканските пътища съгласно Закона за пътищата. Не се спори, че изграждането и експлоатирането на рекламни съоръжения е специално използване на пътищата по смисъла на § 1, т. 8 от допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. Безспорно е също, че "Вентра 2001" ЕООД притежава разрешение за изграждане и експлоатиране на рекламно съоръжение в съответствие с разпоредбата на чл. 18, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 3 от Закона за пътищата във вр. с чл. 13 и 16 от Наредбата за специално използване на пътищата. Не се спори, че визираните в оспореното писмо изисквания не фигурират в издадените разрешения. Спорни по делото са въпросите за допустимостта на съдебното решение, т. е. за характера на оспорения акт, и за правилността на съдебното решение, т. е. за съобразеността на акта с материалния закон. По допустимостта на съдебното решение: Касаторът твърди, че съдът се произнесъл по една недопустима жалба, тъй като оспореният акт няма белезите на индивидуален административен акт. Това негово твърдение е неоснователно. Съдът правилно определил белезите на оспорения акт и го квалифицирал като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Видно от съдържанието на акта с него се създава за ответника по касационната жалба определено задължение, чието изпълнение е изискуемо под заплахата за отнемане на вече предоставени права. Следователно административен орган, при осъществяване на законовите си правомощия, създава задължение за адресата на акта и това задължение следва пряко от акта - обстоятелства, които са съответни на визираните в чл. 21, ал. 1 АПК и които определят характера на акта като индивидуален административен. Неоснователно е твърдението на касатора, че писмото било волеизявление по смисъла на чл. 21, ал. 5 АПК - част от процедурата по отнемане на предоставено разрешително, поради което не подлежи на самостоятелно оспорване. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 9 от Закона за пътищата разрешенията за специално ползване на пътищата се отнемат при неспазване на условията, предвидени в тях. Фактът, че неизпълнение на задължение, определено в оправомощаващия акт, респективно визирано в оспореното писмо, може да бъде основание за отнемане на разрешението (отделен е въпросът за законосъобразността на това основание в конкретния случай с оглед на изложеното по-долу относно материалната му законосъобразност), не означава, че процесното писмо е акт, издаден в хода на административно производство по отнемане на разрешителното. Самият касатор не представя доказателства и не твърди, че такова производство е започнало. Напротив, сочи, че оспорваното писмо е издадено в изпълнение на вътрешноведомствен акт, касаещ обезпечаване на безопасността на ползване на републиканската пътна мрежа, а не отнемане на разрешително на адресата. Т. е. отнемането на разрешителното би могло да се обосновава с неизпълнение на задължения на адресата, но това е въпрос на друго административно производство и тази потенциална възможност не лишава адресата на писмото от правото да оспори акта, с който му се вменяват определени задължения. Да се приеме противното би значело да се лиши адресата на един оправомощаващ акт, каквито са разрешението за изграждане и експлоатация на рекламни съоръжения, от правото на съдебна защита на законосъобразно придобити права без за това да е налице изрична забрана в закон. Като съобразил изложеното съдът правилно определил характера на оспорения акт, поради което постановеното от него решение е допустимо. По правилността на обжалваното решение: Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът не отчел, че актът е издаден от компетентен орган, в рамките на правомощията му, при спазване на материалните разпоредби на закона и на неговата цел. Както бе изложено по-горе няма спор, че оспорваното писмо е издадено от компетентен орган и в рамките на правомощията му. Не се оспорва и факта, че целта на визираните изисквания преследва законовата цел - безопасно използване на републиканските пътища. Въпросът е има ли право органът да въведе тези изисквания, след като по надлежния ред са предоставени права за изграждане и експлоатация на рекламното съоръжение и изграждането на процесното защитно съоръжение - стоманена предпазна ограда, не е визирано като изискване за допустимост на експлоатацията на рекламното съоръжение. Следователно въпросът е може ли органът по своя преценка да въвежда изисквания извън предвидените в закона. Съгласно чл. 26, ал. 7, т. 2 от Закона за пътищата разрешенията се издават при спазване на изискванията на Закона за движение по пътищата, Закона за пътищата, подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане и нормите за проектиране на пътища. В чл. 15 на Наредбата за специално ползване на пътищата са определени изискванията, при които е допустимо изграждането на рекламни съоръжения. Нито тези изисквания, нито такива, визирани в друг нормативен акт, определят необходимостта от изграждане на стоманена предпазна ограда. Извършването на реклама чрез използването на земя, изключителна държавна собственост - включена в обхвата на републиканските пътища, е субективно право, което се придобива при спазване на изискванията на закона, аргумент от чл. 18, ал. 5 от Конституцията. Следователно разрешаването и упражняването на дейността става само и единствено при спазване на определените в закон условия. Както правилно посочил в мотивите си съдът ответникът по касационната жалба изпълнил законовите изисквания за изграждане и експлоатиране на рекламно съоръжение, които гарантират безопасността на експлоатацията на републиканския път. Не са установени нарушения на тези изисквания, които да налагат действия по спазването им. Няма и законово основание, което да позволява на административния орган, при условията на дискреция да възлага нови условия за експлоатацията му. Ако компетентният държавен орган счита, че установените нормативно изисквания не осигуряват целта на закона следва да предприеме необходимото за изменение на законовите предпоставки за изпълнение на дейностите, разрешавани при съблюдаване на изключителните права на държавата върху републиканските пътища. Едва след изменение на нормативните изисквания и при отчитане на принципа на правната сигурност относно въздействието, което последващата промяна ще има върху упражняването на придобитите права, ще бъде възможно законосъобразно да се изисква от лицата, желаещи да извършват дейността, изграждането на процесните съоръжения. До тогава, както правилно приема съда, не е налице законово основание за издаване на оспорения акт. Това прави обжалвания административен акт материално незаконосъобразен, което е основание за отмяната му. Наред с изложеното следва да се посочи, че възложеното с оспореното писмо съоръжение - стоманена предпазна ограда, по своята характеристика представлява пътно съоръжение по смисъла на § 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. Пътните съоръжения, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата са част от пътищата. А съгласно чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата компетентен да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища е Агенцията "Пътна инфраструктура". Следователно с оспореното писмо на частен субект се възлага извършването на дейности, които по закон са възложени на специализирана администрация и съответно са в изключителната компетентност на специализирания държавен орган - председателя на агенцията, съответно упълномощените от него лица. С оглед на това оспореното писмо противоречи и на изричната разпоредба на чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата, което го прави материално незаконосъобразно и на това основание. Видно от изложеното твърденията на касатора за недопустимост и неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Страните по делото не са поискали присъждане на направените разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.