Решение № 4805 от 2.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11768/2011 г.

Решение № 4805 от 2.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11768/2011 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Директора на Областна дирекция на МВР - Русе срещу решение № 20/18.07.2011 г. по адм. дело № 189/2010 г. на Административен съд - Русе. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - Уи Меймей, в писмен отговор оспорва жалбата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално недопустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С оспореното решение Административен съд - Русе е признал за установено по отношение на директора на ОД на МВР - Русе, че поради наличието на новонастъпили обстоятелства - изтекла давност по чл. 285, изпълнението на заповед рег. № з-2259/01.09.2004 г., издадена от директора на РДВР Русе, е невъзможно и е осъдил ОД на МВР - Русе да заплати на Уи Меймей сумата от 150 лева - разноски по делото. Съдът е приел, че заповед № з-2259/01.09.2004 г. е влязла в сила на 09.09.2004 г. Приел е че в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 285 АПК, както и че давностният срок е започнал да тече от влизане в сила на заповедта и е изтекъл на 09.09.2009 г. за което е направено възражение от Меймей, както и че в рамките на този петгодишен срок не са предприети действия, насочени към привеждане в изпълнение на заповедта, които да са довели до прекъсване на давностния срок съгласно разпоредбата на чл. 116, ал. 1, б. "в" ЗЗД. При тези съображения съдът е постановил обжалвания резултат. Недоволен от решението касационният жалбоподател го оспорва като поддържа, че е постановено в нарушение на материалния закон. Настоящият съдебен състав като прецени доводите и възраженията на страните и доказателствения материал по делото, намери, че жалба е основателна, по следните съображения: По делото е установено безспорно, че заповедта е влязла в сила на 09.09.2004 г., при действието на ЗАП (отм.), както и че в рамките на пет години, след влизането и в сила, не са предприемани действия, насочени към принудителното изпълнение на заповедта. Спорният въпрос по делото е приложима ли е в конкретния случай разпоредбата на чл. 285 АПК, и ако да, от кой момент започва да тече, предвидения в нея петгодишен давностен срок. Съгласно разпоредбата на чл. 285 АПК, ако специален закон не разпорежда друго, изпълнителното основание не се привежда в изпълнение, ако са изминали пет години от влизането му в сила. Давността не се прилага служебно. Давността е материално-правен институт, независимо че е уредена в Административнопроцесуалния кодекс. В АПК липсва правна норма, която да придава обратно действие на разпоредбата на чл. 285. Разпоредбата е влязла в сила на 12.07.2006 г., тоест след влизане в сила на заповед № з-2259/01.09.2004 г. В ЗАП, който е действал към момента на влизане в сила на цитираната заповед липсва разпоредба, която да предвижда възможност за неизпълнение на изпълнително основание, поради изтичане на определен срок след влизане в сила на самото изпълнително основание. Липсата на такава уредба, обосновава извод за приложение на чл. 285 АПК, но тъй като на цитираната норма не е предадено обратно действие с изрична разпоредба, то същата следва да се прилага само занапред, т. е. след влизане в сила на АПК. Следователно петгодишният давностен срок започва да тече от 12.07.2006 г., а не от 09.09.2004 г., както е приел Административен съд - Русе, и изтича на 12.07.2011 г. Към датата на подаване на исковата молба - 26.04.2010 г., петгодишният давностен срок не е изтекъл, което води до извод за неоснователност на подадения иск с правно основание чл. 292 АПК. Като е приел обратното Административен съд Русе е постановил решението си при неправилно приложение на материалния закон. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени и с оглед изясняването на спора от фактическа и правна страна следва да се постанови друго по съществото на спора, като се отхвърли като неоснователен искът на Уи Меймей с правно основание чл. 292 АПК. С оглед крайния изход на спора основателна е претенцията на процесуалния представител на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,