Решение № 96 от 30.08.2021 г. на ВКС по н. д. № 244/2021 г.

Решение № 96 от 30.08.2021 г. на ВКС по н. д. № 244/2021 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпил касационен протест с допълнение към него от прокурор при Апелативна специализирана прокуратура срещу решение № 260005 от 02.11.2020 г., постановено по ВНОХД № 125/20 г. по описа на Апелативния специализиран съд, с което е потвърдена присъда № 7 от 05.02.2019 г. по НОХД № 1655/17 г. на Специализирания наказателен съд. Подсъдимият Х. Г. Г. е признат за невиновен в това на 15.12.2014 г. в затвора в гр. Варна, ЗООТ "Разделна", при условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си имотна облага, чрез използване на сила, да е принудил А. Ф. А. да извърши нещо противно на волята му – да му предаде телевизор "К. ", и с това му причинил вреда в размер на 177.30 лв., и е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 2, т. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК. С протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Твърди се неточна интерпретация на показанията на свидетелите М. А. и И. Г., както и че материалният закон не е приложен правилно, тъй като, ако не се установи предаване на вещта, Г. следва да бъде осъден за опит за изнудване или принуда. В писмено допълнение към него са изложени съображения за необоснованост на решението. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста. Защитникът на подсъдимия моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Протестът е неоснователен. Изложените доводи в подкрепа на тезата за допуснати съществени процесуални нарушения се състоят в това, че не са съобразени показанията на св. М. А., установяващи, че подсъдимият е нанесъл побой на пострадалия и го е принудил да му даде телевизора си, показанията на св. И. Г., пресъздаващи съобщеното от св. А., че Г. го е пребил и казал, че ще му вземе телевизора, както и обстоятелството, че пострадалият е напуснал затвора без телевизор. По своята същност твърденията са за необоснованост на въззивното решение, а това оплакване е извън предмета на касационната проверка. Следва да се отбележи, че протестът, с който е била сезирана въззивната инстанция е с идентично съдържание. Същите аргументи вече са били надлежно разгледани и обсъдени, а пред ВКС се преповтарят, без да се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на съдържащия се в решението анализ. Апелативният съд не е игнорирал факта, че св. А. е ползвал телевизор в затвора, който не е изнесъл при заминаването си. Липсата на вещта е приета за безспорно установена, при това дори на по-ранен етап – при завръщането му от медицинския център на 05.01.2015 г., но не е установено пострадалият да се е разпоредил с нея в полза на подсъдимия в резултат на упражнената на 15.12.2014 г. принуда. Анализът на показанията на двамата свидетели, цитирани в протеста, е обстоен и коректен, но не сочи на различен фактически извод. Св. М. А. е разпитан много подробно в съдебно заседание. Заради констатирани противоречия, са прочетени показанията му от два разпита в хода на досъдебното производство. Проведени са очни ставки, при които е бил съпоставен с пострадалия и с подсъдимия. Напълно обективно апелативният съд е констатирал, че в никой от разпитите този свидетел не дава показания, подкрепящи обвинителната теза. Изготвилият протеста прокурор интерпретира превратно и неточно съобщеното от А. в хода досъдебното производство. Не отчита липсата на причинна връзка между насилието и изчезването на вещта от килията на А., с оглед очертаната последователност на събитията, която варира от това, че подсъдимият е получил вещта преди инкриминираната дата 15.12.2014 г., а побоят, на който А. е присъствал няма връзка с телевизора, до това, че известно време след причиняване на телесната повреда Г. е взел телевизора на св. А., за да гледа филми от "флашка", но после не му го е върнал. Правилно апелативният съд е приел, че корелация между принудата и липсата на вещта не може да се изведе и от показанията на св. И. Г., в които е конкретизирана съвсем различна причина за побоя, а телевизорът се споменава по повод отправена закана. В рамките на установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно. Единственото престъпно деяние, прието за осъществено от подсъдимия, е лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК. В решението са изтъкнати причините, поради които не съществува процесуална възможност да бъде ангажирана наказателната отговорност на Г. за това деяние. Престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, а такава липсва. Съдът не би могъл да се произнесе и по реда на чл. 287, ал. 5 от НПК, тъй като наказателното производство е образувано след изтичане на шестмесечния срок по чл. 81, ал. 3 от НПК, пострадалият не е безпомощен или в състояние на зависимост от подсъдимия, нито е пожелал да бъде конституиран по делото като частен обвинител. Съобразен е и фактът, че за същото деяние – нанасяне на побой на лишения от свобода А., срещу Г. е било образувано дисциплинарно производство с характер на "наказателно обвинение" по смисъла на член 6 от ЕКПЧ и е изтърпял санкция с характер на "наказание" по смисъла на член 7 от ЕКПЧ. Напълно законосъобразно подсъдимият не е признат за виновен и по предложения в протеста чл. 143 от НК. Не е установена съставомерната цел на упражняване на принудата. При принудата по чл. 143 от НК поведението, към което се мотивира пострадалия има личен характер, а не е акт на имуществено разпореждане, но то също е елемент от състава, който следва да бъде установен. В конкретния случай съдът е приел, че подсъдимият е удрял св. А. "разгневен, че не може да получи пари" /стр. 30 от въззивното дело/, а не за да го принуди да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му. Наред с това, такава служебна преквалификация е процесуално недопустима. Посочената в обвинителния акт цел на принудата е набавянето на имотна облага, получаване на телевизора на св. А.. Ако в хода на съдебното следствие се установи, че е действал с различна цел, би било налице ново обстоятелство, срещу което подсъдимият не се е защитавал, и което съществено променя обстоятелствената част на обвинението. По същите съображения – липса на съставомерна цел, следва да бъде оставено без уважение и алтернативното искане на прокурора, Г. да бъде осъден за опит към изнудване. Фактическият извод на съда е, че нанесеният побой е израз на неприязненото отношение на подсъдимия към пострадалия, изблик на безпричинна агресия, а не че е насочен към мотивирането му да извърши акт на имуществено разпореждане. Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,