Решение № 168 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 705/2010 г.

Решение № 168 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 705/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. А., Д. Г. С., Й. Г. Н., Т. С. К. и К. С. А. срещу въззивното решение на Б. окръжен съд, постановено на 21.12.2009 г. по гр. д. № 258/2009 г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това А. Г. А., Д. Г. С., Й. Г. Н., Т. С. К. и К. С. А. са осъдени да предадат на Б. И. Д., Я. И. И., Т. И. Р., В. И. Д. и С. И. Н. нива с площ от 25 дка, представляваща имот № * в м. "Б. ", землището на [населено място] и нива с площ от 15.5 дка, представляваща имот № * в м. "К. ", землището на [населено място]. С определение № 1061/10.11.2010 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса кога по смисъла на чл. 55 ЗЛ (отм.) е налице ползуване със званието "законно дете", при наличието на какви предпоставки може да се приеме, че ползуването от такова звание следва да се възприема като наличие на установен произход, необходимо ли е позоваване на това звание, от кого и към кой момент, за да се приеме, че между детето и отглеждащите го лица са възникнали права и задължения като между роднини по произход, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за доказателствената стойност на представената по делото домакинска карта, съдържаща данни за семейството на бежанец, както и по въпроса за начина на установяване на произход на починало лице при липса на съставен акт за раждане. Касаторите поддържат, че неправилно съдът е отказал да приеме доводите им за приложението на чл. 55 ЗЛ (отм.), доколкото е налице пълно съвпадане на имената на Т. Н. и наследодателя Н. Х. Д., т. е. Т. Н. е носила имената на Н. Х. още от раждането си, което е отразено и в удостоверението й за раждане, самият Н. Х. в домакинската карта е посочил Т. като свое дете, същата е записана като негово дете в регистрите на населението. Поддържат също така, че са налице и доказателства да се приеме, че Т. Н. е рождено дете на Н. Х. Д., като неправилно съдът е ценил тези доказателства е и достигнал до неправилния извод, че родствена връзка помежду им не е установена. Излагат също така и съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че между Н. Х. Д. и наследодателката на предявилите иска лица Я. Г. Д. е съществувала валидна брачна връзка. Молят решението да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен, като им бъдат присъдени направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Я. И. И., Т. И. Р., В. И. Д. и Б. И. Д. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: Я. И. И., Т. И. Р., В. И. Д., Б. И. Д. и С. И. Н. са предявили срещу А. Г. А., Д. Г. С., Й. Г. Н., Т. С. К. и К. С. А. иск за предаване владението на нива с площ от 25 дка, представляваща имот № * в м. "Б. ", землището на [населено място] и нива с площ от 15.5 дка, представляваща имот № * в м. "К. ", землището на [населено място]. В обжалваното решение е прието, че с решение на ПК-С. процесните имоти са възстановени на наследниците на Н. Х. Д. по реда на ЗСПЗЗ. Н. Х. Д. като бежанец, установил се в чертите на Ц. Б. през 1913 г. /видно от личното му дело като бежанец/, заселил се с двучленното си семейство в [населено място] /с. Т./, [община] /с. Д./ и е включен в списъка на жителите му, изготвен през м. февруари, 1927 г. Придобил е българско поданство и видно от протокол № 5/8.08.1928 г. е бил оземлен с процесните имоти като през 1936 г. заплатил земеделските земи и придобил собствеността върху тях, за което през 1937 г. се снабдил с нотариален акт. В представената домакинска карта на главата на домакинството Н. Х. Д. като съпруга е вписана Я. Н. Х., която действително е прието, че е имала качеството негова съпруга, удостоверено от представеното копие от регистъра за женитбите на С. община и по-точно Акт за женитба № 1,съставен на 5.02.1934 г., в който е посочено, че Н. Х. от [населено място], настоящ жител на [населено място] е обявил извършването на църковно бракосъчетание от 1.02.1934 г. със съпругата си Я. Г. като е заявил, че бракът е втори и за двамата и преди сключването му те са били вдовци. Направеното оспорване на акта е прието за недоказано, тъй като ответната страна не е установила наличието на обстоятелства, противни на изложеното в акта. С оглед на това е прието, че Я. Н. Х. действително е била в брак с Н. Х. Д., а след неговата смърт има качеството на негов наследник по закон. Възраженията, основани на установени различия между данните, посочени в акта за женитба /дата и година на раждане на съпрузите, място на раждане, имена на родители/ с тези, съдържащи се в други писмени доказателства по делото, са приети за неоснователни по причина, че както Н. Д., така и Я. Н. са лица, родени през 19 век извън пределите на Ц. Б. и имат статут на бежанци, напуснали родните си места по принуждение, поради което най-вероятно не са запазили никакви документи за самоличност, вкл. актове за раждане. Поради това всички данни в регистрите на населението, домакински карти и др. са вписани по сведения на самите лица. Преценени са и показанията на разпитаната свидетелка М. Н., която сочи, че Н. Д. и Я. Н. действително са живели като съпрузи. Прието е, че преди сключването на този брак Я. Н. е била омъжена за И. Ч., но към 1930 г. вече е овдовяла и изпълнявала функциите на глава на семейство, видно от съдебно определение от 21.03.1930 г. и писмо до Общинската комисия по настаняване на бежанците. Възражението за приложението на чл. 9а ЗН е прието за неоснователно, тъй като бракът е сключен преди придобиване правото на собственост върху имотите и тяхното заплащане през 1937 г., както и преди колективизацията на земеделските земи и с оглед на възприетото в ТР № 1 от 1998 г. на ОСГК на ВКС становище е прието, че преживялата съпруга наследява земеделските земи, подлежащи на реституция, останали от покойния й втори съпруг, а след нейната смърт тези права се наследяват от нейното дете от предходен брак. Прието е, че не е установено праводателката на ответниците по иска /сега касатори/ Т. Н. да е била дъщеря на Н. Х. -представеното по делото удостоверение за раждане е оспорено като такова с невярно съдържание досежно произхода от бащата, а същото е издадено въз основа на данни от регистъра на населението, а не въз основа на акт за раждане. За безспорно е прието, че Т. Н. няма акт за раждане, който да удостовери нейния произход, а оттам, че произходът от баща подлежи на доказване от страната, която черпи права от това. Преценени са отбелязванията в домакинската карта за събиране на сведения за бежанците, дошли в България след 1903 г. /в която е отбелязано, че главата на домакинството Н. Х. е имал съпруга И. Н. и посочил за свои деца Т. Н. на 7 години, родена във Ф. и Я. Н. на 1 г., роден в Б./, в акта за смърт на И. Н., съставен през 1927 г. и с оглед различието в имената на И. Н. в тези документи и в представеното удостоверение за раждане, вкл. и с оглед посочените в акта за смърт родители на починалата, е прието, че посочената в сведенията за бежанците И. Н. не може да се възприеме като идентична с И. К. С., посочена като майка на Т. Н. в удостоверението за раждане. С оглед на това е прието, че в определен период от живота си Т. Н. е била отглеждана от Н. Х. и съпругата му, но няма категорични данни детето да е било прието в семейството. За неоснователно е прието позоваването на чл. 55 от Закона за лицата (отм.). Прието е, че според чл. 55 ЗЛ (отм.) законното произхождение се доказва с акт за раждане, вписан в книгите за гражданско състояние. При липса на такъв съгласно чл. 54 ЗЛ (отм.) е достатъчно непрестанно ползуване от званието на законно дете, което представлява съвкупност от фактически действия, които обективират пред обществото взаимно обективно отношение между възрастните хора и детето такива, че по своето съдържание да покриват напълно фактическите отношения между родители и тяхното рождено дете. Прието е, че такъв произход не се основава на кръвна връзка, но поставя детето в същото положение, както едно законно родено дете, имащо биологична връзка със своите баща и майка. Прието е, че доказването на това състояние би следвало да бъде обективирано в документ, тъй като противното би довело до пълна невъзможност детето да легитимира законния си произход извън обичайното си местопребиваване. Изложени са и съображения, че по аргумент от чл. 60 ЗЛ (отм.) установяването на състояние на законен произход е било възможно по съдебен ред, но въз основа на начало на писмено доказателство. Освен това е прието, че позоваването на този произход следва да е било извършено от самото дете, а не от неговите наследници с оглед разпоредбата на чл. 61 ЗЛ (отм.). При отмяната на ЗЛ през 1949 г. със ЗЛС според Б. окръжен съд Т. Н. е следвало да установи този свой произход най-късно към момента на отмяната на сочения нормативен акт, защото произход на такова фактическо основание българското законодателство след този момент не познава. По въпроса при наличието на какви предпоставки може да се приеме, че ползуването от званието на законно дете по смисъла на чл. 55 ЗЛ (отм.) следва да се възприеме като наличие на установен произход, необходимо ли е позоваване на това звание, от кого и към кой момент, за да се приеме, че между детето и отглеждащите го лица са възникнали права и задължения като между роднини по произход настоящият състав приема следното: По смисъла на чл. 55 ЗЛ (отм.) ползуването със званието на законно дете се изразява чрез такива фактически действия от страна на лицето, което отглежда едно дете, които сочат на отношение като към родно дете и манифестират такова отношение в обществото, т. е. налице са такива отношения между отглеждащите детето и самото дете, които съответствуват на установеното в обществото разбиране за същността на отношенията между родител и дете. Тези отношения следва да бъдат установени трайно, т. е. да са се осъществявали в значителен период от време. Следва да са налице и онези събития, които според разпоредбата на чл. 55 ЗЛ (отм.) са годни да установят тези отношения. Главните събития, които в своята съвкупност са годни да установят отношенията на произхождение и родство между едно лице и семейството, към което то казва че принадлежи, съгласно чл. 55 ЗЛ (отм.) са лицето да е носило всякога името на бащата, на когото то казва, че принадлежи; бащата да го е имал като свое дете и в това качество да се е грижел за неговото издържане, възпитание и настаняване; да е било признавано за такова в обществото и да е било признавано в това качество от семейството. Изискването лицето да е носило всякога името на бащата, на когото то казва, че принадлежи сочи на необходимост тази имена да са били посочвани в писмени документи, издавани при участието на лицето или удостоверяващи значими за гражданското му състояние факти и обстоятелства, т. е. необходимо е това състояние да е обективирано в документ, удостоверяващ гражданското състояние на детето, но законът не установява изискване за момента, в който следва да стане това, а ако такъв документ липсва по причина, че не е бил съставян /т. е. детето никога не е имало съставен акт за раждане/ или е изгубен или унищожен, не съществува пречка установяването на ползуването от званието на законно дете да се извърши и с други доказателства, вкл. след смъртта на позоваващото се на това звание лице от неговите наследници. По въпроса за доказателствената стойност на домакинската карта, съдържаща данни за семейството на бежанец, вкл. и за установяване произхода на починало лице при липса на съставен акт за раждане, настоящият състав приема следното: Съставянето на домакински карти, съдържащи данни за семейството на бежанец е наложено като необходимост по причина значителния брой бежанци, които са се установили на територията на Ц. Б. преди 1920 г., напуснали са по принуда родните си места като в повечето случаи не са разполагали с документи за самоличност, вкл. и актове за гражданско състояние. Попълването на данните в домакинските карти е организирано от българската държава /вж. удостоверение от ДА "Архиви", Дирекция "Централен държавен архив". Поради това при липса на актове за гражданско състояние следва да се приеме, че домакинската карта, съставена след 1920 г., се ползува с доказателствена сила за осъществяването на посочените в нея факти и за установяването на отразените в нея родствени връзки, вкл. за установяване произхода на починало лице при липса на съставен преди 1920 г. акт за раждане. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон /чл. 55 ЗЛ (отм.), чл. 5, ал. 1 ЗН/ и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 188 ГПК (отм.). Не е преценено според установените в ГПК правила значението на представените по делото писмени доказателства /домакинска книга за събиране на сведения за бежанците, отбелязванията в регистъра на населението от 1948 г./, което е обусловило неправилния извод на въззивния съд, че по отношение на Т. Н. Х. не се установява да се е ползувала от званието на законно дете по смисъла на чл. 55 ЗЛ (отм.) в семейството на наследодателя Н. Х. Д.. Действително, както е приел и въззивния съд, Т. Н. Х. няма акт за раждане, който да удостовери нейния произход от бащата, но именно в такива хипотези приложение може да намери изрично предвиденото в чл. 55 ЗЛ (отм.) ползуване от званието на законно дете. В регистъра на населението от 1948 г., том I като баща на Т. Н. Х. е посочен Н. Х. Д., т. е. налице е отбелязване, извършено от държавен служител по предвидения в закона ред, сочещо че Т. Н. е носила името на Н. Х. като баща по време на действието на Закона за лицата (отм.), т. е. още при действието на този закон е било извършено позоваване на званието на законно дете, извършено пред съответния държавен служител, изготвящ регистрите на населението. Именно въз основа на това отбелязване е издадено през 1953 г. и удостоверение за раждане на Т. Н., в което като баща е посочен именно Н. Х.. Установено е, че Н. Х. е имал Т. Н. за свое дете-посочил е това обстоятелство в домакинската книга за събиране на сведения за бежанците, дошли в Б., както и че Т. Н. е била признавана за негово дете в обществото. Така установените по делото факти сочат по категоричен начин, че Н. Х. е считал Т. Н. за свое дете и при липсата на съставен акт за раждане нейният произход следва да се приеме за установен по реда на чл. 55 ЗЛ (отм.), а именно чрез ползуване от званието на законно дете от момента на съставяне на домакинската книга за събиране на сведения за бежанците, която отразява създадените в семейството отношения за период, предхождащ 1920 г., както е посочено и в самата книга. Обстоятелството, че впоследствие през 1974 г. в личния регистрационен картон на Т. Н. като баща е посочено друго лице не заличава установения по реда на ЗЛ (отм.) произход особено след като липсва, както вече беше отбелязано, акт за раждане, който да сочи друго лице като баща на Т. Н.. Законодателят установява произхода на лицата като стабилно и трайно установено състояние и не допуска неговата промяна освен по предвидения в закона ред. И след като произходът на едно лице е установен и отразен в регистрите на населението, посочен в съставено въз основа на тези регистри удостоверение за раждане и лицето се е позовавало именно на този произход повече от 20 години след отразяването, не може въз основа само на последващо записване на друго лице като баща в личния регистрационен картон така установеният и стабилизиран произход да се приеме за променен. Поради това според настоящия състав следва да се приеме, че Т. Н. като дете на Н. Х. Д. съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН има правото да получи 1/2 от имуществото, което наследодателят е притежавал, вкл. и от земеделските земи, правото на собственост върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ. Право на 1/2 ид. част от земеделските земи, правото на собственост върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ следва да бъде признато и на наследниците по закон на Я. Н. Х.. Неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания за неправилна преценка на доказателственото значение на акт за женитба № 1 от регистъра за женитбите на С. община за 1934 г. Актът за женитба не представлява акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, който по предвидения в закона ред /чл. 152-154 от ЗЛ (отм.) отразява факта на извършен църковен обред на бракосъчетание съгласно действуващия към 1934 г. Екзархийски устав на Б. от 1883 г.(отм.). Актът за женитба само удостоверява сключването на църковен брак и в случая като удостоверителен документ отговаря на изискванията на ЗЛ (отм.) - изготвен е в срока по чл. 152 ЗЛ (отм.), женитбата е била обявена от един от двамата съпрузи в съответствие с изискването на чл. 152, изр. второ ЗЛ (отм.), в предвидената от закона форма, като следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 152 ЗЛ (отм.) не установява изискване актът за бъде подписан от обявителя. Актът за женитба, съставен по реда на чл. 152-154 ЗЛ (отм.) удостоверява факта на сключен брак, поради което следва да се приеме, че Я. Н. Х., като съпруга на Н. Х. Д., има качеството негов наследник по закон, като тези права след нейната смърт преминават в патримониума на нейните низходящи. Качеството наследници по закон на починалия на 20.01.1960 г. Н. Х. Д. имат както наследниците на преживялата съпруга Я. Н. Х. /за 1/2 ид. част от имуществото, правото на собственост върху което е възстановено по реда на ЗСПЗЗ/, така и наследниците на неговата дъщеря Т. Н. Х. /за 1/2 ид. част от същото имущество/. По отношение на правата на наследниците на Т. на Н. Х. върху 1/2 ид. част от процесните земеделски земи предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск от наследниците на Я. Н. Х. е неоснователен. По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за 1/2 ид. част от имотите и вместо това за тази част предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен, като на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в полза на касаторите бъде присъдена сумата 839.70 лв., представляваща направените по делото разноски по така предявения иск. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение