Решение № 4212 от 1.4.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13235/2020 г.

Производство по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

1. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Ямбол, подадена чрез пълномощник юрисконсулт В. А. срещу решение 173/22.10.2020 г., постановено по адм.д. 258/2020 г. по описа на АС-Ямбол, с което е отменена Заповед ЗД/Д-Я-050/17.09.2020г., издадена от Директора на ДирекцияСоциално подпомагане-Ямбол.

Наведените в жалбата възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато при преценката на съвкупния доказателствен материал и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу административния акт.

Ответникът К. М., чрез пълномощник адв. С. Д., оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Ответникът А. М., чрез адв. Я. П., в качеството й на особен представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се определяне на възнаграждение в качеството й на особен представител.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право. Намира, че след изпълнение на задълженията по чл.172а АПК, решаващият състав правилно приема, че оспореният административен акт е законосъобразен, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна.

Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

Върховният административен съд състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.

Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.

В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.

В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване.

Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях.

Обжалваната заповед е издадена на основание чл.20 ал.4, т.1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето. Същата е издадена като мярка за осигуряване на специална закрила на дете в риск(чл.5, ал.1 от Закона за закрила на детето), изразява се в осигуряване на подслон, информиране и консултиране и обучение в нови умения и компетенции за отглеждане на дете(социални услуги по смисъла на чл.15, т.1, т.5 и т.9 от Закона за социалните услуги), предоставена е на детето А. М., за което е счетено, че съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие(т.е. дете в риск по смисъла на §1, т.11, б.в от ДР ЗЗДет). Предоставена е във вид на социална услуга в общността ЗвеноМайка и бебе( визирана в разпоредбата на чл.36, ал.2, т.7 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане.

Видно от материалите по делото А. М. е непълнолетна майка на детето К. Щ.. На 16.09.2020г. са станали свидетели на психическо и физическо насилие между К. М. и И. Г.. С оглед на факта, че непълнолетната е майка на новородено дете и се нуждаят от специализирана помощ и подкрепа, които не получават в семейната среда, е породило необходимостта от насочването към подходяща социална услуга, а именно ЗвеноМайка и бебе, където да им бъдат осигурени подслон в условията на сигурност и подготовка за успешно социално интегриране, обучение в нови умения и компетенции при отглеждането на детето й, както и възможност непълнолетната майка да се приспособи и изгради привързаност към новороденото й дете, като по този начин се създадат условия за предотвратяване на изоставянето му.

Правилен е извода на съдът, че оспорената заповед е издадена в нарушение на изискването за форма, в несъответствие с целта на закона, и постановяваща несъразмерна мярка. Заповедта е издадена при несъответстващо основание по чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗДет. От съдържанието на същата не е ясна точната хипотеза на прилагане на закона 1.дали А. М. е изведена от семейната среда заради риск от увреждане на нейното физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие заради обстоятелството, че е била свидетел на акт на насилие в семейството, като в тази връзка е налице мотив в протокола от заседанието на мултидисциплинарния екип(семейната среда, в която се намира и поведението на К. М. е индикатор на последващи физически саморазправи, както и възможност да се окаже физическо насилие към непълнолетната от страна на семейството, в което живее), или 2.поради риск от изоставяне на детето К. Щ..

Обосновано съдът е приел, че определянето на услугата като дългосрочна е в противоречие с уредбата в ЗСУ. Съгласно разпоредбата на чл.16, ал.2 от ЗСУ , ползването на социалните услуги може да е:1. краткосрочно за срок до шест месеца;2. средносрочно за срок до една година;3. дългосрочно за срок от една до три години.Според дадената дефиниция в §1, т.30 от ДР на ППЗСП "Звено "Майка и бебе" предоставя временно настаняване до 6 месеца, това е краткосрочна социална услуга(за срок до шест месеца по арг. от чл.16, ал.2, т.1 от Закона за социалните услуги), а не дългосрочна социална услуга(за срок от една до три години по арг. от чл.16, ал.2, т.3 от Закона за социалните услуги), както е определено със заповедта.

Правилно съдът е приел, че оспорената заповедта е постановена и при несъответствие с целта на закона. Според ППЗСП, §1, т.30 от ДР - "Звено "Майка и бебе" предоставя временно настаняване до 6 месеца на бременни жени и майки в риск да изоставят децата си, насърчава родителската привързаност, подпомага младите майки чрез социално, психологическо и юридическо консултиране и подкрепа. В случая липсват доказателства а и в административната преписка не се съдържа констатация от административния орган, че А. М. е майка в риск да изостави детето си К. Щ.. Съгласно чл. 25, ал. 2 от ЗЗД, настаняването на детето извън семейството се налага като мярка за закрила, след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството, освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. Мярката за закрила по чл.4 ал.1т.5 от ЗЗД закрила, осъществявана чрез предоставяне на социална услуга- резидентен тип, също е временна.

Съдът е достигнал до правилен извод, че от събраните по делото доказателства е установено, че непълнолетната майка А. М. не е дете в риск по смисъла на § 1, т. 11, б. "в" от ЗЗД и по отношение на нея и детето й не е обоснована необходимостта от прилагане на мерки за закрила извън семейната среда, съгласно чл.25 ал.1, т.4 от ЗЗД. С нормата на чл. 33, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето е прието, че спешно настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето. Такава опасност в случая не е налице. Също така заложените в разработения план за действие от 24.09.2020г. мерки са във вид на информиране, консултации и обучение, които могат да бъдат предоставени без извеждане от семейството, т.е. могат да се предоставят не само в специализирана среда, но и в домашна среда, включително и мобилно от ДирекцияСоциално подпомагане-Ямбол, по арг. от чл.17, ал.5 от Закона за социалните услуги.

Правилно съдът е приел, че постановената мярка за закрила е по-голямо засягане от необходимото за целта, в нарушение на принципа за съразмерност по чл.6 от АПК и в нарушение на чл.25, ал.2 от Закона за закрила на детето.

Предвид изложеното Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Подлежи на уважаване своевременно направеното искане от пълномощника на К. М. за присъждане на разноски, като в полза на адв. С. Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (безплатна помощ на материално затруднено лице) в размер на 500 лева, платими от Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Ямбол.

Неснователно е искането на адв. Я. П. за определяне на възнаграждение в качеството й на особен представител. В хипотезата на назначен по ЗПП адвокат за процесуално представителство неговото възнаграждение се определя по реда на чл. 37 и сл. ЗПП от Националното бюро за правна помощ (НБПП), а не от съда.

1. Постъпила е и частна жалба от адв. Я. П. като особен представител на А. М. срещу определение 397/03.11.2020 г., постановено по адм.д. 258/2020 г. по описа на АС Ямбол, с което е оставена без разглеждане молбата на адв. Я. П. за допълване на решението по делото в частта за разноските.

Ответникът по касационната частна жалба, Директор на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Ямбол, взема становище за нейната неоснователност.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната частна жалба.

Касационната частна жалба е допустима, но неоснователна.

Определението на съда, касаещо разноските е правилно. Правната помощ на детето А. М. във вид на процесуално представителство е предоставено от съда в хипотезата на назначен адвокат по чл.23 ал.1 от Закона за правната помощ. В хипотезата на назначен по ЗПП адвокат за процесуално представителство неговото възнаграждение се определя по реда на чл. 37 и сл. ЗПП от Националното бюро за правна помощ (НБПП), а не от съда. Съгласно чл. 39 ЗПП заплащането на предоставената правна помощ се извършва от НБПП по банков път въз основа на отчета по чл. 38 и решение на неговия председател. Предвид горното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,