Решение № 150 от 20.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2017 г.

Решение № 150 от 20.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Софийска градска прокуратура срещу решение № 6270 от 4.09.17 г. по в. гр. дело № 1474/17 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението от 28.07.2016 г. на СРС, 35 състав, постановено по гр. дело № 45197/13 г., в осъдителната му част. С него П Р Б по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Д. Б. Г. сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в престъпление по чл. 198, ал. 1 пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 26.04.13 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 3000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. С определение № 1323 от 5.04.18 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е счел, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 832 от 10.12.10 г. по гр. дело № 593/10 г. на IV г. о.; решение № 480 от 23.04.13 г. по гр. дело № 85/12 г. на IV г. о.; решение № 321 от 26.11.14 г. по гр. дело № 2516/14 г. на IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 2 ЗОДОВ и на чл. 52 ЗЗД държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, и се определя по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. В мотивите си съдилищата трябва да посочват конкретните обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл са и решенията на ВКС, постановени по уеднаквяване на съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД във вр. с чл. 2 ЗОДОВ, в които е прието, че справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл не е абстрактно понятие. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че Д. Г. е бил привлечен като обвиняем с постановление от 11.05.2010 г. за това, че на 21.04.10 г. като извършител в съучастие с друго лице, като непълнолетен, можещ да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, отнел чужди движими вещи от владението на Т. В. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила - престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК. С присъда, влязла в сила на 26.04.13 г., е бил признат за невиновен по така повдигнатото обвинение и оправдан. Установено е, че в хода на наказателния процес по отношение на Д. Г. е била взета мярка за неотклонение "подписка", отменена с определение на СГС, постановено в откритото съдебно заседание, в което присъдата е била публично обявена. Направен е извод от съда, че като резултат от процесното наказателно производство ищецът е търпял неимуществени вреди - морални болки и страдания, за възмездяването на които е счел, че сумата от 3000 лв. справедливо ще го обезщети. При определяне размера на обезщетението е взето предвид, че на ищеца е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление против собствеността, наказателното производство е продължило близо три години, ищецът е изпитвал психически дискомфорт, отчуждил се е от обкръжението си, разделил се с приятелката си. Същевременно са изложени мотиви, че доказаните болки и страдания не са извън обичайните в такива случаи, както и че пострадалият, който преди това е бил осъждан с две влезли в сила присъди, е преживял последиците от незаконното обвинение, без това да е дало сериозно и трайно отражение върху личния му живот. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че е нарушен принципът за справедливо обезщетение, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Ответникът по жалбата Д. Г. не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид касационните оплаквания и провери правилността на решението, приема следното: Съдът е приложил неправилно материалния закон към установените по делото факти, което е довело до необоснован и незаконосъобразен извод относно размера, необходим за репариране на понесените от ищеца морални вреди, който е завишен. Настоящият съдебен състав намира, че за покриване вредите на ищеца - претърпяни болки и страдания от незаконното му обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, по справедливост следва да се определи обезщетение в размер на 1 000 лв. Този размер е съобразен с разумния срок на наказателното производство - около три години, наложената най-лека мярка за неотклонение "подписка", както и обстоятелството, че ищецът е бил осъждан с две влезли в сила присъди. Назначената съдебно-психиатричната експертиза е дала заключение, че по време на наказателното производство /2010 - 2013 г./ е много вероятно ищецът Д. Г. да е развил протрахирана депресивна реакция с тревожно-депресивна симптоматика, която не е била тежка, но са повлияли и други психотравмени фактори - други досъдебни производства и прокурорски преписки, по които е трябвало да бъде разпитван, участие в конфликти с други лица, които са му нанесли сериозни травми и е бил подложен на операции, раздялата с приятелката му. При тези данни по делото следва да се приеме, че уврежданията на ищеца са с по-нисък интензитет, отколкото за човек, който не е имал досег с правосъдните органи, както и следва да се отчете, че търпяните от ищеца вреди през процесния период не се дължат единствено на воденото срещу него наказателно производство. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техния размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Макар и да е взел предвид посочените факти, въззивният съд неправилно е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, което налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът е уважен за разликата над 1 000 лв. до 3 000 лв., или да се отхвърли за сумата 2 000 лв. В останалата обжалвана част решението следва да се остави в сила. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на IV-то г. о.