Решение № 1199 от 26.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1959/2017 г.

Решение № 1199 от 26.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1959/2017 г., III о., докладчик председателят Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. И. М. и Р. И. М., чрез процесуалните им представители адв. Мукова и адв. Бамбалска, срещу решение № 7250/21.11.2016 г., постановено по адм. д № 4061/2015 г. по описа на Административен съд С. град и частна жалба на Столична община, чрез процесуалния и представител адв. Вичев срещу определение № 32/03.01.2017 г., постановено по същото дело. А. М. и Р. М. считат обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените от тях искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди и са осъдени да заплатят разноски по делото за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по изложени в жалбата съображения. Искат отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се уважат предявените искове изцяло, като им се присъдят и направените по делото разноски.. Ответникът по касационната жалба - Столична община, чрез процесуалните си представители по делото, адв. Вичев и адв. Павлова, взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Столична община счита обжалваното определение, с което е отхвърлено искането и за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските за неправилно, като постановено в нарушение на закона и съдопроизводствените правила, по изложени в частната жалба съображения. Иска отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се уважи направеното искане. Ответниците по частната жалба А. М. и Р. М., чрез процесуалния си представител вземат становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното определение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалби и правилност на обжалваните съдебни актове. Касационната и частната жалба са подадени в законоустановения срок от надлежни страни, за които обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими. Производството пред Административен съд С. град се е развило по исковата молба на А. И. М. и Р. И. М. против Столична община, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ са предявили обективно и субективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получена сума за отчужден техен съсобствен имот и тази, която биха получили в предходен момент, при своевременно инициирано и проведено производство по отчуждаване на същия имот. Исковете се основават на незаконни действия и бездействия на служители на ответника, неизпълнение на задължения по Закона за общинската собственост /ЗОбС/, довели до непроведена своевременно процедура по отчуждаване на имота. А. М. е предявил и иск за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди, произтичащи от същите действия и бездействия, изразяващи се в непрекъснат стрес от невъзможността да бъде погасен кредитът, ползван за закупуване на имота, депресия и чувство на безсилие от незачитане на правото му на собственост. От съда е дадена възможност на страните да ангажират доказателства по делото във връзка с доводите им, като са събрани посочените такива. Със събирането им е изяснил фактическата обстановка, въз основа на която е направил своите правни изводи. С решението си по делото административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове. За да постанови този резултат е приел, че не са установени и доказани в съдебното производство предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице незаконосъобразно действие или бездействие и реално причинена вреда, произтичаща от него в пряка причинна връзка. Правилен е извода на съда, че в случая не е установено наличието на законовите предпоставки, което обуславя неоснователността на предявените искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди. В мотивите си административният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото, като към установените фактически положения е извършена правилна преценка относно приложението на закона, при което не са налице сочените в касационната жалба необоснованост и несъответствие на решението с материалния закон. Установено е по делото, че по силата на сключен договор за покупко-продажба от 21.05.2007 г. ищците са придобили правото на собственост върху поземлен имот с площ от 1050 кв. м. Съгласно действащия към момента на придобиването подробен устройствен план, този имот не е урегулиран, като: 705 кв. м. попадат в кв. 140, от които 632 кв. м. в УПИ II - за озеленяване и 73 кв. м. в УПИ I - за спортна зала "Хр. Ботев"; 335 кв. м. от него са отредени за улица между кв. 140 и кв. 141; 10 кв. м. попадат в кв. 141, предназначен за жилищно строителство. Ищците са направили искане за изменение на действащия план, което е отказано с влязла в сила заповед от 03.06.2009 г. на главния архитект на Столична община. С молба от 07.09.2009 г. до кмета на Столична община М. е поискал предприемане на действия за започване на процедура по отчуждаване на имота. Изготвена е пазарна оценка с дата 27.05.2010 г. Частта от имота, отредена за улица, с площ от 335 кв. м. е отчуждена със заповед по чл. 25, ал. 2 от Закона за общинската собственост от 26.07.2013 г., като определеният размер на обезщетението е изменен с решение на съда по жалба на ищците, а със заповед от 19.11.2014 г. е отчуждена и частта от имота с площ от 632 кв. м., отредена за озеленяване. Ищците твърдят че са получили дължимите се като обезщетение суми, в общ размер от 723 773 лева. Основават размера на претендираните вреди с разликата между тази стойност и пазарната стойност на имота им през 2010 г., когато според тях е следвало да бъде отчужден изцяло. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗОбС имоти - собственост на физически и юридически лица могат да бъдат отчуждавани принудително за общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти - публична общинска собственост, след предварително и равностойно парично обезщетение. Отчуждаването се извършва с административен акт - заповед на кмета на общината по чл. 25, ал. 2 ЗОбС, а не с фактически действия, като законът не определя конкретния момент, в който такава заповед следва да бъде издадена. Единственото изискване е това да стане в едномесечен срок от публикуване на обявлението за предстоящото отчуждаване по начина, предвиден в ал. 1. В ЗОбС не е установен срок за започване на производството по отчуждаване, поради което не може да се приеме твърдяното от ищците, че са претърпели вреди от непровеждане на процедура за отчуждаване на собствения им имот поради действия и бездействия на служители на ответника, в противоречие с този закон. Сроковете за започване на отчуждителните процедури по Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост са уредени с разпоредбата на чл. 208 от Закона за устройство на територията, като период от време, с начален момент влизането в сила на подробния устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти публична общинска или публична държавна собственост. В случая не се твърди нарушаване на срока по чл. 208 ЗУТ, в който е следвало да бъде отчужден собствения на ищците имот, а и от неспазването му следва единствено възможността да се поиска изменение на подробния устройствен план на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Правилно е прието в обжалваното решение, че не е налице и изискване за отчуждаване на имота на ищците в цялост, тъй като съгласно подробния устройствен план части от него са отредени за задоволяване на различни общински нужди - за изграждане на улица и за озеленяване. Издаването на административния акт по отчуждаване не е обвързано от желанието на собствениците на недвижими имоти, подлежащи на отчуждаване, при което несъстоятелно е и твърдяното, че не е процедирано отчуждаване след подаване на искане от тях, отправено до кмета на Столична община, тъй като такова не се дължи въз основа на отправеното искане. Както правилно е приел първоинстанционният съд, в исковата молба не са и изложени обстоятелства, основаващи конкретни, дължими се по закон, но неосъществени действия, от които пряко да произтича търсената отговорност. Както бе посочено, те винаги са опосредени от административен акт, след влизането в сила на който се постига като последица преминаването на правото на собственост върху общината, който акт следва да бъде издаден в срока по чл. 208 ЗУТ. При посоченото несъстоятелно е позоваването в касационната жалба на чл. 6 АПК, установяващ принципа на съразмерност при упражняване на правомощията от административния орган - по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Правото на отчуждаване произтича от наличието на влязъл в сила подробен устройствен план, и тъй като е налице възможност предвиждането му да ограничи правото на собственост, законодателно е определен срок, в който следва да бъде извършено отчуждаването, несъмнено при наличие на финансова обезпеченост. Ирелевантни са твърденията в касационната жалба за завземане на част от имота на ищците за изграждане на улица, преди да им е заплатено дължимото се по закон предварително и равностойно парично обезщетение. Предявените искове не се основават на лишаване от правото да се ползва собствен имот в посочен в исковата молба период. Не е налице и твърдяното в касационната жалба нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани по делото доказателства, изрично изброени в касационната жалба. Обсъждането на тези доказателства не би довело до правни изводи, различни от тези, направени в обжалваното решение. Правилно е приета в обжалваното решение неоснователност и на предявения иск за обезщетяване на причинени от длъжностни лица и служители на ответника неимуществени вреди. Претендираните вреди се основават единствено на очакванията на ищеца за извършване на действия, които, както бе посочено, не могат да бъдат извършени по негово искане. Отделно от това, още към момента на придобиване на имота е било ясно, че същия не е самостоятелен урегулиран поземлен имот и според предвижданията на плана части от него са предвидени за изграждане на обекти публична общинска собственост. По направеното искане за изменението му е постановен отказ, който не е обжалван и е влязъл в сила. Що се касае до изживяни негативни усещания, основани на твърдяната невъзможност ищецът да погасява поети задължение по договор за кредит, обезпечен с ипотека, следва да се има предвид, че стойността на придобития имот е незначителна в сравнение с поетото по договора за кредит задължение. На обезщетяване подлежат и вътрешните, душевни състояния но само тогава, когато справедливостта налага с оглед конкретните, обективно съществуващи обстоятелства във всеки един случай същите да бъдат възмездени. Такива обстоятелства по делото не са доказани. Изразеното в исковата молба недоволство, произтичащо от субективно възприето от ищеца неизпълнение на задълженията на администрацията по принцип, основано на дължими се според него задължения не извежда извод за основателност на предявения иск, доколкото излиза извън рамките на понятието "справедливост" по смисъла на закона и не подлежи на обезщетение. В тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено и обуславя неоснователност на исковите претенции, както правилно е прието в обжалваното решение. Неустановяването на предпоставките по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в случая обуславя неоснователността на предявените искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди. При така изложените съображения обжалваното решение, като правилно и законосъобразно в тази му част следва да бъде оставено в сила. Неправилно е обаче в частта на присъдените разноски в полза на ответника, съставляващи адвокатско възнаграждение. В производството по ЗОДОВ такова не се дължи. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Отделно от това следва да се отбележи, че ако и да е доказано по делото на процесуалните представители на Столична община да е заплатена сума в размер на 12 000 лева с ДДС, то не се доказва да е налице основание за заплащането и. Правната защита на ответника е осъществена от адвокати, чиято представителна власт произтича от представено пълномощно. Не е представен изискуемия се от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договор между адвоката и клиента, основаващ възмездността на положения от адвоката труд, размера на договореното възнаграждение и начина на плащане. Плащането, като извършено без основание не основава наличие на реално сторени разноски по делото. Ето защо в тази му част решението следва да бъде отменено, като се отхвърли направеното искане на Столична община за присъждане на разноски в производството пред първоинстанционния съд. Неоснователна по изложените съображения се явява и частната жалба на Столична община срещу определение № 32/03.01.2017 г., постановено по адм. д. № 4061/2015 г. С оглед изхода на спора неоснователно е искането на касационните жалбоподатели за присъждане на разноски по делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение