Решение № 9096 от 4.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13837/2017 г.

Решение № 9096 от 4.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13837/2017 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Началника на Районно управление на полицията /РУП/ гр. Е. към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /МВР/ - Я. срещу решение № 163/18.10.2017 г. на Административен съд гр. Я. по адм. д. № 201/2017 г. Претендира правилност на съдебния акт, в частта в която съдът е обосновал издаването на обжалваната заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ от компетентен орган, във валидна писмена форма. Приема за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че при налагане на мярката е нарушен принципа на съразмерност, както и че чрез същата се засяга правото на собственост на съпруга /Н. Н./ на водача /Т. Н./ и съсобственик върху процесното моторно превозно средство /МПС/; като мярката се явява наложена без да отговаря на визираните в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ цели. По изложени подробни съображения в насока неправилност на обжалвания съдебен акт, прави искане за отмяната му и постановяване на друг, с който да се отхвърли жалбата на Т. Н. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17 - 0261 - 000208/12.07.2017 г. на Началник РУП - Е. при Областна дирекция на МВР - Я.. Ответникът, Т. И. Н. и ответникът Н. И. Н. чрез адв. Дженков вземат становище за обоснованост и правилност на обжалвания съдебен акт. Оспорват възраженията в касационната жалба. Твърдят, че в обжалваната заповед не са изложени мотиви досежно срока на наложената ПАМ. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че свидетелство с изтекъл срок не е основание за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Твърди, че съгласно чл. 51 от Закона за българските документи за самоличност свидетелството за управление на МПС, категория "В" е със срок на валидност 10 години. Съгласно § 1, т. 2, б. "з" от ДР на ЗБЛД, документ с изтекъл срок е нередовен и съгласно чл. 81, ал. 2, т. 6 от ЗБЛД на лицето се налага глоба. При извършена служебна проверка за допустимост на касационната жалба, съдебният състав обосновава извод за подаването й в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. По основателността на касационната жалба: Производството пред Административен съд гр. Я. е образувано по жалба на Т. И. Н. от гр. Б. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17 - 0261 - 000208/12.07.2017 г. на Началник РУП - Е. при Областна дирекция на МВР - Я.. Със същата й е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, а именно "прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 12 месеца", за нарушение на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, а именно - управление на МПС без да притежава съответното свидетелство за управление. Въз основа на установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е обосновал извод за незаконосъобразност на заповедта на две основания: Първо - несъразмерност по чл. 6 АПК; Второ - актът не съответства на целта на закона. Обосновал е, че автомобилът, чиято регистрация е прекратена, е съпружеска имуществена общност на жалбоподателката Т. Н. и съпруга й Н. Н.. Като собственик на автомобила Н. Н. търпи ограничения, свързани с ползването му, без да е извършвал нарушение на ЗДвП. В този смисъл наложената мярка била несъразмерна с целта на закона по отношение на Н. Н.. На следващо място, актът бил несъразмерен и противоречащ на целта на закона и спрямо жалбоподателката Т. Н.. Мярката й била наложена за срок от 12 месеца. Същата имала единствено преустановителен характер. Тъй като на 10.08.2017 г. СУМПС на Т. Н. било подновено, прави извод, че фактическото основание за налагане на мярката било отпаднало. Според първоинстанционния съд, разглежданата ПАМ в конкретния случай не постигала целите на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Решението е правилно като резултат, но не по изложените в същото съображения: Фактическата обстановка е установена правилно от първоинстанциония съд: На 11.07.2017 г. около 22.40 часа в гр. Б. Т. И. Н. е управлявала моторно превозно средство - лек автомобил "Хонда прелюд" с рег. № У00 27 АТ, нейна собственост, като на ул. "Девети септември", пред Градски парк, до "Казиното", посока от центъра на гр. Б. за изхода на Б. и кръстовището с път II - 79, при подаден сигнал за спиране от контролен орган не спира на сигнал "стоп палка" и "светлинна сигнализация", и управлява автомобила със СУМПС със срок на валидност, изтекъл на 15.01.2017 г. Второто нарушение е квалифицирано като такова по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, като за същото на Т. Н. с процесната заповед е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП, а именно: "Прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 12 месеца". Касаторът не релевира възражение за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения. Досежно правилното приложение на материалния закон: Правилни са изводите на първоинстанционния съд в насока, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, във валидна писмена форма. С. З. № 8121з-1524/9.12.2016 г. министърът на вътрешните работи е определил структурите на МВР, които да осъществяват контрол по ЗДвП, като в т. 3 са посочени и Областните дирекции на МВР. А със Заповед № 326з - 1397/23.06.2017 г. на Директора на ОДМВР Я. началниците на РУ към ОДМВР Я. са оправомощени да прилагат с мотивирана заповед ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Обжалваната заповед e във валидна писмена форма. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП в редакцията й към датата на извършване на деянието, следва да се тълкува в смисъл, че управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок, е основание за определяне на мярката "прекратяване на регистрацията на МПС". В действителност, разпоредбата на нормата в редакцията й към датата на извършване на деянието не изброява изчерпателно хипотезите на "непритежаване" на СУМПС, както това прави нормата в последната й редакция. Законодателната промяна обаче е продиктувана именно от необходимостта нормата да е ясна и недвусмислено да посочва хипотезите, в които органът е длъжен да приложи мярката. За разлика от последната редакция на нормата, която изрично разграничава липсата на правоспособност, от липса на СУМПС - но въпреки това и двете хипотези са основание за налагането й, редакцията на нормата към датата на извършване на деянието използва глагола "не притежава" общо. Според касационния състав това не променя смисъла на нормата. Страните не спорят, дали водачът е правоспособен или не. Осъщественият състав се свежда до притежаването/непритежаването на съответното СУМПС. С. като официален удостоверителен документ е със срок, което предопределя и срочността на правото на водача да управлява МПС, разполагайки с валиден удостоверителен документ за правоспособност. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява МПС, същото се прекратява /без значение факта, че лицето е положило изпит за правоспособност/. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ. В тази насока управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок се приравнява на управление на МПС без СУМПС /т. е. без лицето да притежава такова/. Дори и след изтичането на срока на действие на СУМПС водачът да запазва правото си на положен изпит за знания и умения, както и това да ползва резултата от същия, той не запазва правото си да бъде третиран като физически годен да управлява МПС. С. изтичане на срока на действие на СУМПС водачът е длъжен да поиска издаване на ново СУМПС /т. е. то не се подновява автоматично/, към която молба да приложи определен набор документи, един от които е карта за оценка на физическата му годност. Необходимостта от проверка на физическата годност на кандидата към момента на подаване на молбата за издаване на ново СУМПС категорично обосновава извода, че след изтичане на срока на действие на СУМПС, съответното лице няма право да управлява МПС като попада в хипотеза на липса на такова /т. е. не притежава СУМПС дори и да е положило изпит за правоспособност/. Предвид гореизложеното, касационната инстанция не споделя мотивираното заключение на представителя на Върховна административна прокуратура. По отношение доказаността на нарушението: Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП, редовно съставените актове по този закон имат доказателствени сила до доказване на противното. В конкретната хипотеза срещу водача Т. Н. е съставен редовно АУАН № 338/12.07.2017 г. от младши автоконтрольор при РУП Е.. Актът обективира констатация за извършеното нарушение на ЗДвП, като доказателствената сила на същия не е оборена от жалбоподателката. Правилна е оценката на първоинстанционния съд в частта относно анализа на доказателствения материал. ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП, в редакцията й към датата на извършване на деянието, е насочена срещу собственика на автомобила, който управлява МПС без съответно СУМПС /както посочихме по-горе, редакцията включва и хипотезите на управление на МПС със СУМПС с изтекъл срок/. Принципно правилен е изводът на първоинстанционния съд, че от мярката обаче биват засегнати и всички съсобственици на МПС, които в конкретна хипотеза не са управлявали МПС, тъй като при прекратяване на регистрацията на МПС, съсобственият автомобил не би могъл да се управлява и от останалите съсобственици. От една страна, касационната инстанция споделя и възраженията на касатора, в насока, че нито административният орган има правомощие да установява права на съсобственост върху автомобила /режими на СИО, режим на разделност, брачни договори, трансформация на лично имущество и прочие/, нито първоинстанционният съд в случая е събрал всички относими, допустими и необходимо за установяване на съсобствените отношения между Николови върху процесния автомобил. Но и съдът няма такива задължения в рамките на това производство. По смисъла на ЗДвП МПС е собственост на лицето, на чието име е регистрирано в създадените нарочни регистри за регистрация на ППС /чл. 143 ЗДвП/. Представянето на Удостоверение за граждански брак предвид датата на придобиване на автомобила, дори и да установява права върху същия на съсобственост, последните биха били от значение единствено при преценка на правото на жалба на невписан в регистрите съсобственик, но не и досежно основателността на жалбата. Законодателят в чл. 171, т. 2а ЗДвП е предвидил принудителна административна мярка, която компетентните органи налагат на управляващия МПС собственик, без ЗДвП да се интересува от евентуално засягане на правата на други съсобственици върху автомобила. Правилни са възраженията на касатора, че последните имат право на иск срещу съсобственика, който посредством поведението си е възпрепятствал/лишил съсобственик от ползването на общата вещ. Тези правоотношения и претенции обаче следва да бъдат разрешени в рамките на общото исково производство. ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП се налага срещу вписания в регистрите собственик, който е управлявал МПС в нарушение на изписаните в нормата на закона правила. Когато първоинстанционният съд приема, че така наложената мярка неправомерно засяга правата на другия съсобственик, като мярката се явява несъразмерна спрямо него, съдът не държи сметка за други правно значими факти: Невписаният съсобственик на МПС не е страна по правоотношението за налагане на ПАМ с тази правна квалификация; Органът в рамките на производството по налагане на тази ПАМ действа при условията на обвързана компетентност, като същият няма правна възможност да извърши преценка дали да наложи процесната ПАМ или не; Органът няма задължение да събира доказателства досежно осъществяващи права на съсобственост върху автомобила. На следващо място, каква е целта на мярката е въпрос на законодателно решение: В действителност чрез нея се засягат права на съсобственост върху автомобила, но същите се противопоставят на правата на гражданите на живот и здраве, които се засягат в по-голяма степен и представляват според законодателя безценно благо, засягащо се в значителна по-висока степен чрез нарушенията на правилата на движение по ЗДвП. В тази насока, касационната инстанция не приема изводите на първоинстанционния съд, че мярката е несъразмерна спрямо съсобственика Николов. Последният не е страна в административното правоотношение и органът не държи сметка за засягането на правата на съсобственост върху процесния автомобил. Законодателното решение по същество е такова, че законодателят при приемане на разпоредбата е дал приоритет на едно благо, каквото е правото на живот и здраве, пред друго - права на съсобственик върху ползване на съсобствена вещ. В този смисъл, животът и здравето на населението се защитават в хипотеза на засягане на права на съсобственост. По отношение на принципа на съразмерност: Касационната инстанция, базирайки се на доктрината обосновава, че този принцип намира приложение в хипотези, в които органът действа при условията на оперативна самостоятелност, или в хипотези, в които органът действайки в хипотеза на обвързана компетентност е поставен пред възможност за избор между няколко ПАМ, допустими да бъдат наложени за едно и също нарушение. Конкретната хипотези обаче не е сред тях. Органът, действайки при условията на обвързана компетентност налага императивно процесната мярка, без да има нито оперативната самостоятелност на преценка дали я наложи, нито правомощието на избор да наложи една измежду няколко ПАМ. В тази насока, изводът на първоинстанционния съд за несъразмерност на мярката е неправилен, тъй като в случая органът не прави такава преценка. Засягането на правото на съсобственост е въпрос на законодателно решение и не зависи от волята на органа, който налага мярката. По отношение на извода на първоинстанционния съд, че сдобиването на водача на МПС с ново СУМПС няколко дни сред датата на извършване на нарушението е факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК. Изводът е неправилен: Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, материалната законосъобразност на акта се преценява към момента на неговото издаване. Към 11.07.2017 г. - датата на извършване на деянието и 12.07.2017 г. - датата на издаване на обжалваната заповед, Т. Н. е управлявала МПС без да притежава СУМПС, тъй като същото е било с изтекъл срок; съответно за това нарушение й е наложена ПАМ. Констатираното нарушение е основание за налагане на мярката при условията на обвързана компетентност. Поставените въпроси досежно ограничените права на жалбоподателя в по-голяма степен от необходимото с оглед издаденото ново СУМПС са неотносими досежно законосъобразността на заповедта за налагане на ПАМ. Целта на мярката се определя към момента на налагането й. Релевираните последващи факти не се отразяват върху материалната законосъобразност на същата, нито обосновават извод за липса на преследваната от закона цел. Напротив, целта на мярката към 11-12.07.2017 г. е била да предотврати г-жа Николова да управлява МПС без СУМПС и тя е постигната чрез наложената ПАМ. Изложените новонастъпили факти не са такива по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, но могат да представляват основание за сезиране на органа с молба от Николова, съобразно която същата може да поиска органът да прекрати срока на действие на наложената мярка. Отказът на органа да прекрати срока на действие на мярката, ще подлежи на самостоятелно основание на обжалване пред административните съдилища. Това, според касационната инстанция е така, предвид следните изводи от правна страна: ПАМ не е вид наказание, а вид мярка на държавна принуда, която в действителност, трябва да преследва целите по чл. 22 ЗАНН. В случая мярката е "прекратяване на регистрацията на МПС" за срок от дванадесет месеца. В действителност, това е максималния срок заложен от законодателя, поради което и процесуалният представител на Николови прави възражение за немотивираност на акта в частта досежно продължителността на срока. В ситуация обаче, в която са настъпили нови факти, и лицето се е снабдило със СУМПС, продължаването на действието на ПАМ /а не факта на налагането му - както неправилно е приел първоинстанционният съд/ се явява на отпаднало основание и поради това без основание, като наложената ПАМ вече не е в състояние да осъществява своите цели. В тази насока, лицето, което търпи действието на ПАМ може да поиска от органа да го прекрати. В противен случай, действието на ПАМ след снабдяване на лицето със СУМПС, ще се отъждестви с вид наказание, тъй като лицето ще търпи негативни последици от мярката, без същата да изпълнява целите си по закон /превантивна, преустановителна или възстановителна/. При снабдяване на лицето със СУМПС явно мярката е постигнала целта си. Но настоящият съдебен състав няма правно основание нито да отмени акта за налагане на мярката, нито да прекрати действието на същата. От една страна това е така, тъй като предмет на делото е законосъобразността на акта, с който мярката се налага, а не законосъобразността на нейното действие във времето след налагането й. От друга страна, законосъобразността на мярката и целите, които преследва се преценяват към момента на налагането й. Въпреки гореизложеното, решението на първоинстанционния съд се явява правилно като правен резултат предвид следното: Досежно срока на наложената ПАМ: При реализиране на материалноправните предпоставки, предвидени в закона, органът действа при условията на обвързана компетентност определяйки съответната ПАМ като вид. Досежно срока на мярката обаче, в хипотеза на чл. 171, т. 2а ЗДвП органът действа при условията на оперативна самостоятелност. ЗДвП предвижда горна и долна граница на срока /6 месеца до една година/. В оперативната самостоятелност на органа е да определи срок, съразмерен на тежестта на нарушението. Процесуалният представител на Николови прави възражение, че липсата на мотиви относно продължителността на мярката, обосновава незаконосъобразност на заповедта. Възражението е основателно: В разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП е предвидено, че принудителната административна мярка се прилага за срок от 6 месеца до една година. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП, принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а, се прилага с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Това означава, че заповедта представлява индивидуален административен акт, който следва да отговаря на всички законови изисквания за неговото съдържание. Липсата на мотиви относно срока, за който се прилага принудителната административна мярка, съставлява нарушение на изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Наред с това води до невъзможност да бъде направена проверка от съда дали е изпълнено изискването за съответствие на индивидуалния административен акт с целта на закона, което представлява едно от изискванията за законосъобразност на акта, което съдът следва да провери съгласно чл. 168, ал. 1 вр. чл. 146, т. 5 АПК. Административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност при определяне срока на ПАМ, но същият следва да обоснове спазването на границите на тази самостоятелност, като изложи съответни мотиви съобразно тежестта на конкретното нарушение. След като законодателят е предвидил срок от шест месеца до една година на ПАМ, то административният орган е следвало да обоснове съобразно фактите по конкретния спор, защо е определил максималния срок, посочен в закона. Като не е направил това, административният орган не е обосновал упражняването на предоставеното му правомощие в съответствие с целта на закона. Изискването за мотивиране на административните актове обезпечава правилно упражняване на съдебния контрол за законосъобразност и осигурява възможност на страните за защита /в тази насока са решения на ВАС по адм. д. № 9379/2017 г. по описа на ВАС; адм. д. № 10768/2017 г.; адм. д. № 13240/2017 г. по описа на ВАС/. Предвид гореизложеното, обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, дори и при различни от изложените от първоинстанционния съд съображения. Предвид изхода на спора, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 300 лева /триста лева/ заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд