Решение № 189 от 27.11.2019 г. на ВКС по н. д. № 762/2019 г.

Решение № 189 от 27.11.2019 г. на ВКС по н. д. № 762/2019 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Касационното производство е по реда на гл. ХХХІІІ от НПК. Образувано е по повод на постъпило искане от осъдената С. П. М. за възобновяване на наказателно дело НОХД № 857/2011 г. на Районен съд–гр. Разград. Като правно основание на искането се сочи разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК. В молбата се разяснява, че осъдената не е взела участие в наказателното производството, тъй като трайно пребивавала в Германия. Била задържана по европейска заповед за арест и предадена за изтърпяване на наказанието на 15.05.2019 г. В съдебно заседание защитникът моли искането да бъде уважено, тъй като пред Германския съд е гарантирано, че делото ще бъде възобновено. Счита, че М. не е била надлежно представлявана, тъй като е упълномощила адвокат само за досъдебното производство. Представителят на прокуратурата счита, че искането е неоснователно, тъй като обвинението е предявено лично на осъдената. Осъдената желае възобновяване на делото. Върховният Касационен съд, след като се запозна с материалите по делото и доводите на страните, намери искането за недопустимо. Осъдената М. не е процесуално легитимирана да иска възобновяване на делото на посоченото в молбата правно основание, тъй като за нея не е допусната екстрадиция. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК и свързаната с нея разпоредба на чл. 423, ал. 5 от НПК се отнасят само до тези до случаите, когато задочно осъденият е предаден след допусната екстрадиция. Производството по екстрадиция е различно от производството по изпълнение на европейска заповед за арест. Първото се развива между държави - страни по международен договор, или при условията на взаимност, а второто между държави – членки на Европейския съюз. Безусловното възобновяване на делото при предоставени гаранции е предвидено само при предаване от страна, която не е член на Европейския съюз. С Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета на Европейския съюз, транспонирано в националното ни законодателство с измененията в ЗЕЕЗА от 19.07.2011 г., е отнета възможността на държавите-членки да откажат предаване на задочно осъден, когато той е бил надлежно уведомен за наказателното производство и обвиненията срещу него, но по собствена воля се е отказал от правото да участва лично в съдебния процес. Наличието или липсата на изрични гаранции, предоставени от издаващата на изпълняващата държава в рамките на ЕС не е фактор при взимането на решение за предаване, и такива нито се изискват, нито се представят. Законодателствата на държавите от ЕС предвиждат законови гаранции за възобновяване след задочно осъждане, а не персонални. Въпросът е уреден в чл. 41 от ЗЕЕА и с Директива 2016/343/ЕС. Молбата е недопустима и на основание чл. 423, ал. 1 от НПК, тъй като не е подадена в шестмесечен срок от узнаване на влязлата в сила присъда. От депозираната на 25.09.2012 г. във ВКС "молба-искане" за възобновяване на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и материалите по дело № 1860/12 г. на ІІІ н. о. е видно, че М. е била запозната с постановената присъда още преди години и лично е упълномощила адвокат, който да я представлява пред българския съд. Шестмесечният срок тече от фактическото предаване само за лицата, които поради това, че са задържани, не разполагат с реална възможност да упражняват ефективно процесуалните си права. През 2012 г., когато е узнала за съдебното решение, М. не е била задържана. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,